НАЧАЛО НА ПУБЛИЧНА ДЕЙНОСТ – 09 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

НАЧАЛО НА ПУБЛИЧНА ДЕЙНОСТ

Душевна мъка
Дотогава никога не се бях молила публично, само бях изговаряла няколко боязливи думи на молитвено събрание. Сега почувствах, че трябва да потърся Бога на нашите малки молитвени събрания. Но не се осмелявах да сторя това от страх да не се объркам и да не успея да изразя мислите си. Но необходимостта да изпълня този мой дълг с такава сила се натрапваше в ума ми, че когато се опитвах да се моля насаме, ми се струваше, че се подигравам на Бога, защото не съм се покорила на волята Му. Завладя ме отчаяние и цели три дълги седмици никакъв лъч светлина не пронизваше обгърналия ме мрак.
Душевните ми страдания бяха много силни. Понякога цяла нощ не смеех да затворя очи. Чаках близначката ми първа да заспи, след това бързо ставах от леглото и коленичех на пода, молейки се мълчаливо, в безмълвна агония, която не може да се опише. Ужасът от вечно горящия ад беше постоянно пред очите ми. Знаех, че е невъзможно да живея дълго в това състояние, а се страхувах и да не умра и да споделя ужасната участ на грешниците. Как завиждах на онези, които чувстваха приети от Бога! Колко скъпа изглеждаше на измъчената ми душа християнската надежда!
Често оставах коленичила в молитва през цялата нощ, стенеща и трепереща от неизразима болка и безнадеждност, която не може да се опише. „Господи, имай милост!“ беше молбата ми и подобно на горкия бирник не смеех да вдигна очи към небето, но свеждах лице към пода. Много изнемощях телесно, силите ми също отслабнаха, но аз продължих да крия в себе си страданието и отчаянието си.

Сънят за храма и агнето
Докато се намирах в това състояние на униние, сънувах един сън, който ми направи много дълбоко впечатление. Сънувах, че виждам храм, към който се стичаха много хора. Само които намереха прибежище в този храм, щяха да бъдат спасени, когато времето приключи. Всички останали отвън щяха да бъдат навеки изгубени. Множествата извън храма, които вървяха по своите си пътища, се присмиваха и подиграваха на влизащите и им казваха, че този план за спасение е хитра измама и че всъщност няма никаква опасност, от която трябва да се бяга. Даже задържаха някои да не бързат да влизат.
Понеже се страхувах да не ми се подиграват, помислих, че ще е най-добре да изчакам, докато множеството се разпръсне или докато намеря начин да вляза незабелязано. Но вместо да намалее, тълпата ставаше все по-голяма. От страх да не стане твърде късно, бързо напуснах дома си и минах през тълпата. В тревогата си да стигна до храма нито забелязвах, нито обръщах внимание на заобикалящото ме множество.
При влизането си в сградата забелязах, че този грамаден храм се поддържа от грамаден стълб и на този стълб е привързано Агне, цялото обезобразено и кървящо. Всички ние, които присъствахме там, сякаш знаехме, че това Агне е било разкъсано и наранено заради нас. Всички, които влизаха в храма, трябваше да отидат пред Него и да изповядат греховете си. Точно пред Агнето имаше издигнати места, на които седеше група хора, изглеждащи много щастливи. Небесна светлина сякаш огряваше лицата им. Те прославяха Бога и пееха радостни песни на благодарност, които звучаха като ангелска музика. Това бяха дошлите пред Агнето, изповядали греховете си, получили прошка и сега с радостни надежди очакващи някакво приятно събитие.
Дори и след като влязох в сградата ме обхвана страх и изпитах чувство на срам, задето трябва да се смиря пред тези хора. Но сякаш бях принудена да се придвижа напред. Вървях бавно по пътя към стълба, за да се изправя пред Агнето, когато изведнъж прозвуча тръба. Храмът се разклати, триумфални викове се издигнаха от устните на събраните светии и страшна светлина озари сградата. След това всичко потъна в мрак. Щастливите хора бяха изчезнали заедно със светлината, а аз оставах сама сред мълчаливия ужас на нощта.
Събудих се в душевна болка и едва можах да се убедя, че бях сънувала. Струваше ми се, че съдбата ми е запечатана, че Духът на Господа ме е изоставил, за да не се върне никога вече.

Сън, в който видях Исус
Скоро след това имах друг сън. Изглеждаше ми, че се намирам в крайно отчаяние. Обхванала с ръце лицето си, размишлявах върху следното: ако Исус беше тук, на земята, щях да отида при Него, щях да се хвърля в нозете Му и да Му разкажа за всичките си страдания. Той не би ме отблъснал. Щеше да се смили над мен и аз бих Го обичала и бих Му служила винаги.
Точно тогава вратата се отвори и вътре влезе една личност с красива външност и изражение. Състрадателно ме погледна и каза: „Искаш ли да видиш Исус? Той е тук и ако искаш, можеш да Го видиш. Вземи всичко, което притежаваш, и ела с мен.“
Чух това с неизказана радост и с готовност събрах малкото, което притежавах – всяка моя скъпоценна дреболийка – и последвах водача си. Той ме поведе по една стръмна и като че нестабилна стълба. Когато започнах да изкачвам стъпалата, той ме предупреди да гледам само нагоре, за да не ми се завие свят и да не падна. Много други, които се изкачваха по стръмната стълба, падаха, преди да стигнат върха.
Най-после стигнахме последното стъпало и застанахме пред една врата. Тук моят водач ме накара да оставя всички неща, които бях взела със себе си. Оставих ги с радост. Тогава той отвори вратата и ме покани да вляза. След миг стоях пред Исус. Не можеше да се сбърка! Това прекрасно лице, този израз на благост и на величие не можеше да принадлежи на никой друг. Когато погледът Му се отправи към мен, веднага разбрах, че Му е познато всяко обстоятелство в живота ми и всичките ми скрити мисли и чувства.
Опитах се да отвърна очи от погледа Му, понеже чувствах, че не съм способна да издържа на Неговия изпитателен взор. Но Той ми се усмихна и, като постави ръка на главата ми, изрече: „Не се бой“. Звукът на сладкия Му глас накара сърцето ми да потръпне от щастие, каквото никога преди това не бях преживявала. От радост не можех да произнеса и дума. Само паднах пред нозете Му, завладяна от силно чувство. Докато лежах така безпомощна, пред мен преминаха сцени на красота и слава и ми се струваше, че съм достигнала сигурността и мира на небето. Най-сетне силите ми се възвърнаха и аз станах. Любещите очи на Исус все още ме гледаха и усмивката Му изпълваше душата ми с радост. Присъствието Му предизвикваше в мен свято страхопочитание и неизразима любов.
Водачът ми сега отвори вратата и ние излязохме навън. Заръча ми отново да си взема нещата, които бях оставила. Когато сторих това, той ми даде едно зелено въже, намотано много плътно. Поръча ми да го поставя близо до сърцето си и когато пожелая да видя Исус, да го извадя от пазвата си и да го развия докрай. Предупреди ме да не го оставям навито дълго време, да не би да се заплете и после да стане трудно за развиване. Поставих кълбото близо до сърцето си и радостно слязох по тясната стълба, като хвалех Господа и разказвах на всички, които срещнах, къде могат да намерят Исус.
Този сън ми даде надежда. Зеленото въже представляваше за мен вярата. Красотата и простотата на доверието в Бога започнаха да се откриват на душата ми.

Приятелско съчувствие и съвет
Реших да доверя всичките си скърби и смущения на майка ми. Тя се отнесе към мен нежно и ме насърчи. Препоръча ми да се обърна за съвет към старейшината Стокмън, който тогава проповядваше адвентната вест в Портланд. Имах голямо доверие в него, защото беше предан Христов служител. След като ме изслуша, той постави нежно ръка на главата ми и каза просълзен: „Елена, ти си още дете. Това, което си преживяла, е нещо необичайно за твоята крехка възраст. Сигурно Исус те подготвя за някакво специално дело“.
След това ми каза, че ако бях на зряла възраст и бих била така измъчвана от съмнение и отчаяние, би изразил убеждението си, че има надежда за мен чрез любовта на Исус. Душевната агония, която бях преживяла, била положително доказателство, че Божият Дух се бори за мен. Каза още, че когато грешникът закоравеел в своето греховно състояние, не усещал големината на своето престъпление, но се ласкаел, че е почти в ред с Бога и не го заплашва някаква особена опасност. Тогава Божият Дух го напускал и той ставал безгрижен и равнодушен или пък безразсъдно предизвикателен. Този добър човек ми разказа за Божията любов към Неговите грешащи деца – че вместо да се радва на тяхното унищожение, Той копнее да ги привлече при Себе Си чрез проста вяра и упование. Говори за великата любов на Христос и за изкупителния план.
Старейшината Стокмън спомена и за преживяното от мене премеждие в ранните ми години и каза, че това е наистина голямо нещастие, но ми заръча да вярвам, че ръката на един любящ Баща никога не се е оттегляла от мен; че в бъдещия живот, когато изчезне мъглата, сега обвиваща в мрак душата ми, аз ще схвана мъдростта на Провидението, което ми е изглеждало толкова жестоко и тайнствено. Исус е казал на учениците Си: „Това, което Аз правя, ти сега не знаеш, но по-късно ще разбереш“ (Йоан 13:7). Във великото бъдеще вече няма да виждаме мътно като в огледало“, но ще се изправим лице в лице пред тайните на Божията любов.
„Върви си свободна и с леко сърце, Елена! – каза той. – Върни се в дома си с упование в Исус, защото Той не лишава от любовта Си никой човек, който истински Го търси!“ След това се помоли сериозно за мен и аз мислех, че Бог непременно ще чуе молитвата на Своя светия, дори и моите скромни молби да останеха нечути. Душата ми бе облекчена. Окаяното робство на съмнението и страха изчезнаха, когато слушах мъдрия и нежен съвет на този израилев учител. Напуснах неговото присъствие утешена и окуражена.
За малкото минути, в които слушах наставленията на старейшината Стокмън, придобих много по-голямо познание върху Божията любов и състрадателна нежност, отколкото чрез всичките проповеди и увещания, които някога бях чувала.