Кои са Мои братя? – 33 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Кои са Мои братя? – 33

Тази глава е основана на Матей 12:22-50; Марко 3:20-35.

Кои са Мои братя?

Синовете на Йосиф никак не бяха благосклонни към Исусовата дейност.
Разказите за Неговия живот и дела, които стигаха до тях, ги удивяваха и
смущаваха. Чуваха, че Исус посвещава цели нощи на молитва; че през деня
е заобиколен от големи множества хора и не Му остава време дори за
ядене. Неговите приятели смятаха, че Той се изтощава от непрестанна
работа; не можеха да си обяснят отношението Му към фарисеите и някои се
страхуваха, че е загубил разсъдъка Си.
Братята Му чуха за това, както и за обвинението на фарисеите, че
изгонвал бесове чрез силата на Сатана. Те понесоха болезнено удара,
който се стовари върху тях заради роднинството им с Исус. Знаеха какви
безредици предизвикват Неговите думи и дела и сега бяха не само
обезпокоени от смелите Му изказвания, но и възмутени от укорите,
отправени към книжниците и фарисеите. Решиха, че трябва да Го убедят или
принудят да прекрати този начин на действие и затова накараха Мария да
ги придружи, мислейки, че голямата Му любов към нея ще Го накара да бъде
по-благоразумен.
Малко преди това Исус за втори път бе извършил чудотворно излекуване
на глухоням човек, обзет от демони, и фарисеите бяха повторили своето
обвинение: “Чрез началника на бесовете Той изгонва бесовете” ( 9:34
Матей 9:34). Христос им каза ясно, че като приписват на Сатана делото на
Светия Дух, те се отделят от източника на благословение. Тези, които
говореха против Исус, без да разпознаят Неговото Божествено естество,
можеха да получат прощение, защото чрез Светия Дух те имаха възможност
да видят грешката си и да се покаят. Какъвто и да е грехът, ако душата
се покае и повярва, вината бива очистена чрез Христовата кръв; но този,
който отхвърли делото на Светия Дух, отива толкова далеч, че покаянието
и вярата не могат да стигнат до него. Бог действа в сърцето чрез Духа;
когато хората своеволно отхвърлят Духа, те прекъсват връзката, чрез
която Бог може да общува с тях. Когато Духът бъде отблъснат окончателно,
Бог не може да направи за душата нищо повече.
Самите фарисеи, към които Исус насочи това предупреждение, не вярваха
в обвинението, отправено към Него. Нямаше нито един от тези
високопоставени личности, който да не е бил привлечен от Спасителя. Те
бяха чули в сърцата си гласа на Духа, Който разкриваше, че Исус е
израилевият Помазаник и ги убеждаваше да се обявят за Негови ученици. В
светлината на Неговото присъствие те бяха осъзнали своята нечистота и
бяха започнали да копнеят за праведността, която не могат сами да
постигнат. Но след като Го отхвърлиха, щеше да бъде твърде унизително да
Го приемат за Месия. Тръгнали по пътя на неверието, те бяха много горди,
за да признаят своята грешка. С цел да избягнат признаването на истината
фарисеите се опитаха с отчаяни усилия да оборят учението на Спасителя.
Свидетелствата за Неговата сила и милост ги вбесяваха. Те не можеха да
попречат на Спасителя да върши чудеса, не можеха да смълчат Неговото
учение, но опитаха всичко, което е по силите им, за да Го представят по
погрешен начин и да изопачат думите Му. Въпреки това убеждаващият Божи
Дух ги следваше и те трябваше да издигнат много прегради, за да се
противопоставят на Неговата мощ. Най-голямата сила, която може да
действа в човешкото сърце, се бореше с тях, но те не желаеха да – се
поддадат.
Не Бог е този, който заслепява хората и закоравява сърцата им. Той
изпраща светлина, за да поправи техните грешки и да ги поведе по сигурни
пътища; чрез пренебрегването на тази светлина очите се заслепяват и
сърцата се закоравяват. Често този процес е постепенен и почти
незабележим. Светлината озарява душата чрез Словото на Бога, чрез
Неговите служители или чрез пряката намеса на Светия Дух; но когато
един-единствен лъч е пренебрегнат, настъпва частично притъпяване на
духовните сетива и следващото разкриване на светлината може да бъде
различено по-трудно. Така тъмнината се увеличава, докато в душата
настъпи нощ. Точно това се случи с тези еврейски водачи. Те бяха
убедени, че Божествена сила съпровожда Христос, но за да се
противопоставят на истината, приписаха действието на Светия Дух на
Сатана. По този начин те съзнателно избраха измамата; поддадоха се на
Сатана и оттук нататък останаха под контрола на неговата сила.
Христовото предупреждение по отношение на греха срещу Светия Дух е
тясно свързано с предупреждението срещу празните и нечестиви думи.
Думите разкриват какво има в сърцето. “От онова, което препълва сърцето,
говорят устата.” Думите са нещо повече от разкриване на характера; те
имат силата да въздействат на характера. Хората се влияят от собствените
си думи. Често се случва под влиянието на моментен порив, предизвикан от
Сатана, хората да проявят подозрителност и да изкажат лоши
предположения, изразявайки това, в което всъщност не вярват; думите
обаче въздействат на мислите. Те биват измамвани чрез собствените си
думи и започват да се убеждават, че изговореното под влиянието на Сатана
е истина. След като са изразили веднъж някакво мнение или са взели
решение, те често са твърде горди да го оттеглят и се опитват да докажат
на себе си, че са прави, докато накрая наистина стигнат до извода, че е
опасно да се изговарят думи на съмнение, опасно е да се поставя под
въпрос и да се критикува Божествената светлина. Навикът да се отправят
лекомислени и неуместни критики се отразява на характера, като подхранва
в сърцето непочтителност и неверие. Не един човек, създал си този навик,
е продължил да го развива, без да осъзнава опасността, докато накрая е
стигал до критикуване и отхвърляне на действието на Светия Дух. Исус
каза: “За всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния
ден. Защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш.”
После Той произнесе предупреждение към тези, които са били повлияни
от Неговите думи, които са Го слушали с удоволствие, но не са се поддали
на действащия в тях Свети Дух. Душата може да се унищожи не само чрез
съпротива, но и чрез небрежност. “Когато нечистият дух излезе от човека
– каза Исус, – той минава през безводни места да търси покой и не
намира. Тогава казва: “Ще се върна в къщата си, отгдето съм излязъл.” И
като дойде, намира я празна, пометена и наредена. Тогава отива и взема
при себе си седем други духове, по-зли от него, и като влязат, живеят
там.”
Мнозина в дните на Христос, както и досега, като че ли са отхвърлили
за известно време властта на Сатана; чрез Божията благодат те са били
освободени от нечистите духове, които са владеели душата. Радвали са се
на Божията любов, но подобно на слушателите, оприличени в притчата на
камениста почва, не са пребъдвали в тази любов. Те не са се предавали
ежедневно на Бога, за да може Христос да обитава в сърцата, и след като
нечистият дух се е върнал със “седем други духове, по-зли от него”,
силата на Сатана ги е завладяла напълно.
Когато душата се предаде на Христос, нова сила завладява сърцето.
Извършва се промяна, която човек никога не може да постигне сам.
Свръхестествената сила внася в човешкото естество свръхестествен
елемент. Душата, отдала се на Христос, става Негова крепост, която Той
защитава в един разбунтувал се свят. Желанието Му е там да не се
признава друг авторитет освен Неговия. Всяка душа, пазена по този начин
от небесните пратеници, е недостъпна за атаките на Сатана. Ако не се
поставим под ръководството на Христос, ще бъдем завладени от Лукавия.
Неизбежно е да сме под контрола на една от двете големи сили, които се
борят за господство над света. Не е необходимо преднамерено да си
изберем дали да служим в царството на тъмнината, за да влезем в
територията му. Достатъчно е само да пренебрегнем съюзяването си с
царството на светлината. Ако не си сътрудничим с небесните посредници,
Сатана ще завладее сърцето и ще го направи свое убежище. Единствената
защита срещу злото е Христос да се всели в сърцето чрез вяра в Неговата
правда. Ако нямаме жива връзка с Бога, ние никога не ще можем да устоим
на нездравото влияние на себелюбието, самодоволството и изкушението да
съгрешаваме. Възможно е да изоставим множество лоши навици, за известно
време можем да се разделим със Сатана, но без жива връзка с Бога,
създадена чрез ежеминутно лично себепредаване, ние ще бъдем победени.
Без да познаваме Христос лично и без да общуваме с Него постоянно, ние
оставаме на милостта на противника и накрая ще се подчиним на волята му.
“И последното състояние на оня човек става по-лошо от първото. Също
така ще бъде и на това нечестиво поколение”, заяви Исус. Няма хора
толкова закоравели, колкото тези, които са пренебрегнали милостивата
покана и не са зачели Духа на благодатта. Най-обичайната изява на греха
срещу Светия Дух се състои в упоритото пренебрегване на небесната покана
за покаяние. Всяка стъпка в отблъскването на Христос е стъпка към
отхвърляне на спасението и към грях срещу Светия Дух.
Отблъсквайки Христос, еврейският народ извърши непростим грях; ако
пренебрегнем милостивата покана, можем да направим същата грешка. Ние
обиждаме Княза на живота, злепоставяме Го пред сатанинската синагога и
пред цялата Вселена, когато откажем да слушаме Неговите упълномощени
вестители, а вместо това слушаме посредниците на Сатана, които отвеждат
душата настрана от Христос. Докато постъпва така, човек не може да
намери надежда и прощение и накрая ще изгуби каквото и да е желание да
бъде примирен с Бога.
Във времето, когато Исус поучаваше народа, учениците известиха, че
майка Му и братята Му са отвън и желаят да Го видят. Исус знаеше какво
има в сърцата им и “в отговор рече на този, който каза това: “Коя е
майка Ми и кои са братята Ми?” И като простря ръка към учениците Си,
рече: “Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши волята на Отца Ми,
Който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка.”
Всички, които приемат Христос с вяра, се свързват с Него с връзки,
по-силни от роднинските. Те стават едно с Него, така както Той е едно с
Отец. Като вярваща и изпълнителка на Христовото слово, майка Му имаше
по-близка и спасителна връзка с Него, отколкото чрез естествените
роднински отношения. Братята Му не можеха да имат полза от общуването си
с Исус, ако не Го приемеха като свой личен Спасител.
Каква подкрепа би намерил Христос в Своите земни роднини, ако те бяха
повярвали в Него като в небесен пратеник и Му бяха помогнали да върши
Божието дело! Тяхното неверие помрачи земния живот на Исус. То бе част
от горчивата чаша на скръбта, която Той изпи за нас.
Породената в човешкото сърце враждебност срещу евангелието бе
понесена с мъка от Божия Син, но най-болезнена бе враждебността в дома
Му, тъй като сърцето Му бе изпълнено с доброта и любов и Той ценеше
нежните чувства в семейните отношения. Братята Му искаха да отстъпи пред
техните идеи, а това би било в пълно несъответствие с небесната Му
мисия. Смятаха, че Той се нуждае от съветите им. Съдеха за Него от
човешка гледна точка и вярваха, че ако говори само неща, приемливи за
книжниците и фарисеите, би избягнал нежеланите разногласия, предизвикани
от думите Му. Мислеха, че Исус не е на себе си, след като твърди, че има
Божествена власт и се поставя над равините, укорявайки ги за греховете
им. Знаеха, че фарисеите търсят случай, за да Го обвинят, и вече
предусещаха, че им е дал достатъчно поводи.
С късите си мерки те не можеха да измерят дълбините на мисията, която
Той бе дошъл да изпълни, и затова не бяха в състояние да Му съчувстват в
огнените изпитания. Грубите им, неуважителни думи показваха, че нямат
ясна представа за Неговия характер и не забелязваха как Божественото и
човешкото естество са се съединили. Често Го виждаха тъжен, но вместо да
Го утешават, настроението и думите им само Го нараняваха. Чувствителният
Му характер беше измъчван, мотивите Му – зле разбирани, а делото Му –
неприемано.
Братята на Исус често изтъкваха философията на фарисеите, която бе
овехтяла с времето, предполагайки, че могат да поучават Този, Който
разбира цялата истина и е вникнал във всички тайни. Осъждаха всичко,
което не разбираха. Укорите им Го нараняваха дълбоко и смущаваха и
омъчняваха душата Му. Те твърдяха, че вярват в Бога и мислеха, че
защитават Бога, а в същото време Бог беше с тях в човешка плът, но те не
Го познаваха.
Всичко това направи пътя Му трънлив. Христос бе така силно наранен от
неразбирането в собствения Си дом, че чувстваше облекчение да отиде там,
където щеше да бъде разбран. Имаше един дом, в който обичаше да ходи –
дома на Лазар, Мария и Марта; духът Му можеше да си почине в атмосфера
на вяра и любов. И все пак нямаше нито един човек на земята, който да
схване Божествената Му мисия или да разбере за бремето, което Той носеше
за цялото човечество. Често намираше спокойствие в самотата и в
общуването със Своя небесен Отец.
Тези, които са призовани да страдат за Христос, които трябва да
изтърпят неразбиране и недоверие дори в собствения си дом, могат да се
успокоят с мисълта, че и Исус е претърпял същото. Той им съчувства
дълбоко. Поканва ги за Свои приятели и да намерят мир там, където Той го
е намерил – в близостта с Отец.
Хората, които приемат Христос за свой личен Спасител, не са оставени
сами в житейските изпитания. Исус ги приема за членове на небесното
семейство; умолява ги да наричат Неговия Отец и свой Отец. Те са
Неговите “чада”, скъпи за Божието сърце, свързани с Него чрез най-нежни
и дълготрайни отношения. Изпитва към тях изключителна нежност – толкова
по-висша от чувствата на нашите майки и бащи, проявени към нас в нашата
безпомощност, колкото Божието естество е по-висше от човешкото.
В законите, дадени на Израил, има чудесен пример за отношението на
Христос към Неговия народ. Когато някой евреин, принуден от немотия, е
трябвало да се раздели с бащиния си имот и да се продаде като роб,
задължението за неговото откупуване и за откупуването на имота му се е
поемало от най-близкия роднина. Левит;25:25,47-49 Рут; 2:20 Виж Левит
25:25,47-49; Рут 2:20. По същия начин нашето изкупление и откупуването
на наследството, изгубено чрез греха, се пое от Този, Който е най-
близкият ни “роднина”. Именно за да ни изкупи, Той стана наш роднина.
Господ, Спасителят наш, ни е по-близък от баща, майка, брат, приятел или
любим. “Не бой се – казва Той, – защото Аз те изкупих, призовах те по
име; Мой си ти- Понеже ти бе скъпоценен пред очите Ми и почетен и Аз те
възлюбих. Затова ще дам човеци за тебе и племена за живота ти” (43:1,4
Исая 43:1,4).
Христос обича небесните същества, които са около Неговия трон; но
какво може да обясни голямата любов, с която ни е възлюбил? Не можем да
разберем този факт, но е възможно да се уверим, че това е истина в нашия
личен живот. А ако поддържаме родствената си връзка с Него, с каква
нежност трябва да се отнасяме към онези, които са братя и сестри на
Господа ни! Не трябва ли да побързаме да признаем изискванията на
отношенията ни с Бога? След като сме приети в Божието семейство, нима не
е нужно да почитаме нашия Отец и нашите роднини?