ДЕТСТВО – 06 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ДЕТСТВО
Родена съм на 26 ноември 1827 г. в гр. Горъм, щата Мейн. Родителите ми – Робърт и Юнис Хармън от дълги години живеели в този щат. Още в младостта си те станали ревностни и предани членове на Методистката епископална църква. В тази църква заемали видно положение и работели в продължение на четиридесет години за духовното обръщане на грешници, както и за укрепването на Божието дело. През това време имали щастието да видят всичките си осем деца във вярата, събрани в кошарата на Христос.

Нещастието
Още докато бях дете, родителите ми се преместиха от Горъм в Портланд, щата Мейн. Тук на деветгодишна възраст ми се случи нещастие, което оказа влияние върху целия ми по-нататъшен живот. Докато прекосявах общинската мера на град Портланд заедно с близначката си и с наша съученичка, едно тринадесетгодишно момиче, ядосано от някаква дреболия, хвърли камък, който ме удари в носа. Ударът ме зашемети и паднах безчувствена на земята.
Когато дойдох в съзнание, открих, че се намирам в някакъв магазин. Любезен непознат човек предложи да ме закара вкъщи с файтона си, но тъй като не съзнавах слабостта си, отговорих, че предпочитам да си отида пеша. Присъстващите не знаеха, че раната ми е толкова сериозна и ме оставиха да тръгна. Но след като повървях няколко метра, започнах да губя съзнание. Близначката ми и съученичката ми ме занесли до дома.
Нямам никакви спомени за времето след инцидента. Майка ми казваше, че не съм разбирала нищо, но съм лежала в безсъзнание три седмици. Никой освен нея не вярвал, че ще оздравея. По някакъв начин тя чувствала, че ще остана жива.
Когато отново дойдох в съзнание, ми се струваше, че съм спала. Не си спомнях инцидента и не знаех причината за болестта си. Бяха направили за мен една голяма люлка и аз лежах в нея в продължение на много седмици. Бях се превърнала почти на скелет.
По това време започнах да се моля Господ да ме подготви за смъртта. Когато приятели християни посещаваха семейството, питаха майка ми дали е говорила с мене за смъртта. Аз дочух това и се стреснах. Исках да стана християнка и се молех ревностно за прощение на греховете си. В резултат почувствах душевен мир и любов към всички. Изпитвах силно желание всички да получат прощение на греховете и да обичат Исус, както аз Го обичах.
Силите ми се възстановяваха много бавно. Когато вече бях в състояние да се присъединя към играта на малките си приятелки, трябваше да науча горчивия урок, че външният вид на човека често влияе върху отношението на другите към него.

Образование
Здравето ми изглеждаше безнадеждно увредено. Две годни не можех да дишам през носа си, а училище посещавах съвсем малко. Струваше ми се невъзможно да уча и да запомням наученото. Същото момиче, което бе причинило моето нещастие, бе определено от нашата учителка за моя помощничка. Виждаше се, че тя съжалява искрено и постоянно за травмата, която ми бе нанесла, макар аз да внимавах да не й напомням за случилото се. Беше нежна и търпелива с мене. Изглеждаше тъжна и замислена, като ме виждаше да се мъча при такива неблагоприятни обстоятелства да получа някакво образование.
Нервната ми система беше разстроена и ръката ми така трепереше, че едва-едва напредвах в писането. Не можех да постигна нещо повече от умението да преписвам с груб почерк. Когато се опитвах да се съсредоточа върху урока, буквите по страницата се сливаха, големи капки пот избиваха по челото ми и ме обхващаше чувство на отмаляване и замайване. Имах и лоша кашлица. Целият ми организъм сякаш беше напълно похабен.
Учителите ме съветваха да напусна училище и да не възобновявам учението си, докато здравето ми не се подобри. Това беше най-трудната борба в младия ми живот – да се поддам на слабостта си и да реша, че трябва да изоставя учението и да се откажа от надеждата да придобия някакво образование.