Грешка в изчислението – 14 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

Грешка в изчислението
Нашето изчисление на пророческото време беше толкова просто и ясно, че дори деца можеха да го разберат. Смятано от датата на указа, издаден от персийския цар и споменат в Ездра 7 гл. (457 г. пр. Хр.), излизаше, че 2300-та години от Даниил 8:14 изтичат през 1843 г. В съгласие с това очаквахме идването на Господа в края на тази година. Бяхме горчиво разочаровани, когато годината изтече, а Спасителят не дойде.
Отначало не се разбра, че след като указът не е излязъл в началото на 457 г. пр. Хр., 2300-та години не свършват в края на 1843 г. Установи се, че указът е бил издаден почти в края на 457 г. пр. Хр. и следователно пророческият период би трябвало да достига до есента на 1844 г. Значи времето не се бавеше, макар на някои да им изглеждаше така. Научихме се да уповаваме на думите на пророка: „Защото видението се отнася до едно определено бъдеще време, но бърза към изпълнението си и няма да излъже, ако и да се бави. Чакай го, защото непременно ще дойде, няма да закъснее“ (Авакум 2:3).
Чрез отминаването на времето на очакваното в 1843 г. Пришествие Бог изпита и провери народа Си. Грешката в изчисляването на пророческите периоди не беше открита веднага дори и от най-сведущите хора, противопоставящи се на възгледите ни. Учени заявяваха, че господин Милър е прав в изчисленията си, но спореха с него по отношение на събитието, което щеше да увенчае този период. Те обаче, както и очакващият Божи народ, бяха направили една обикновена грешка.
Разочарованите не останаха дълго в мрак. Като изследваха пророческите периоди със сериозна молитва, грешката бе открита, както и нишката на пророчеството чак до времето на забавянето. Поради радостното очакване на Христовото пришествие, очевидното забавяне във видението не бе взето предвид и то се оказа една тъжна и неочаквана изненада. Но точно това изпитание бе необходимо, за да развие и укрепи искрените вярващи в истината.

Надеждата подновена
Надеждите ни сега се съсредоточиха в идването на Господа през 1844 г. Това бе и времето за вестта на втория ангел, който, „летейки посред небето“, викаше: „Падна, падна великият Вавилон“ (Откровение 14:8). Тази вест за първи път бе прогласена от Божиите служители през лятото на 1844 г. В резултат мнозина напуснаха отпадналите църкви. Във връзка с тази вест се разнесе и „среднощният вик“*/Забележка под черта: *Виж Матей 25:1-13): „Ето, младоженецът иде, излизайте да го посрещнете“./ Във всяка част на страната бе дадена светлина по отношение на тази вест и викът разбуди хиляди. Разнесе се от град на град, от село в село, чак до най-отдалечените области. Достигна както до учените и талантливите, така и до необразованите и най-скромните.
Това бе най-щастливата година от живота ми. Сърцето ми бе препълнено с радостно очакване, но изпитвах и голямо съжаление и загриженост за онези, които бяха обезсърчени и нямаха надежда в Исус. Съединихме се като един народ в сериозна молитва, за да се подготвим за една истинска духовна опитност – за получаването на непогрешимо доказателство за приемането ни от Бога.

Изпитание на вярата
Нуждаехме се от голямо търпение, защото подиграващите се бяха много. Често бяхме посрещани с язвителни забележки по повод предишното ни разочарование. Официалните църкви използваха всички средства, за да попречат на разпространяването на вярата в скорошното идване на Христос. В техните събрания не се даваше никаква свобода на хора, които дръзваха да споменат за надеждата си в скорошното Пришествие. Личности, изповядващи, че обичат Христос, презрително отхвърляха благата вест, че Този, Когото наричаха свой най-добър Приятел, скоро ще ги посети. Отнасяха се остро и с гняв спрямо вярващите, които прогласяваха вестта за Неговото идване и които се радваха, че скоро ще Го видят в славата Му.

Време на подготовка
Всеки момент ни изглеждаше от изключително значение. Чувствах, че работим за вечността и че безгрижните и незаинтересованите се намират в най-голяма опасност. Вярата ми бе непомрачена и аз приемах за себе си скъпоценните обещания на Исус. Той е казал на учениците Си: „Искайте и ще получите“. Твърдо вярвах, че каквото и да поискам в съгласие с Божията воля, със сигурност ще ми бъде дадено. Свивах се смирено в нозете на Исус със сърце в хармония с Неговата воля.
Често посещавах семейства и се посвещавах на сериозна молитва заедно с хората, потиснати от страх и отчаяние. Вярата ми бе така силна, че никога не се усъмних и за момент. Знаех, че Бог ще отговори на молитвите ми. Без дори едно-едничко изключение, благословението и мирът на Исус почиваха над нас в отговор на смирените ни молби, а сърцата на отчаяните се изпълваха с радост от светлина и надежда.
С прилежно изследване на сърцето и със смирена изповед ние се приближавахме с молитвен дух към времето, когато очаквахме Исус да дойде. Всяка сутрин чувствахме, че първата ни работа е да си осигурим доказателството, че животът ни е праведен пред Бога. Осъзнавахме, че ако не напредваме в святост, със сигурност ще тръгнем назад. Интересът ни един към друг се увеличаваше. Молехме се много заедно и един за друг. Събирахме се в овощни градини и горички, за да общуваме с Бога и да Му поднасяме своите молитви, чувствайки все по-пълно Неговото присъствие, обкръжени от творенията Му сред природата. Радостта от спасението ни бе по-нужна от храна и питие. Ако облаци засенчваха душата ни, не смеехме да си починем, нито да заспим, докато те не се разпръснеха от съзнанието, че сме приети от Господа.

Отминаването на определеното време
Очакващият Божи народ гледаше към часа, когато най-скъпите му и радостни надежди щяха да се осъществят с идването на Спасителя. Но определеното време отново отмина, без Пришествието на Исус да дойде. Това беше горчиво разочарование, стоварило се върху малкото стадо, чиято вяра бе толкова силна и надеждата му – толкова голяма. Бяхме обаче изненадани, че се чувстваме така свободни в Господа. Беше ни леко на духа и бяхме здраво поддържани от Божията сила и благодат.
Но това, което преживяхме миналата година, се повтори, и то в много по-голяма степен. Много хора се отказаха от вярата си. Гордостта на някои много уверени в себе си бе така дълбоко наранена, че им се искаше да избягат от света. И те като Йона се оплакваха от Бога и биха избрали по-скоро смъртта, отколкото живота. Които бяха изградили вярата си върху убеждението на другите, а не върху Божието слово, сега бяха готови отново да променят възгледите си. Тази втора голяма проба разкри маса от недостойни хора, които бяха привлечени от силния поток на адвентната вяра и известно време бяха вървели заедно с истинските вярващи и със сериозните Божии служители.
Бяхме разочаровани, но не и обезсърчени. Решихме да се въздържаме от роптаене против изпитанието, чрез което Господ ни очистваше от шлака, за да ни пречисти като злато в пещта. Решихме да понесем търпеливо процеса но очистването, който Господ смяташе, че ни е необходим, и да чакаме с търпелива надежда Изкупителят да подкрепи Своите изпитани и верни чеда.
Вярвахме твърдо, че проповядването на определеното време е било от Бога. Та нали точно това доведе мнозина до прилежно изследване на Библията и до откриване на истини, които преди това не бяха разбирали. Йона бе изпратен от Бога да прогласи из улиците на Ниневия, че след четиридесет дни градът ще бъде унищожен. Но Бог прие смирението на ниневийците и удължи благодатното им време. Въпреки това вестта, която Йона бе проповядвал, бе от Бога и Ниневия бе изпитана според Неговата воля. Светът се отнасяше към надеждата ни като към заблуда, а към разочарованието ни като неин естествен резултат – провал. Но макар да бяхме сгрешили по отношение на събитието, което очаквахме да се осъществи в края на този период, нямаше никаква грешка по отношение на реалността му, макар да изглеждаше, че се бави.
Които очакваха идването на Господа, не бяха оставени без утеха. Те бяха придобили ценно познание от изследването на Словото. Разбираха спасителния план по-ясно. Всеки ден откриваха нови красоти в свещените страници и чудесна хармония, обединяваща всички тях, като един текст обясняваше друг. Нямаше нито една дума, използвана напразно.
Нашето разочарование не беше толкова голямо, колкото това на учениците. Когато Човешкият Син е влязъл в Ерусалим, яздейки триумфално, те са очаквали да бъде коронясан за цар. Стеклият се от цялата област народ, викал: „Осанна на Давидовия син!“ (Матей 21:9). И когато свещениците и старейшините помолили Исус да смълчи множеството, Той заявил, че ако те млъкнат, камъните ще завикат, защото пророчеството трябвало да се изпълни. Но само няколко дни по-късно същите ученици видели своя любим Учител, за когото вярвали, че ще царува на Давидовия престол, разпънат на грубия кръст сред подиграващите Го и хулещи фарисеи. Големите им надежди били съкрушени и ги обгърнал смъртен мрак. Но въпреки всичко Христос се оказал верен на обещанията Си. Сладка е утехата, която Той дал на народа Си, богата била наградата на верните и искрените.
Господин Милър и свързаните с него предполагаха, че очистването на светилището, за което се говори в Даниил 8:14, означава очистването на земята чрез огън, преди тя да стане жилище на светиите. Това трябва да стане при Второто пришествие на Христос. Затова ние очаквахме това събитие в края на 2300-та години. Но след нашето разочарование Писанията бяха много внимателно изследвани с молитва и сериозно обмисляне. След известен период на неизвестност, светлина се изля над мрака, който ни обкръжаваше, и съмнението и несигурността бяха пометени.
Изясни се, че пророчеството от Даниил 8:14 се отнася не за очистването на земята, но говори за заключителното дело на нашия Първосвещеник в небето, за приключването на изкуплението и за подготвянето на един народ, който да устои в деня на Христовото идване.