ПРЕМЕСТВАНЕ В МИЧИГАН – 44 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ПРЕМЕСТВАНЕ В МИЧИГАН
През 1855 г. братята в Мичиган намериха начин да преместят издателското дело в Батъл Крийк. По това време съпругът ми дължеше между 2 и 3 хиляди долара и всичкото, което притежаваше, освен малкото книги, се състоеше от сметки за книги. Съмнително беше дали някои от тези сметки ще могат да бъдат изплатени. Явно делото бе стигнало до застой. Поръчките за печатните издания бяха малко и на брой и на стойност. Здравето на съпруга ми беше много лошо. Мъчеха го кашлица и болки в гърдите, а и нервната му система бе доста потисната. Страхуваше се, че ще умре в дългове.

Утешителни уверения
Това бяха тъжни дни. Гледах трите си малки момченца и се боях, че скоро ще останат без баща. Натрапваха ми се мисли от този род: Съпругът ми ще умре от претоварване в делото на настоящата истина, а кой съзнава какво изпитва той? Кой познава бремето му, носено от него с години; тежките грижи, съкрушили духа му и разрушили здравето му, отвеждащи го преждевременно в гроба и оставящи семейството му в мизерия и зависимо? Често си задавах въпроса, има ли Бог предвид тези неща? Ще ги отмине ли незабелязано? Утешавах се с мисълта, че има Един, Който съди справедливо и че всяка жертва, всяко себеотрицание и всяка душевна болка, понесени заради Него, са записани вярно на небето и ще бъдат възнаградени. Денят на Господа ще изяви и осветли нещата, които все още не могат да бъдат разбрани.
Беше ми показано, че Бог има намерение да привдигне постепенно съпруга ми; че той трябва да упражнява силна вяра, защото при всяко усилие от негова страна ще бъде жестоко атакуван от Сатана; че не трябва да гледаме на външните обстоятелства, а да вярваме. Три пъти на ден отивахме при Бога сами и се молехме сериозно за възстановяване на здравето му. Господ милостиво чу виковете ни и моят съпруг започна да се възстановява. Не мога по-добре да опиша чувствата си, които изпитвах по онова време, отколкото са изразени в следните откъси от едно писмо до сестра Хауланд:
„Изпитвам благодарност към Бога, че мога да бъде заедно с децата си и сама да се грижа за тях* *Когато се върнали от обиколката на изток в своя дом в Рочестър през есента на 1853 г., Джеймс и Елена Вайт довели със себе си най-голямото си дете Хенри, за когото в продължение на 5 години нежно се грижели брат и сестра Хауланд./ В продължение на седмици изпитвах глад и жажда за спасение и се радвахме на почти непрекъсвано общение с Бога. Защо да стоим настрана от извора, след като можем да дойдем при него и да пием? Защо да умираме за хляб, след като хранилището е пълно? Той се дава безвъзмездно и в изобилие! О, душе моя, пирувай с него и ежедневно пий от небесните радости! Не искам да задържам мира за себе си. В сърцето и на устните ми блика хвала към Бога. Можем да се радваме на цялата любов на Спасителя. Можем да се веселим в Неговата превъзходна слава. Душата ми свидетелства за това! Мракът и унинието изчезнаха, разпръснати от скъпоценната светлина, и аз никога няма да забравя това! Господи, помогни ми да пазя жив спомена за това! Събуди всичките сила на душата ми!
Събудете се и прославете своя Изкупител за Неговата удивителна любов!
Враговете ни може да тържествуват. Може да изговарят горчиви думи и езикът им да съчинява клевети, измами и лъжи. Но ние няма да се поклатим. Знаем в Кого сме повярвали. Не сме тичали напразно, нито сме се трудили напусто. Наближава денят, когато ще се дава сметка, когато всички ще бъдат съдени според делата си, извършени в тялото. Вярно е, че светът е потънал в мрак. Съпротивата може да е много силна. Подигравачите и присмивателите може да са дръзки в своето нечестие. Но въпреки всичко ние няма да се помръднем, но ще се облегнем на ръката на Мощния.“

Край на пленничеството
От момента, когато се преместихме в Батъл Крийк, Господ започна да ни освобождава от нашето пленничество. В Мичиган намерихме симпатизанти и приятели, готови да споделят с нас бремето и да задоволят нуждите ни. Стари изпитани приятели в централен Ню Йорк и в Нова Англия, особено във Върмонт, ни съчувстваха в нашите страдания и бяха готови да ни помогнат във време на беда. На конференцията в Батъл Крийк се през ноември 1856 г. Господ подейства за нас. Делото се съживи и трудът на проповедниците бе увенчан с успех.
Почувства се нужда от публикации. Оказа се, че делото се нуждае точно от тях. „Вестител на истината“ скоро залезе и размирните духове, които бяха говорили чрез него, се разпиляха. Съпругът ми успя да изплати всичките си дългове. Кашлицата му престана, болката и възпалението изчезнаха от дробовете и гърлото му. Здравето му постепенно се възстанови, така че можеше да изнася три проповеди в събота и една в първия ден, и то с лекота. Това чудно възстановяване бе от Бога и на Него отдаваме цялата слава.