ХVI. Свидетелстване

Тезис 75
Бог иска да свидетелстваме не защото това е добре за Него, а защото е добре за нас.

Представете си, че един ден тръгна пеша от Сан Франциско до колежа „Пасифик юниън“ – Обетованата земя! Настигате ме с колата си и ми предлагате да се кача. Ако приема, ще стигна много по-бързо до колежа. Ще си спестя мазолите по краката. Но все пак аз съм тръгнал натам.
Да обърнем примера. Един ден тръгвам пеша от Сан Франциско до Рино – пъкъла! Настигате ме с колата и ми предлагате да се кача. Ако приема, ще стигна до Рино много по-бързо и ще си спестя мазолите по краката. Но все пак аз съм тръгнал натам.
Това е опит да се представи темата за свидетелстването и нашия дял в споделянето и разпространяването на евангелието. Понякога теолозите противопоставят специалното на общото откровение. Тези, които са в полза на специалното откровение, казват, че за да се спаси, човек трябва да чуе за Христос и да Го приеме. Твърдят, че ако приелите Христос не отидат да кажат и на други, тези хора ще бъдат погубени за вечността.
От друга страна, привържениците на общото откровение вярват, че Бог ще съди всеки човек въз основа на приетата светлина и че е напълно достатъчно, ако единственото нещо, което човекът е знаел в живота си, е с естеството си да откликва на Бога.
Можете да погледнете на въпроса от философска гледна точка и да заключите, че след като Бог е Бог на любов и е справедлив и праведен, не би допуснал някой да бъде погубен въз основа на това, което аз правя или не правя. Подобно становище е добре обосновано в боговдъхновените писания. В Йоан 1:9 се казва, че Христос е Светлината, „която осветлява всеки човек“. В един коментар от 22 юни 1911 г. Е. Вайт казва: „В деня на съда, когато възникне въпросът защо не сте спазвали Божиите заповеди, не можете да се извините с непослушанието на друг човек.“
Несъмнено можем занесем добрата вест за спасение и на други и да бъдем използвани като Божии инструменти. Както в притчата, с която започнах, можем да им спестим години на търсене, ако отидем при тях и споделим познанията си. Но Бог не е оставил на нас да определяме вечната им участ.
Тогава каква е целта на християнското свидетелстване? Често чуваме призиви за разпространяване на евангелието сред „външните“. Но ако Бог може да стигне до тях и без наша помощ, защо иска от нас да се включваме в евангелизирането? Не би ли било по-добре да възложи душеспасителната работа на ангели, които са много по-способни от нас? Казано ни е, че в края ангели ще вършат делото, което не е било довършено от хора (виж „Избрани вести“, кн. 1, с. 118). Ако това ще се случи в края, защо още сега Бог да не ни спести всички грешки, които правим в опитите си да споделяме нашата вяра?
Можем да си отговорим, ако разберем Божията цел във възлагането ни на определена отговорност в християнското свидетелстване. За да получите най-точна и кратка информация за целта на християнското свидетелстване, прочете главата „Живот и служба“ от „Пътят към Христа“: „А усилието да направим благословени другите ще се отрази на самите нас, като донесе на нас благословения“ (с. 79). В „Свидетелства“, т. 3, с. 391 тази мисъл е изразена още по-ясно: „Каквато и необходимост да има за участието ни в напредъка на Божието дело, Господ предварително я е подготвил за наше добро.“
Понякога хората се страхуват, че ако приемат тази истина, ще бъде унищожена мотивацията им за евангелизиране! Изглежда егоистично да се включваме в служене, което е добро по-скоро за самите нас отколкото за другите. Но моля ви, забележете, че има разлика между Божията цел във включването ни в християнското свидетелстване и нашата цел в евангелизирането. Участваме в служенето, защото искаме и други да разберат истината, че сме се освободили. Отиваме при хората, защото сме били почетени от Бога да станем Негови съработници.
Ако отиваме при другите, за да им помогнем и да изпълним Божието поръчение, неизбежният резултат е благословение за собствените ни души. А точно това е и Божието намерение!

Тезис 76
Желанието да свидетелстваме идва естествено за истинския християнин (макар че методите може да са различни).

Не можете да държите канарче в гардероб! Не казвам, че не трябва, просто казвам, че не може. Ако опитате, няма да имате канарче. Ще имате малка купчина от пера!
„Пътят към Христос“, с. 78: „Веднага щом човек дойде при Христос, в сърцето му се поражда желание да извести и на други какъв скъп приятел е намерил в лицето на Исус. Спасяващата и освещаваща истина не може да се заключи в сърцето. Ако сме облечени с Христовата правда и сме изпълнени с радостта на обитаващия в нас Негов Дух, не можем да се сдържаме и няма да мълчим.“
Подобни изказвания се срещат на много места в Духа на пророчеството. „Исус не заръча на учениците Си: „Опитвайте се да направите така, че виделината ви да свети“, а ги посъветва: „Нека свети вашата виделина“. Когато Христос живее в сърцето, не е възможно да се скрие светлината от Неговото присъствие“ („Мисли от планината на благословението“, с. 41. „Първият импулс на обновеното сърце е да доведе и други при Спасителя“ („Великата борба“, с. 70).
Желанието да споделя добрата вест с другите идва съвсем естествено за истинския християнин. Желанието да споделя благовестието идва съвсем естествено за всеки човек! Може би си спомняте историята за прокажените по времето на големия глад в Израил. Градът бил обсаден и хората гладували. Група прокажени решили да излязат извън стените с надеждата, че ще намерят парче хляб. Казвали си, че не е голяма работа, ако бъдат убити навън, тъй като и без това скоро ще умрат от глад. За тяхно голямо удивление врагът бил избягал през нощта, оставяйки шатри и запаси от храна. Прокажените яли и пили, след което отнесли среброто и златото от първите две шатри, на които попаднали. Тогава възникнало естественото желание да споделят добрата вест! „Тоя ден е ден на добри вести, а ние мълчим. Ако чакаме, докле съмне, възмездието ще ни постигне“ (4Царе 7:9). Незабавно се върнали в града, за да разкажат какво са открили.
Въпреки факта, че желанието да се споделя идва естествено, възможно е да не проповядваме. Ако се противопоставяте на естественото желание да споделяте вярата, си вие го губите – точно така, както губите канарчето си, ако го затворите в гардероб. „Божията благодат няма да обитава дълго време в душата на онзи, който има големи привилегии и възможности, но не свидетелства. Такъв човек скоро ще открие, че няма какво да каже“ (Е. Вайт, сп. „Ривю енд херълд“, 22 август 1899 г.). Така стигаме до друга важна истина: не всички ще свидетелстваме по един и същ начин. Всички имаме естествено желание да свидетелстваме, но то ще бъде загубено, ако откажем да действаме според него. Но не всички ще използват едни и същи методи за свидетелстване.
Светият Дух избира дарбите на служенето и ги раздава. Не всички могат да използват едни и същи методи на свидетелстване, както и не всички могат да бъдат достигнати от евангелието по един и същ начин. Но като християнски свидетели всеки от нас има да сподели нещо лично за това, което Исус Христос е направил за него. Един може да е общителен и да не се притеснява да спира непознати на улицата, за да им говори за Христос. Друг може да е по-затворен и да работи най-добре сред близките си. „Само Христовият метод ще даде успех в евангелизирането. Спасителят общуваше с хората като човек, който им желае доброто. Той проявяваше съчувствие, грижеше се нуждите им и печелеше тяхното доверие. После им казваше: „Ела и ме следвай“ („По стъпките на великия Лекар“, с. 143.
Теорията за „евангелската бомба“ трябва да бъде взривена! Сигурно сте гледали филма „Евангелският перко“ – сатира за някои от методите, използвани от незрели християни. Хората не се спасяват групово, а като отделни личности. Личното свидетелство за това, което Исус е направил за вас, си остава най-убедителното доказателство.

Тезис 77
Най-щастливият човек на света е този, който най-много служи на другите. Най-нещастният е този, който най-много служи на себе си.

Щастлив ли сте? В детската градина пеехме една песничка: „Много съм добре, колко съм щастлив!“ Какво да кажем за 24-часовото щастие? Май не успяваме да го постигнем. Дори за малката Полиана имаше моменти, когато усмивката й изчезваше.
Но едно е сигурно: каквото и щастие да сте намерили в живота си, то е дошло в резултат на забравяне на собственото „аз“ и помагане на другите. Обикновено човекът, който служи само на себе си, е изключително нещастен.
„Истинското щастие може да бъде намерено само в живот на служене. Жалък и нещастен е този, който живее безсмислен и егоистичен живот“ („В небесни места“, с. 229). „Онези, които работят упорито за осигуряване на собственото щастие, са нещастни. Хората, които забравят себелюбието и се грижат за другите, получават в сърцата си светлината и благословението, които са дали от себе си“ (с. 325).
Една от Божиите цели за людете Му е те да бъдат щастливи. Понякога така наречените християни пренебрегват този факт и мислят, че най-близо до Бога е човекът, който носи тъмни дрехи и винаги е със сериозно изражение на лицето. Съвсем не е така. Вярно е, че в щастието има нещо повече от това, което се показва по рекламите, но също така е вярно, че християните трябва да бъдат най-щастливите хора на света.
Разказва се за един смръщен и важен „християнин“, който се опитвал да говори за своята вяра. Приятелят му отговорил: „Не мисля, че искам да стана християнин. Изглеждаш така, сякаш страдаш от главоболие.“
Защо мислим по човешки, че когато сме най-близо до Бога, трябва да имаме възможно най-мрачното изражение на лицето? Случвало ли ви се е да се огледате по време на църковната святопричастна служба? Това е служба, която е определена да бъде празнуване за простените грехове и за увереността, че сте в мир с Бога. Само да се осмелите да се усмихнете! Ако го направите, ще бъдете единственият!
Понякога се опитвам да убедя хората, че не е грях да се усмихват по време на Господната вечеря – никога не успявам. Докато дяконите минават между редовете, обстановката прилича на погребение. Някои не могат да издържат да не се засмеят поради мрачните лица около нас, но бързо удържаме победа над себе си!
Святопричастната служба трябва да бъде радостно преживяване! Поклонението пред Бога трябва да бъде радостно преживяване! Християните трябва да са най-щастливите хора на света. Една от основните причини за това, е че докато мислят и работят за другите, забравят за себе си.
В работата за другите винаги има благословение. „Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене и за благовестието, ще го спаси“ (Марко 8:35). Да даваме означава да печелим. „Тези, които служат за другите, ще бъдат обслужени от главния Пастир. Те лично ще пият от живата вода и ще бъдат задоволени. Няма да копнеят за възбуждащи удоволствия или за някаква промяна в живота си. Главният предмет на техния интерес ще бъде как да спасяват душите, които са на загиване“ („Животът на Исус“, с. 641).
Щастлив ли си? Или се чувстваш нещастен? Всичко зависи от това, дали работиш за благословението на други хора.

Тезис 78
Християнското служене в духовния живот съответства на упражненията във физическия живот.

Когато самолетът на капитан Еди Рикенбакер паднал в Тихия океан по време на Втората световна война, оцелелите успели да се доберат до малък сал. Прекарали на него няколко седмици без храна и вода. Случаят е описан от Рикенбакер и лейтенант Джеймс Уитекър в съвместната им книга „Чухме ангели да пеят“. Един от членовете на екипажа умрял и другите започнали да спорят дали да изядат тялото. Накрая решили да го погребат в морето.
Но представете си, че малко преди тези хора да бъдат спасени, аз мина покрай тях с бързоходен катер. Оцелелите от сала ме гледат с хлътналите си очи и се чудят дали не съм поредния мираж. Приближавам се и им казвам: „Вие момчета, имате проблем. Не изглеждате в добро здраве. Мисля, че се нуждаете от повече физически упражнения!“
Те биха отговорили: „А ти се нуждаеш от повече мозък!“
Дълго време мислех, че хората могат да се заинтересуват от духовните неща, като ги включваме в програми за евангелизиране и свидетелстване. В една нова църква направих списък на всички успешни бизнесмени и се опитах да ги накарам да ходят от врата на врата, за да раздават литература или да преподават библейски уроци.
Около 5 процента от църковните членове откликнаха и наистина се опитаха да свидетелстват. Но всъщност цялата инициатива си беше провал. Оказа се, че мнозина се отдръпват от църквата, за да избегнат чувството за вина, породено от отхвърлянето на моята програма.
Глупаво е да се опитваме да караме хората да правят физически упражнения, ако те са на умиране. Глупаво и безсмислено е да се опитваме да караме хората да правят физически упражнения, ако още не са родени.
Реших да опитам друга техника. След отиването ми в нова църква направих всичко възможно да заинтересувам вярващите с духовните неща. Започнах да наблягам на връзката с Бога, на вярата, себепредаването и победата. Резултатът беше замайващ – поне в началото! Постепенно ентусиазмът утихна. После се преместих в друга църква.
Накрая разбрах същността на проблема. Важно е да започнем с духовните неща, но това трябва да бъде последвано колкото е възможно по-скоро от насърчаване на хората да се включат активно в християнското служене. Можем да запазим новия си живот в Христос само ако го споделяме. Единственото, което може да спаси съживлението от постепенно замиране, е да започнем веднага да споделяме добрата вест с други.
За този баланс се говори в „Пътят към Христа“, с. 80, 81: „Силата идва чрез упражняване; активността е самото условие за поддържането на живота. Онези, които се стараят да водят християнски живот чрез пасивно приемане на благословенията, които благодатта дава, а не вършат нищо за Христос, просто се опитват да живеят, като ядат, без да работят. И в духовния живот, както и в природния свят, това винаги има за резултат израждане и упадък. Човек, който би отказал да упражнява крайниците си, скоро ще изгуби способността да ги употребява. Така и християнинът, който не упражнява дадените му от Бога сили, не само няма да порасне в Христос, но ще загуби и силата, която е притежавал досега.“
В работата Си с учениците Христос използваше най-добрия метод. Първо, призова ги да Го последват. Виж Матей 4:19. След известно време им даде поръчение: „Идете, прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Матей 28:19).
Само когато се научим как да Го следваме – и да не преставаме да Го следваме – може да се каже, че сме готови да тръгнем.

Тезис 79
Не можем да дадем на другите това, което самите ние не притежаваме.

Да си представим съдебна зала. Свидетелят се заклева да казва „истината, цялата истина и нищо друго освен истината“. Заема мястото си и започват да му задават въпроси.
„Къде бяхте в нощта на престъплението?“
„Вкъщи.“
„Какво правихте?“
„Спях си в леглото.“
„Видяхте ли нещо необичайно?“
„Не.“
„Чухте ли нещо?“
„Не, спал съм, докато е станало всичко това.“
„И вие сте свидетел?“
Разбира се, „свидетелят“ незабавно бива изведен навън.
В Стария завет има една интересна история за свидетел, който не можел да каже нищо. Авесалом се стремял да завладее царството на баща си Давид. Имало битка и в разгара на боя оселът на Авесалом минал под ниско дърво и ездачът увиснал на косата си! Човек на име Хусин бил свидетел. Изпратили го да разкаже на цар Давид какво е видял.
Но друг човек също поискал да отиде при царя. Името му е Ахимаас. Отишъл при дежурния офицер и му казал: „Пусни ме да изтичам.“
Офицерът отговорил: „Защо искаш да тичаш? Няма какво да кажеш.“
Но Ахимаас настоял. Тичал доста бързо, макар че нямал информация! Всъщност тичал толкова добре, че надминал истинския свидетел Хусин. Паднал на лице пред царя и казал: „Видях едно голямо смущение, но не знаех що беше“ (2Царе 18:29).
Много хора от християнско изповедание тичат с Ахимаас! Усърдието им е голямо, а вестта съвсем „хилава“. За да бъдете добър свидетел, трябва да има за какво да свидетелствате! „Без жива вяра в Христос като в личен Спасител не е възможно да направим нашето влияние осезаемо в един свят на скептицизъм. Не можем да даваме на другите това, което самите ние не притежаваме. Можем да оказваме благотворно влияние за благословение и издигане на човечеството съразмерно на нашето посвещение и отдаване на Христос. Ако няма истинско служене, истинска любов, истинско духовно преживяване, не може да има сила за помагане на другите“ („Мисли от планината на благословението“, с. 37).
Първата стъпка към свидетелстването за Христос е да имаме лично преживяване с Него. Не е достатъчно да видим промяна в живота на другите или да сме усетили силата на евангелието. Християнското свидетелство винаги трябва да се основава на първо лице, единствено число. Никой няма да обърне внимание на християнин, който дава следното свидетелство: „Видях едно голямо смущение, но не знаех що беше.“
Свидетелството, очаквано от съвременния свят, е същото, за което Исус говори на възстановения гадаринец: „Иди си у дома при своите и кажи им какви неща ти стори Господ и как се смили за тебе“ (Марко 5:19).