ДВАТА ПЪТЯ – 45 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ДВАТА ПЪТЯ
На конференцията в Батъл Крийк, щата Мичиган, състояла се на 27 май 1856 г., ми бяха показани във видение някои неща за църквата въобще. Славата и величието на Бога преминаха пред мене. Ангелът каза: „Той е страшен във Своето величие, а вие не осъзнавате това; страшен в Своя гняв, а вие го оскърбявате всекидневно. Подвизавайте се да влезете през тесните врати, защото широка е портата и широк е пътят, който води към гибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тясна е портата и стеснен е пътят, който води към живот, и малцина са, които ходят по него.“ Тези два пътя са ясно разграничени и отделени и водят в противоположни посоки. Единият – към вечен живот, а другият – към вечна смърт. Видях разликата между двата пътя, а също и разграничението между двете групи, които вървят по тях. Пътищата са абсолютно различни. Единият е широк и гладък, а другият – тесен и неравен. Също и групите, които пътуват по тях, са съвършено противоположни по характер, по живот, по облекло и разговори.
Пътуващите по тесния път говорят за радостта и щастието, което ще имат в края на пътуването. Изражението на лицата им е често тъжно, но въпреки това често сияе от свята радост. Те не се обличат както групата, която върви по широкия път; нито говорят, нито постъпват като тях. Даден им е Образец. Един „Човек на скърби и навикнал на печал“ е открил пътя пред тях и го е извървял сам. Неговите последователи виждат следите Му и се утешават и насърчават. Той е минал благополучно. Следователно и те, ако вървят по Неговите стъпки, могат да го преминат.
В широкия път всички са заети със самите себе си, с дрехите си и с удоволствията по пътя. Те се отдават изцяло на веселие и ликуване и не мислят за края на пътуването, за сигурното унищожение, което ще ги споходи тогава. Всеки ден се приближават все по-близо и по-близо до своята гибел, но въпреки това лудо тичат все по-бързо и по-бързо. О, колко страшно ми изглеждаше това!
Видях, че на много от избралите този път бяха написани думите: „Мъртъв за света. Краят на всичко е наближил. Бъдете готови!“ Те изглеждаха както всички суетни хора около тях с изключение на това, че сянка на тъга можеше да се забележи по лицата им. Разговорите им бяха също като разговорите на веселите и безразсъдните наоколо. Те обаче отвреме навреме посочваха с голямо задоволство написаното по дрехите си и призоваваха и други да облекат същите дрехи върху своите. Намираха се в широкия път, а изповядваха, че са от ходещите по тесния. Хората около тях им казваха: „Няма никаква разлика между вас и нас. И ние се обличаме, говорим и постъпваме по същия начин.“
Тогава бях върната назад и ми бяха посочени годините 1843 и 1844. По онова време съществуваше дух на посвещение, който сега липсва. Какво е станало с изповядващите, че са особен Божи народ? Видях съобразяване със света, нежелание да се страда заради истината. Видях голяма липса на покорство към Божията воля. Бяха ми посочени израилевите чеда, след като са напуснали Египет. В милостта Си Бог ги беше избавил от египтяните, за да могат да Му се покланят без пречки или ограничения. Той извърши за тях големи чудеса по пътя, изпитваше ги и ги изпробваше, като ги превеждаше през тесни места. Но и след като се беше отнасял по такъв чуден начин с тях и след като ги беше избавял толкова много пъти, те пак роптаеха, когато биваха изпитвани от Него. Думите на устните им бяха: „По-добре да бяхме умрели от ръката на Господа в египетската земя“. Копнееха за праза и лука, които са имали там.
Видях и следното: много от изповядващите вяра в истината за тези последни дни намират за твърде странен факта, че израилевите чеда са роптаели, докато са пътували; че след като Бог се е отнасял толкова чудно с тях, те са се оказали такива неблагодарници, че са забравили какво е сторил за тях. Ангелът каза: „Вие постъпвате по-зле и от тях“. Видях, че Бог е дал на служителите Си истината, и то така ясно и разбираемо, че да не може да й се устои. Където и да отидат, със сигурност ще победят. Неприятелите им не могат да заобиколят убеждаващата истина. Светлината е разпръсната така ясно, че Божиите служители могат да застанат където и да било и да оставят истината – ясната и последователна истина – да спечели победата. Това голямо благословение не е оценено, нито осъзнато. Ако възникнат известни изпитания, някои започват да поглеждат назад и мислят, че изживяват трудни времена. Някои от изповядващите се за Божии служители не знаят какво означават тези очистващи изпитания. А понякога и сами си създават въображаеми такива. И толкова лесно се обезсърчават, толкова лесно раними са, толкова бързо е готово да се надигне у тях честолюбието, че навреждат на себе си, навреждат и на другите, навреждат и на делото. Сатана преувеличава изпитанията в мислите им и ако се поддадат, това унищожава влиянието и полезността им.
Някои са изкушени да се отстранят от делото, за да работят с ръцете си. Видях, че ако Божията десница не е над тях и бъдат оставени във властта на болестта или смъртта, тогава ще разберат какво значи изпитание. Страшно нещо е да се роптае против Бога. Те не си припомнят постоянно, че пътя, по който вървят, е неравен, че ходещите по него трябва да проявяват себеотрицание, че се изисква разпъване на личното „аз и че не трябва да очакват по него всичко да върви гладко, като че вървят по широкия път.
Видях, че някои от Божиите служители, даже и от проповедниците, толкова лесно се обезсърчават, личното им „аз“ е толкова уязвимо, щото си въобразяват, че са пренебрегнати и онеправдани, докато всъщност изобщо не е така. Мислят си, че техният жребий е много тежък. Такива хора не съзнават как биха се чувствали, ако поддържащата ръка на Бога бъде оттеглена от тях и бъдат оставени да преминат сами през душевната агония. Тогава ще разберат, че жребият им е десет пъти по-тежък, отколкото когато са били заети с работа за Бога, понасяйки изпитания и лишения, но с Божието одобрение.
Някои от трудещите се в Божието дело не знаят кога наистина са в благополучие. Те са изпитали толкова малко лишения и толкова малко знаят какво значи нужда или изтощителен труд, или душевно бреме, че и когато им е леко, когато имат Божието благословение и са почти напълно свободни от душевна мъка, не съзнават това и смятат, че изпитанията им са големи. Видях, че ако не притежават себеотрицателен дух и не са готови да работят с радост, без да щадят себе си, Бог ще освободи такива хора. Няма да ги признае за Свои себеотрицателни служители, а ще си издигне други, които няма да се трудят лениво, но – сериозно и ревностно и наистина ще знаят кога животът им е лек. Божиите служители трябва да чувстват своя дълг пред човешките души и да „плачат между преддверието и олтара“, викайки: „Пощади Своите люде, Господи!“
Някои от Божиите служители са отдавали живота си за Божието дело, докато здравето им бъде разрушено и бъдат почти похабени от умствена работа, непрестанни грижи, труд и лишения. Други пък не са поемали нито желаят да поемат върху себе си подобно бреме и въпреки това смятат, че са имали труден живот, защото всъщност никога не са изпитвали истински трудности. Никога не са били кръстени в страданието и никога не ще бъдат, докато проявяват толкова голяма слабост, толкова нищожна твърдост и толкова много обичат лекия живот.
Господ ми е показал, че трябва да дойде някакво бедствие над нашите проповедници, та ленивите, мудните, себелюбивите и грижещите се само за себе си да отпаднат. Да остане една чиста, вярна и готова на саможертва група, която няма да търси лекото, но ще служи вярно със слово и учение, готова да страда и да понася всичко в името на Христос, само и само да спаси онези, за които Той се е пожертвал. Тези служители почувства злочестината на себе си, след като не проповядват Евангелието и това ще бъде достатъчно; но те не чувстват нещата така (по томи начин).