БОРБА СЪС СЪМНЕНИЕТО – 08 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

БОРБА СЪС СЪМНЕНИЕТО
В мен отново се пробуди желанието да посещавам училище и да се опитам да получа образование. Затова постъпих в девическата семинария в Портланд. Но когато се опитах да възобновя учението, здравето ми бързо се влоши и стана явно, че ако продължавам да посещавам училище, това ще бъде за сметка на живота ми. С голяма тъга се върнах у дома.
В семинарията открих, че е трудно човек да се радва в религията, заобиколен от влияния, предназначени да отклоняват ума му и да го отвличат от Бога. Известно време усещах постоянно недоволство от себе си и от християнските си постижения и не изпитвах постоянно живото чувство за милостта и любовта на Бога. Завладяваше ме обезсърчение и това ми причиняваше голям душевен страх.

Адвентното дело в Портланд
През юни 1842 г. господин Милър изнесе втория си цикъл от лекции в църквата на улица „Каско“ в Портланд. Чувствах, че е голяма привилегия за мен да посещавам тези беседи, защото бях обезкуражена и не се чувствах готова да посрещна моя Спасител. Този втори цикъл предизвика в града още по-голямо вълнение от първия. С няколко изключения повечето църкви затвориха вратите си за господин Милър. От различните амвони се произнасяха много проповеди, които целяха да оборят тъй наречените „фанатични заблуди“ на лектора. Но въпреки това тълпи жадни слушатели посещаваха неговите събрания, а много хора дори не успяваха да влязат. Слушателите бяха необичайно тихи и внимателни.
Начинът на проповядване на господин Милър не беше пищен, нито красноречив. Но той боравеше с фактите ясно и разтърсващо и изваждаше слушателите му от тяхното безгрижно равнодушие. Подкрепяше изявленията и теориите си с доказателства от Писанията. Убеждаваща сила придружаваше думите му и сякаш ги подпечатваше като слова на истината.
Беше любезен и състрадателен. Когато всички столове в молитвения дом бяха заети и платформата, и около амвона всичко изглеждаше претъпкано, аз го виждах как слиза от катедрата и тръгва по пътеката, за да поеме ръката на някой немощен стар мъж или жена и да им намери място, след което се връщаше на амвона и продължаваше проповедта си. Наистина с право го наричаха „отец Милър“, защото грижливо бдеше над всички дошли на неговите служби. Държеше се любезно и притежаваше вродена благост и нежно сърце.
Той беше интересен говорител и апелите му както към изповядващите се за християни, така и към непокаяните бяха уместни и силни. Понякога тържествеността, царуваща на събранията му, бе чак болезнена. Чувството за надвисналата криза над човечеството впечатляваше умовете на множествата, които го слушаха. Мнозина се поддаваха на убеждението на Божия Дух. Посивели мъже и възрастни жени с треперещи стъпки се отправяха към скамейките на каещите се. Хора в разцвета на силата си, младежи и деца биваха дълбоко развълнувани. Гласове на плач и на прослава на Бога се смесваха пред молитвения олтар.
Вярвах в тържествените думи, изговорени от Божия служител, и сърцето ме болеше, когато им се противопоставяха или ги правеха обект на подигравка. Често посещавах събранията и вярвах, че Исус скоро ще дойде на небесните облаци. Но най-голямата ми грижа беше да съм готова да Го посрещна. Мислите ми постоянно се занимаваха с въпроса за светостта на сърцето. Повече от всичко друго копнеех да получа това голямо благословение и да чувствам, че съм напълно приета от Бога.

Недоумение по въпроса за освещението
От методистите бях чувала много неща за освещението, но нямах правилна представа за него. Това благословение ми изглеждаше неразбираемо – някакво състояние на чистота, което сърцето ми никога не би могло да изпита. Бях виждала хора да губят физическите си сили под влиянието на силна душевна възбуда и бях чувала да наричат това доказателство за освещение. Но не можех да разбера защо е необходимо то, за да бъде напълно посветен на Бога човек. Моите приятели християни ми казваха: „Вярвай в Исус СЕГА! Вярвай, че Той те приема СЕГА!“ Опитвах се да го направя, но се сблъсквах с невъзможността да повярвам, че съм получила това благословение – струваше ми се, че то трябва да наелектризира цялото ми същество. Чудех се на своето коравосърдечие поради факта, че съм неспособна да изпитам такава душевна екзалтация, каквато другите демонстрираха. Струваше ми се, че съм различна от тях и че завинаги ще остана настрана от съвършената радост на сърдечната святост.
Идеите ми за оправданието и освещението бяха объркани. Тези две състояния ми изглеждаха отделни и съвсем различни едно от друго. Но не схващах разликата, нито разбирах значението на термините. Всички обяснения на проповедниците още повече увеличаваха затруднението ми. Не бях в състояние да изискам благословението за себе си и се чудех дали то може да се намери само сред методистите и дали с посещенията си на адвентните събрания не се отделях от онова, което желаех над всичко – от освещаващия Божи Дух.
Все пак забелязвах как някои от твърдящите, че са осветени проявяваха дух на раздразнение, когато се говореше за скорошното идване на Христос. Това не ми изглеждаше проява на святост, каквато те изповядваха, че притежават. Не можех да разбера защо проповедниците от амвона трябваше да се противопоставят на твърдението, че Второто идване на Христос е наближило. Проповядването на това вярване бе предизвикало реформация и много от най-посветените проповедници и миряни я бяха приели като истина. Струваше ми се, че хора, които искрено обичат Исус, биха били готови да приемат вестта за Неговото идване и да се радват, че то е наближило.
Чувствах, че мога да претендирам само за онова, което те наричаха оправдание. В Божието слово четях, че без святост никой човек не може да види Бога. В такъв случай трябва да има някакво по-висше постижение, което трябва да се достигне, преди човек да може да е сигурен във вечния живот. Постоянно изследвах този въпрос, защото вярвах, че Христос скоро ще дойде и се страхувах да не ме завари неподготвена. В ушите ми ден и нощ звучаха думи на осъждение и постоянният ми вик към Бога беше: „Какво да сторя, за да се спася?“

Учението за вечните мъки
В съзнанието ми справедливостта на Бога затъмняваше Неговата милост и любов. Душевната агония, която преживявах по това време, беше много тежка. Бях научена да вярвам във вечно горящия пъкъл и, като си мислех за окаяното състояние на грешниците там без Бога и без надежда, изпадах в дълбоко отчаяние. Страхувах се, че ще бъда изгубена и че ще трябва през цялата вечност постоянно да изпитвам мъките на смъртта. Тази ужасяваща мисъл винаги изплуваше в съзнанието ми – че греховете ми са твърде големи, за да бъдат простени и че ще бъда завинаги изгубена.
Ужасните описания, които бях чувала за души, изгубени за вечността, се бяха запечатали дълбоко в съзнанието ми. Проповедниците от амвона представяха живо и картинно състоянието им. Учеха, че Бог няма да спаси никой друг, освен осветените; че Божието око било винаги над нас; че сам Бог водел книгите с точност, отговаряща на Неговата мъдрост; и че всеки грях, извършен от нас, е вярно регистриран срещу името ни и ще получи своето справедливо възмездие.
Сатана ми беше представен като дебнещ плячката си, за да ни завлече до най-големите дълбини на страданието и там да ликува над нашите мъчения сред ужасите на вечно горящия пъкъл. Там хиляди и хиляди години огнените вълни ще издигат на повърхността гърчещите се в мъчения жертви, които ще викат: „Докога, о, Господи, докога?“ Тогава от дълбините като гръм ще идва отговорът: „През цялата вечност!“ Отново вълните от разтопен метал ще поглъщат изгубените, завличайки ги надолу в бездните на вечно бушуващо огнено море.
Докато слушах тези чудовищни описания, на въображението ми се оказваше такова въздействие, че ме избиваше пот и ми беше трудно да потисна болезнения вик, защото ми се струваше, че усещам болките на последното унищожение. Тогава проповедникът започваше да говори за несигурността на живота: в един момент може да сме тук, а в следващия – в пъкъла; или пък сега да сме на земята, а в следващия миг – на небето. Огненото езеро и компанията на демоните ли ще изберем или небесното блаженство и приятелството на ангелите? Дали ще слушаме през цялата вечност писъците и проклятията на изгубените души или песни и хваления за Исус пред Неговия трон?
Нашият небесен Баща ми беше представян като тиранин, който се наслаждава на мъката на осъдените, а не като нежен и състрадателен Приятел на грешниците, Който обича Своите творения с любов, надминаваща всяко знание и Който желае да ги спаси в царството Си.
Когато ме завладяваха мисли, че Бог намира удоволствие в мъчението на Своите творения, създадени по Негов образ, сякаш стена от мрак ме отделяше от Него. Когато се замислях, че Творецът на вселената хвърля нечестивите в пъкъла, за да горят там през несвършващите години на вечността, сърцето ми примираше от страх и аз губех надежда, че такова жестоко и тиранично същество ще благоволи някога да ме спаси от възмездието на греха.
Мислех си, че съдбата на осъдените грешници ще бъде и моя съдба – ще горя в пламъците на пъкъла вечно, докато самият Бог съществува. Почти пълен мрак ме завладя и ми се струваше, че няма никакъв изход от него. Ако истината ми бе представена така, както сега я разбирам, много смущения и скърби биха ми били спестени. Ако повече се говореше за Божията любов и по-малко за строгата Божия справедливост, красотата и славата на Неговия характер щеше да вдъхне у мен дълбока и гореща любов към моя Създател.