Търсене по ключови думи в книги от библиотеката
Сила да печели сърца – 14 – Възпитание – Елена Вайт (Елън Уайт)
“Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17). Когато наблюдаваше хората в техните страдания и деградация, Христос съзираше основание за надежда там, където изглеждаше, че има само отчаяние и гибел. Където се усещаше нужда, там виждаше случай за подпомагане. Посрещаше падналите в изкушения, победените и изгубените души не с обвинение, но с благословение.
Поздравът на блаженствата
Блаженствата бяха Неговите приветствия до цялото човешко семейство. Гледайки голямото множество, събрало се да чуе Неговата планинска проповед, Той като че ли забрави за момент, че не е на небето и употреби обичайния поздрав от света на светлината. Благословенията се изляха от устните Му както вода избликва от някой дълго запечатан извор.
Отдръпвайки се от амбициозните, самодоволните любимци на този свят Той заяви, че са блажени онези, които въпреки голямата си нужда, биха приели Неговата светлина и любов. Протягаше ръцете Си на нисшите духом, на скърбящите и преследваните и ги канеше: “Дойдете при Мене… и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).
Разбиране на човешките възможности
Във всяко човешко същество Исус съзираше безкрайни възможности. Той възприемаше хората такива, каквито можеха да бъдат, преобразени от Неговата благодат – в “благоволението на Господа нашия Бог” (Пс. 90:17). Гледаше ги с надежда и им вдъхваше надежда. Посрещаше ги с доверие и им вдъхваше доверие. Като откриваше в Себе Си истинския идеал за човека, пробуждаше желание и вяра за неговото постигане. В Неговото присъствие хората съзнаваха, че колкото и презрени и паднали да са, все пак са хора и в тях се пораждаше силен копнеж да се окажат достойни за Неговата оценка. Той пробуждаше нови импулси в много сърца, които изглеждаха мъртви за всяко свято нещо. На отчаяните откриваше възможност за нов живот.
Христос привърза човеците към сърцето Си с връзки на любов и преданост; със същите връзки ги привързва и към техните ближни. При Него любовта е живот, а животът – служба. “Даром сте приели, даром давайте” (Матей 10:8).
В тайното място на силата
Христос не се пожертва за човечеството само на кръста. Като “обикаляше да прави благодеяния” (Деян. 10:38), Той всекидневно изливаше към другите от Своя живот. Само по един начин можеше да се поддържа такъв живот: Исус живееше в зависимост от Бога и общуваше с Него. В тайното място на Всевишния, под сянката на Всемогъщия от време на време хора отиват, за да станат по-добри; престояват там за известно време и резултатът се проявява в благородни дела. По-късно обаче вярата им отпада, връзката им с Бога се прекъсва и делата им се похабяват. Но Исус водеше живот на постоянно доверие, поддържан чрез постоянно общуване и службата Му за небето и земята беше без грешка или колебание.
Като човек се молеше пред трона на Бога, докато човешкото Му естество приемеше небесния поток на силата, свързващ човечеството с Божеството. Като получаваше живот от Бога, предаваше живот на хората.
Цел на Неговите учения
“Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек” (Йоан 7:46). Това би било вярно дори ако Христос поучаваше само във физическата и умствената област, или пък единствено по въпроси от теорията и мисленето. Той би могъл да отключи тайни, в чието проникване биха били необходими цели векове на труд и изследване. Би могъл да даде разни идеи в областта на научните дисциплини, които биха доставили храна за мисълта и биха дали подтик към изобретателност до края на вековете. Но не направи това. Не каза нищо, което би задоволило любопитството или би подбудило себелюбива амбиция. Не се занимаваше с отвлечени теории, но с нужното за развитието на характера; с онова, което би задълбочило способността на човека да познава Бога и би увеличило силата му да върши добро. Той говореше за истините, свързани с поведението на човека и го сливат с вечността.
Вместо да насочва хората към изучаване на човешките теории за Бога, за Неговото слово или за Неговите дела, Той ги учеше да Го наблюдават разкрит чрез Своите дела и думи и чрез Своето провидение. Довеждаше умовете им в контакт с ума на Вечния.
За всички хора и за всички векове
Хората “се учудваха на учението Му, защото Неговото Слово беше с власт” (Лука 4:32). Никога преди това не е говорил някой с такава сила да събужда мисълта, да запалва стремежа към възвишеното и да съживява всяка способност на тялото, ума и душата.
Христовото учение, също както Неговата любов, обхвана света. Няма обстоятелство в живота, нито криза в човешката опитност, които да не са предвидени там и за които принципите Му да не съдържат урок. Той е Князът на учителите, Неговите слова ще служат за пътеводител на съработниците му до края на времето.
За Него сегашното и бъдещето, близкото и далечното бяха едно. Той имаше предвид нуждите на цялото човечество. Пред внимателното Му око бяха открити всички сцени на човешко усилие и постижения, на изкушения и борби, на смущение и опасност. Познати Му бяха всички сърца, всички домове, всички удоволствия, радости и стремежи.
Той говореше не само за, но и на цялото човечество. Изговаряше Своята вест на малкото дете в радостното утро на неговия живот; на жадното, неспокойно сърце на младежа; на хората в разцвета на годините им, които носеха товара на отговорности и грижи; на възрастните в тяхната слабост и умора – на всяка рожба на човечеството във всяка страна и във всеки век.
Истинската цена на живота
В своето учение Христос обхваща както преходните, така и вечните неща – видимите в тяхното отношение към невидимите, преходните случки на всекидневния живот и сериозните тържествени въпроси на бъдещия живот.
Той поставяше нещата от този живот в тяхното истинско отношение към тези, които са от вечен интерес; но не подценяваше нито игнорираше тяхната важност. Учеше, че небето и земята са свързани в едно, и че познаването на Божествената истина прави човека по-добре приготвен да изпълнява ежедневните си житейски задължения.
За Него всяко нещо си имаше цел. Игрите на детето, трудът на възрастния, удоволствията, грижите и болките на живота – всичко това бяха средства за постигане на една цел: познаването на Бога за да бъде издигнато човечеството.
“Бог с нас”
От устните Му Божието слово влизаше в човешките сърца с нова сила и с ново значение и ни ставаше близко. Чрез Неговото учение нещата на сътворението се откриваха в нова светлина. Върху лицето на природата наново почиваха проблясъци от светлината, която грехът бе помрачил. Във всички факти и преживявания в живота се разкриваха Божествени уроци и възможности за общуване. Бог пак обитаваше на земята; човешките сърца чувстваха Неговото присъствие; светът бе обгърнат от Неговата любов. Небето слезе при хората. Човешките сърца виждаха в Христос Този, Който им бе разкрил науката на вечността – “Емануил, Бог с нас”.
“Първият и последният”
В Учителя, изпратен от Бога, всяко истинско дело на възпитание намира своя център. За това дело днес, както и за основаното преди деветнадесет века, Спасителят говори със следните думи:
“Аз съм първият и последният, и живият”.
“Аз съм Алфа и Омега, началото и краят” (Откр. 1:17, 21:6).
В присъствието на такъв Учител, на такъв случай за Божествено възпитание не е ли повече от глупост да се търси възпитание далеч от Него – да се търси мъдрост вън от Мъдростта? Да се претендира за истина, а да се отхвърля истината; да се търси просвещение далеч от Светлината и съществувание далеч от Живота; да се изостави Изворът на живата вода и да се изсичат пропукани водоеми, които не могат да държат вода?
Ето, Той все още кани: “Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече Писанието”. “Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот” (Йоан 7:37, 38; 4:14).