Дни на служене – 2 (1-ва част) – По стъпките на Великия Лекар – Елена Вайт (Елън Уайт)

“Никога преди това не бе имало на света дни като тези. Небето се беше снишило до човеците.”
В рибарската хижа в Капернаум тъщата на Петър лежеше болна от треска. Исус “се допря до ръката є и треската я остави; и тя стана да Му прислужва” (Матей 8:14) ­ на Него и на учениците.
Вестта за това бързо се разнесе. Чудото бе станало в събота и от страх от равините хората не смееха да дойдат за изцеление преди залез слънце. След залеза жителите на града заприиждаха от къщите, магазините, работилниците, пазарищата и започнаха да се тълпят край скромната къщичка. Носеха болни на носилки, други идваха, подпирайки се на патерици или подкрепяни от приятели и близки, и със сетни сили се мъчеха да се доближат до Спасителя.
Час подир час прииждаха и си отиваха, защото никой не можеше да знае дали на другия ден Великият Лекар ще бъде между тях. Никога преди това Капернаум не бе преживявал часове като тези. Ликуващи викове и възгласи на облекчение изпълваха въздуха. Едва след като бе облекчил и последния страдащ, Исус приключи работата Си. Нощта беше вече доста напреднала, когато множеството се разпръсна и Симоновият дом потъна в дълбока тишина. Дългият и уморителен ден бе отминал и Исус се отпусна за почивка. Но докато градът все още спеше, Спасителят “стана и излезе, и отиде в уединено място, и там се молеше” (Марко 1:35). Рано сутринта Петър и другарите му отидоха при Исус и Му казаха, че народът от Капернаум вече Го очаква. С изненада чуха Христовите думи: “И на другите градове трябва да благовестя Божието царството, понеже затова Съм изпратен” (Лука 4:43).
Имаше опасност обхваналото Капернаум вълнение да замъгли целта на Исусовата мисия. Той не търсеше това ­ да привлича вниманието върху Себе Си само като чудотворец и избавител от телесни страдания. Искаше да привлече хората в качеството Си на техен Спасител. Докато народът се настройваше да вярва, че е дошъл като негов Цар, за да въздигне земното му царство, Христос желаеше да отклони умовете от земното към духовното. Един само земен успех можеше да попречи на делото Му.
А и удивлението на равнодушната тълпа дразнеше духа Му. В Неговия живот никога не изпъкваше собственото “аз”. Почитта, която светът даваше на общественото положение, богатство или способности, беше чужда за Човешкия Син. Исус не си служеше с нито едно от средствата, с които си служат човеците, за да спечелят благоволението или почитта на другите. Векове преди раждането Му за Него бе предсказано: “Няма да извика, нито ще издигне високо гласа Си, нито ще го направи да се чуе навън. Смазана тръстика няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси; ще постави правосъдие според истината. Няма да отслабне, нито да се съкруши, догдето установи правосъдие над земята; и островите ще очакват Неговата поука” (Исая 42:2-4).
Фарисеите искаха да изпъкнат с точното спазване на своите церемонии, стремяха се към пищност на богослужението и парадираха с благотворителните си дела. С постоянните си спорове те доказваха своята религиозна заблуда. Дълги и шумни диспути се водеха между противопоставящите се една на друга секти и не беше нещо необикновено по улиците да се чуват гласове на гневно спорещи и настръхнали един срещу друг книжници и законници.
На фона на всичко това ярко се открояваше животът на Исус. Той никога не водеше шумни диспути, нямаше я религиозната церемониалност, нито каквато и да било постъпка с цел да се спечели одобрението на другите. Христос беше скрит в Бога и Бог се изявяваше в характера на Своя Син. Исус желаеше да отправя мислите на хората към това откровение.
Слънцето на правдата не огря изведнъж в пълния Си блясък и великолепие света, за да не заслепи със славата Си духовете на хората. За Христос е писано: “Той ще се появи сигурно както зората” (Осия 6:3). Спокойно и кротко изгрява дневната светлина над земята, разпръсква мрака и събужда света за живот. Така и Слънцето на правдата изгрява “с изцеление в крилете Си” (Малахия 4:2).
“Ето Моя Служител, Който подкрепям, Моят избраник, в Когото благоволи душата Ми” (Исая 42:1).
“Защото си бил крепост на сиромаха, крепост на бедния в утеснението, прибежище от буря, сянка от пек” (Исая 25:4).
“Така казва Бог, Господ, Който е направил небето и го е разпрострял, Който е разстлал земята с произведенията є, Който дава дишане на людете, които са на нея и дух на тия, които ходят по нея: Аз, Господ, Те призовах в правда, и като хвана ръката Ти ще Те пазя, и ще Те поставя за завет на людете, за светлина на народите, за да отвориш очите на слепите, да извадиш запрените от затвор, и седящите в мрак из тъмницата” (Исая 42:5-7).
“Ще доведа слепите през път, който не са знаели, ще ги водя в пътеки, които са им били непознати; ще обърна тъмнината в светлина пред тях, неравните места ще направя равни. Това ще сторя, и няма да ги оставя” (Исая 42:16)
“Пейте на Господа нова песен, хвалата Му от краищата на земята, вие, които слизате на морето и всичко, що е в него; острови и вие, които живеете на тях. Пустинята и градовете є нека извикат с висок глас; селата, гдето живее Кидар; нека пеят жителите на Села, нека възклицават от върховете на планините, нека отдават слава на Господа, и нека възвестяват хвалата Му в островите” (Исая 42:10-12).
“Възпей радостно, небе, защото Господ извърши това; възкликнете по-долни земни части; запейте весело планини, горо и всички дървета в нея, защото Господ изкупи Якова, и се прослави в Израиля” (Исая 44:23).
Той “изяви славата Си и учениците Му повярваха в Него.”
В тъмницата на Ирод Йоан Кръстител ­ великият предтеча на Месия ­ обезсърчен и объркан относно делото на Спасителя, бдеше и очакваше. Оттам той изпрати двама от учениците си при Исус с въпроса: “Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да очакваме?” (Матей 11:3).
Спасителят не отговори веднага. Докато учениците стояха и се чудеха на мълчанието, към Исус заприиждаха хора с различни страдания. Гласът на Могъщия Лекар проникваше в глухото ухо. Една дума, едно докосване на ръката Му отваряше слепите очи, за да видят светлината на света, красотите на природата, лицата на приятелите и лика на Избавителя. Гласът Му стигаше и до ушите на умиращите и те се изправяха на крака, здрави и силни. Парализирани, обладани от демони, се подчиняваха на словото Му. Безумието им ги напускаше и те с благодарност Му се кланяха. Бедните селяни и работници, които книжниците смятаха за нечисти и ги отбягваха, се тълпяха край Него, а Той им говореше за вечния живот.
Така отмина денят и учениците на Йоан видяха и чуха всичко. Най-после Исус ги повика при Себе си и им заръча да се върнат при Йоан и да му разкажат какво са видели и чули. И добави: “И блажен оня, който не се съблазнява в Мене!” (Матей 11:6). Учениците занесоха вестта и това беше достатъчно.
Йоан си спомни пророчеството за Месия: “Духът на Господа Йеова е на Мене; защото Господ Ме е помазал да благовествам на кротките, пратил Ме е да превържа сърцесъкрушените, да проглася освобождение на пленниците и отваряне затвора на вързаните; да проглася годината на благоволението Господне и деня на въздеянието от нашия Бог; да утеша всичките наскърбени” (Исая 61:1, 2). Исус от Назарет бе Обещаният. Доказателството за Неговата Божественост се съдържаше в службата Му в името на страдащото човечество. Славата Му се изявяваше в приемането на тежкото бреме на хората.
Христовите дела свидетелстваха не само, че Той е Месия, но сочеха и начина, по който ще бъде установено Неговото царство. На Йоан бе разкрита истината, както и на Илия в пустинята, когато “голям и силен вятър цепеше бърдата и сломяваше планините пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а подир вятъра ­ земетръс, но Господ не бе в земетръса; и подир земетръса ­ огън, но Господ не бе в огъня” (3Царе 19:11, 12). След огъня Господ говори на пророка с нежен и тих глас. Така и Исус трябваше да върши делото Си не с външен блясък и пищно великолепие, а като стигне до сърцата на хората чрез живот на състрадание и саможертва.
Царството Божие не идва с външна показност. То се появява чрез гальовното вдъхновение от Божието слово, чрез вътрешното въздействие на Светия Дух, чрез общуването на душата с Бога, Който е неин живот. Най-голямата проява на Неговата мощ е в човешкото естество, достигнало до съвършенството на Христовия характер.
Последователите на Христос трябва да бъдат светлина на света; но Бог не им заръчва да правят усилия, за да светят. Той не одобрява каквото и да било самолюбиво напрежение с цел да се демонстрира някаква външна доброта. Желае душите им да бъдат пропити от небесните принципи. И тогава, влизайки в контакт със света, те ще разкриват светлината, която е вътре в тях. Тяхната устойчива вярност, проявена във всяка постъпка, ще стане средството за излъчване на светлина.
Богатство или високо положение, скъпо струващи съоръжения, сгради или мебелировка ­ всичко това не е важно за напредъка на Божието дело; нито постиженията, които омайват хората и служат на суетата. Светската показност, колкото и великолепна да е, няма никаква стойност в очите на Бога. Той цени невидимото и вечното повече от видимото и преходното. Последното има стойност само когато е израз на първото. Красотата и на най-великолепните произведения на изкуството не може да се сравни с красотата на характера, който е плод на действието на Светия Дух в душата.
Когато даде Сина Си на нашия свят, Бог надари човешките същества с непреходни съкровища ­ съкровища, в сравнение с които всички натрупани откакто свят светува човешки богатства са нищо. Христос дойде на земята и застана пред човешките чеда с цялата любов на вечността и това е съкровището, което чрез връзката Си с Него ние трябва да приемем, да осъзнаем и да раздадем и на другите.
Човешките усилия в Божието дело ще имат стойност само дотолкова, доколкото работникът е посветен на Бога ­ чрез разкриване силата на Христовата благодат за преобразяването на живота. Трябва да се отличаваме от света, защото Бог е поставил печата Си върху нас, защото проявява чрез нас Своя характер, основан на любовта. Нашият Изкупител ни окриля със Своята правда.
При избирането на мъже и жени за служба Бог не пита дали притежават земни богатства, учени ли са, или красноречиви. Но пита:”Смирени ли са дотолкова, че да мога да ги науча на Своя път? Мога ли да вложа словата Си в устата им? Ще Ме представят ли добре?”
Бог може да използва всяка личност само дотолкова, доколкото може да влее Светия Си Дух в храма на душата є. Той ще приеме само онова дело, което отразява Неговия образ. Последователите Му трябва да носят като удостоверение за пред света незаличимите характерни черти на безсмъртните Му принципи.
“Той ще вземе агънцата Си на ръце и ще ги носи до гърдите си”
Когато Исус изпълняваше службата Си по градските улици, майки с болни и умиращи дечица на ръце се блъскаха в тълпата и се мъчеха да привлекат вниманието на Спасителя върху себе си.
Тези майки ­ бледи, уморени, почти отчаяни, бяха решени да издържат докрай. Понесли бремето на страданията, те търсеха Спасителя. Ако развълнуваната тълпа успяваше да ги изблъска, Исус стъпка по стъпка Си проправяше път към тях, докато се доближи. В сърцата им изгряваше надежда, радостни сълзи обливаха лицата им, когато вниманието Му се спираше на тях и поглеждаха в очите, излъчващи толкова любов и състрадание.
Спасителят се обърна към една от майките и предизвика доверието є, като я запита: “Какво искаш да направя за теб?” Хълцайки, тя Му изплака голямата си нужда: “Учителю, да излекуваш детето ми!” Христос взе малкото същество от ръцете є и болестта изчезна още при докосването. Смъртната бледост изчезна, струя на живот се вля в кръвоносните му съдове, мускулите му се изпълниха със сила. Думи на утеха и успокоение бяха отправени към майката. След това се появи друг, също толкова спешен случай. Христос отново прояви Своята животворна сила и всички отдадоха почест и слава на Този, Който вършеше чудодейни дела.
Много се занимаваме с величието на Христовия живот. Говорим за чудните Му дела; за чудесата, които е извършил. Но фактът, че Той е посвещавал вниманието Си на неща, които се смятат за дребни, е едно още по-голямо доказателство на Неговото величие.