МОЛИТВА И ВЯРА – 36 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

МОЛИТВА И ВЯРА
Често съм виждала, че чедата на Господа твърде много и твърде често са небрежни към молитвата, особено към тайната молитва; че мнозина не упражняват онази вяра, която е тяхна привилегия и дълг, а чакат онова чувство, което само вярата може да им даде. Чувството не е вяра – двете неща са различни. Вярата е наше задължение, което трябва да практикуваме, а радостното чувство и благословението са неща, които Бог дава. Божията благодат идва в душата чрез канала на живата вяра, а тя е в наша власт да бъде прилагана.
Истинската вяра се държи здраво за обещаното благословение и го изисква, преди то да бъде осъществено и почувствано. Трябва с вяра да изпращаме своите молби зад втората завеса. Нека вярата ни се хване за обещаното благословение и да го приеме за свое. И тогава трябва да вярваме, че сме го получили, защото вярата ни го е приела и според Словото то е наше. „Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили и ще ви се сбъдне“ (Марко 11:24). Ето това е вяра, гола вяра – да вярваме, че приемаме благословението още преди да е осъществено. И когато обещаното благословение бъде получено, вярата е изпълнена. Но хората често си мислят, че имат голяма вяра само когато притежават много от Светия Дух и че нямат вяра, ако не чувстват силата на Духа. Те смесват вярата с благословението, което идва чрез вяра.
Най-подходящото време за упражняване на вяра е тъкмо когато се чувстваме лишени от Духа. Когато като че гъсти и мрачни облаци са надвиснали над умовете ни, точно тогава е времето да оставим живата вяра да разкъса мрака и да разпръсне облаците.
Истинската вяра почива на обещанията, съдържащи се в Божието слово, и само послушните на това Слово могат да претендират за тях. „Ако пребъдете в Мене и думите Ми пребъдат във вас, искайте, каквото и да желаете, и ще ви бъде“ (Йоан 15:7). „…И каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото ПАЗИМ ЗАПОВЕДИТЕ Му и ВЪРШИМ ТОВА, ЩО Е УГОДНО пред Него“ (1Йоаново 3:22).
Трябва да отделяме много време за тайна молитва. Христос е Лозата, ние сме клонките. Ако искаме да растем, трябва постоянно да черпим сок и храна от живата Лоза, защото отделени от Нея, нямаме никаква сила.
Попитах ангела защо няма повече вяра и сила в Израил. Той отговори: „Много скоро пускате ръката на Господа. Продължавайте да изпращате молитвите си пред Престола и устоявайте чрез силна вяра. Обещанията са сигурни. Вярвайте, че ще получите нещата, за които се молите, и ще ги получите.“ Тогава ми бе посочен Илия. Той бе подчинен като нас на същите страсти и се молеше сериозно. Неговата вяра издържа изпитанието. Седем пъти се моли пред Господа и накрая облакът се появи.
Видях, че сме се съмнявали в сигурните Божии обещания и сме наскърбявали Спасителя с липсата на вяра. Ангелът каза: „Облечете се с всеоръжието, а над всичко вземете за щит вярата; защото тя ще запази сърцето и самия живот от огнените стрели на лукавия.“ Ако на врага се даде възможност да отклони от Исус погледа на отчаяните и да го насочи към самите тях, за да се занимават със собствените си недостойнства, вместо с достойнството на Исус, с Неговата любов, с Неговите заслуги и Неговата милост, той ще отнеме техния щит на вярата и ще постигне целта си. Те ще бъдат изложени на огнените му изкушения. Затова слабите трябва да гледат към Исус и да вярват в Него – тогава упражняват вяра.

НАЧАЛОТО НА ИЗДАТЕЛСКАТА РАБОТА
На събрание, състояло се в Дорчестър, щата Масачузетс, през ноември 1848 г., ми бе дадено видение за проповядването на вестта за запечатването и за задължението на братята да публикуват светлината, която огрява пътя ни.
След като излязох от видение, казах на съпруга си: „Имам вест за теб. Трябва да започнеш да печаташ малък вестник и да го разпращаш на хората. Нека отначало бъде малък. Но когато хората четат, ще ти изпращат средства, с които да печаташ, така че още от самото начало ще има успех. Беше ми показано, че това малко начало ще се превърне в потоци светлина, които ще залеят целия свят.“
Докато бяхме в Кънектикът през лятото на 1849 г., съпругът ми получи дълбокото впечатление, че е дошло времето да започне да пише и да публикува настоящата истина. Бе много насърчен и благословен, когато реши да се заеме с това. Но отново изпадна в униние и обърканост, тъй като беше без стотинка. Имаше хора със средства, но те предпочитаха да си ги задържат. Накрая се предаде на обезсърчението и реши да потърси поне на кого да окоси тревата.
Когато излезе от къщи, почувствах, че върху мене се стовари тежко бреме и припаднах. Помолиха се за мен и аз бях благословена и взета във видение. Видях, че Господ е благословил и укрепил моя съпруг да работи на полето преди една година; че той правилно е използвал средствата, които е спечелил, и че ще бъде стократно възнаграден в този живот, а ако е верен, и в Божието царство. Но сега Господ не иска да му даде сила да работи на полето, защото е определил за него работа и ако дръзне да отиде на полето, ще го повали чрез болест; той трябва да пише, да пише, да пише и да върви напред чрез вяра. Съпругът ми незабавно започна да пише и когато стигаше до някой труден пасаж, и двамата се съединявахме в молитва към Бога, за да разберем истинското значение на Неговото слово.

„Настоящата истина“
Един юлски ден съпругът ми се върна вкъщи от Мидълтаун с хиляда екземпляра от първия брой на вестника си. Докато се уреди въпросът, той трябваше няколко пъти да ходи до Мидълтаун, отдалечен на около осем мили, и да се връща, но този ден бе наел коня и двуколката на брат Белден, с които донесе вестниците вкъщи.
Скъпоценните отпечатани листи бяха внесени у дома и положени на пода, след което се събра малка група заинтересувани. Коленичихме около вестниците и със смирени сърца и много сълзи помолихме Господ да да излее благословението Си над тези вестители на истината.
Сгънахме вестниците и съпругът ми ги опакова и адресира до всички, които смяташе, че ще ги прочетат. Постави ги в пътната си чанта и ги отнесе пеша в пощата на Мидълтаун.
През юли, август и септември в Мидълтаун бяха отпечатани общо четири броя. Всеки брой съдържаше осем страници* *Големината на страниците е била около 6 на 9,5 инча./ Винаги преди да изпратим вестниците ние полагахме купчинката пред Господа и сериозни молитви със сълзи се поднасяха на Бога – Неговото благословение да придружава мълчаливите вестители. Скоро след изпращането на първия брой получихме писмо, съдържащо пари, с които да продължим издаването на вестника, а също и добри новини, че много души са прегърнали истината.
Едновременно с началото на тази издателска работа ние не престанахме де се трудим за проповядване на истината. Пътувахме от място на място, прогласявахме ученията, които ни бяха донесли такава голяма светлина и радост, насърчавахме вярващите, коригирахме заблудите и поставяхме в ред нещата в църквата. За да продължим издателската работа и за напред, а в същото време да се трудим в различни части на полето, вестникът отвреме навреме се местеше на различни места.

Посещение в Мейн
На 28 юли 1849 г. се роди второто ми дете Джеймс Едсън Вайт. Когато стана на 6 седмици, отидохме в Мейн. На 14 септември посетихме събрание в Парис. Присъстваха братята Бейтс, Чембърлейн и Ралф, а също и братята и сестрите от Топсам. Божията сила слезе подобно на Петдесетница и петима или шестима, които бяха измамени и изпаднали в заблуда и фанатизъм, паднаха проснати на пода. Родители се изповядваха на децата си и деца – на родителите си и един на друг. Брат Дж. Н. Андрюс, обхванат от дълбоко чувство, възкликна: „Бих разменил хиляда заблуди за една истина“. Това събрание – начало на по-добри дни за Божиите чада в Парис – бе за тях като оазис в пустинята. Господ подготвяше нашия брат Андрюс за бъдещата му полезна работа и му даваше духовна опитност, която щеше да бъде много ценна за него в бъдещото му служене.

Напредване чрез вяра
На събрание, състояло се в Топсам, някои от присъстващите братя изразиха желание отново да посетим щата Ню Йорк. Но лошото ми здраве потискаше духа ми. Казах им, че не смея да предприема такова пътуване, ако Господ не ме подкрепи. Те се молиха за мен и облаците бяха разпръснати, макар че не получих онази сила, която толкова много желаех. Реших да отида чрез вяра и тръгнах, хващайки се здраво за обещанието: „Моята благодат е достатъчна за теб“.
На път за Ню Йорк вярата ми бе изпитана, но удържахме победа. Силата ми нарастваше и аз можех да се радвам в Бога. След първото ни посещение там мнозина бяха прегърнали истината, но за тях трябваше да се направи още много и работата, която се отваряше пред нас, изискваше всичките ни сили.

Установяване в Осуего
През месеците октомври и ноември, докато пътувахме, вестникът беше спрян. Но съпругът ми все още чувстваше задължението да пише и да публикува. В Осуего наехме къща, заехме от братята малко мебели и започнахме да уреждаме своето домакинство. Тук съпругът ми пишеше, печаташе и проповядваше* *Брой 5 и 6 от „Настоящата истина“ излезли в Осуего, щата Ню Йорк, през декември 1849 г.; броеве 7 до 10 – също, от март до май 1850 г. През това време били написани и някои брошури./
Нужно беше той да бъде облечен в Божието всеоръжие във всеки момент, защото често пъти трябваше да се бори с изповядващи се за адвентисти, които защитаваха заблуди. Някои определяха дати за идването на Христос. Заехме позицията, че датите, които определят, ще отминат. Тогава те се опитаха да възбудят предразсъдъци срещу нас и срещу онова, което проповядвахме. Беше ми показано, че вярващите, които са искрени между измамените, един ден ще видят заблудата, в която са изпаднали и ще бъдат подбудени да потърсят истината.