В сърцевината на цялата истина стои истината за нашия произход! Това е истината в сърцевината на доклада за Сътворението. Това е истината в сърцевината на Декалога. И тъй, подчертаваме отново, трябва да се каже, че седем-дневната седмица и седмия ден, съботата, са постоянно свидетелство за истинността и историчността на доклада за Сътворението в Битие 1 и 2.
А сега нека отидем още по-далеч. Казвам го смирено, но дръзновено на моите евангелски приятели, които четат тази книга, били те протестанти или католици: Единственият последователен библейски начин, по който някой може да отхвърли валидността на седмия ден, съботата, е да отхвърли истинността на доклада за Сътворението от Битие 1 и 2.
Папа Йоан Павел II беше напълно последователен в традицията си, която отхвърля валидността на седмия ден, събота. На 22 октомври 1996 г пред Папската Академия на Науките той обяви пред научната общност, че докато еволюционната теория може да е най-доброто обяснение за съществуването на човешкото тяло, Рим все пак ще настоява, че самата човешка душа е дошла от Бога. Онова, което той казва, е, че църквата няма да оспорва еволюцията на тялото в течение на дългите епохи, стига да признаваме, че Бог е вложил душата в това тяло. Сякаш казва на учените: “Тялото е ваше, но не и душата!”
Не мога да се съглася с него в предаването му на библейския доклад за възникването на телата ни. Но признавам, че становището му е последователно спрямо неговото отхвърляне на седмия ден, съботата от Сътворението и Десетте Заповеди. Ако Битие 1 и 2 са исторически мит, то логичният извод е, че основата на седмия ден, съботата /седем-дневното Сътворение/ и четвъртата заповед /с позовавания на седем-дневното Сътворение/ е напълно унищожена.
Това представлява изключително тревожен проблем за евангелската общност в Америка, борила се с всички сили да защити библейския креационизъм въз основа на Битие 1 и 2. На каква логична основа моите приятели – евангелисти могат да защитават истината за Сътворението, след като едновременно с това отхвърлят седмия ден, съботата, като паметник на Сътворението? Защо да се борите за Сътворението, след като сте изоставили Божия паметник на Сътворението?
Подобна позиция е едновременно нелогична и непоследователна. Бихте могли да обявите и доклада на Битие за мит, както направи папата, и да прегърнете неделята като алтернативата на Рим за божествената събота. Библейската последователност не ви оставя друг избор. Ето защо апелирам към моите протестантски и католически, вярващи в Библията, доверяващи се на Създателя, приятели: Моля, проучете отново Божието учение за Неговия дар на седмия ден, съботата, даден на цялата човешка раса още от самото начало на Сътворението и времето.
Напомням на моите читатели, че ако съботата винаги беше помнена и ако Създателят винаги бе получавал нашето поклонение в светия Си ден, никога нямаше да се появи Чарлз Дарвин с научния си атеизъм и Карл Маркс с политическия атеизъм. Забравяйки да си спомни съботния ден на нашия Създател, човешката цивилизация пожънала вихрушка.
А като християни, какви логични основания имаме, на които да се опрем в старанието си да споделяме библейската истина с другите, след като самите ние отхвърляме истинността на доклада от Битие? Ако изхвърлим само това парченце, което е фундаментално за разбирането ни за самите нас и за мястото ни във вселената, рано или късно ще отхвърлим и цялата истина в божественото откровение и за нас Библията ще се превърне само в още една митологична книга.
След това подробно и искрено разглеждане на същността на Сътворението, аз съм убеден, че библейската истина за Сътворението на практика представлява основата за разкриването на всяка друга истина.
Ами всички научни доказателства? – питате вие. Приятели, науката може да прави каквото си поиска с науката – тя може да тълкува собствените си доказателства както си поиска – но науката не може да бъде крайният съдия на библейското тълкуване или божественото откровение.
В това отношение съм напълно съгласен с юриста Филип Джонсън: Ние трябва да позволим на “естествената наука да намери подходящото си място като важна, но не и най-важна част от живота на ума.” За християнския учен науката не може да служи като последен апелативен съд. Нито една от научните ни дисциплини не може да се похвали с подобна роля. За християнина, тези основни принципи са залегнали в божественото откровение на Свещеното Писание. Разбира се, има съвсем проста причина, поради която науката не може да бъде окончателния арбитър на истината – науката не може да отговори на окончателните въпроси за живота.
Наскоро ми изпратиха едно провокативно есе, отпечатано в януарския брой /1997 г/ на “Фърст Тингс.” Негов автор е Нийл Постман, председател на Отдела по Култура и Комуникации към Ню-Йоркския Университет. Бях чел Постман още през 1986 г, когато бе публикувана хапливата му критика за разрушителния ефект, който телевизията оказва върху американското общество – “Да се забавляваме до смърт.” Каква е основната идея на новото му есе? Изгубили сме историята, точно онази история, от която най-много се нуждаем. Как? Той започва с едно стихотворение, което ни намеква къде да търсим отговора на това “как?”

Основният духовен проблем, пред който сме изправени ние, хората от технологичния век, бе формулиран преди години в пророческото стихотворение на Една Ст. Винсънт Мили в нейната колекция “Човеко, кой въпрос?”

В този талантлив век, в най-мрачния му час
Се сипе метеоритният дъжд на фактите над нас.
Остават те неоспорими, не свързани от никого.
Необходима е мъдрост, която да изсмуче от нас болката.
Така превръщаме се в нишка, но няма стан,
Който да ни втъче в платното на живота.

Постман схваща нейната метафора и извиква: Пост-двадесет вековното информационно пресищане, което ни е погребало, направо ни убива, защото ние нямаме “стан, който да ни втъче в платното на живота.” Изгубили сме историите, които можеха да ни помогнат или да ни спасят от потопа. Как се е случило това? По-нататък Постман предполага, че това е резултат на загубата ни на вяра в Бога.

От векове насам положението на боговете не е никак розово. Бихме могли да кажем, че Чарлз Дарвин започна атаката си, като оспори, че ние не сме деца на Бога с главно “Б,” а на маймуните. Откровението му положи своя отпечатък и върху самия него; той страда от нестихващи стомашно-чревни болки, за които медиците не са успели да открият причината. Въпреки това Дарвин не се отказа от идеите си и се надяваше много хора да почерпят вдъхновение, утеха и последователност от великия разказ за еволюцията. Но само малцина са успели да сторят това и физическата травма, причинена от него, продължава да съществува и в наши дни – едва-едва прикрита. Карл Маркс, който поканил Дарвин да напише предговор на Das Kapital /Дарвин отказал/, разкъсал на парчета бога на национализма, показвайки на теория и с безброй примери, как работническата класа бива измамена да се отъждествява със своите капиталистически мъчители. Зигмунд Фройд, работейки тихо в консултативния си кабинет във Виена, се оказа най-яростния противник на Бога. Той показа, че великият бог на Разума, чийто авторитет бе удостоверен от Просвещението, бе само един самозванец, служещ предимно за рационализиране и прикриване на най-примитивните ни подтици. Мозъчната ни кора била просто слуга на гениталиите ни. До голяма степен Фройд разруши историята за детската невинност, опита се да докаже, че Мойсей не е евреин и започна да твърди, че вярата ни в божествата е детска и невротична илюзия…
Странното е, че макар и с различни темпераменти, всеки един от тези мъже се опитваше да ни предложи по-твърда и човешка основа за нашите убеждения. И може би някой ден това ще се случи. Междувременно, човечеството се замайва от изгубеното. “Бог е мъртъв,” каза Ницше преди да полудее. Може би е имал предвид, че боговете са мъртви. Ако е така, то той е грешал. В този век нови богове нахлуха на мястото на старите, но повечето от тях нямаха сили да се задържат.

Може ли да ни спаси науката? Науката ли е богът, който може да ни помогне? Постман отговаря:

Но в края науката не ни дава отговорите, от които повечето от нас се нуждаят. Нейната история за нашия произход и за края ни е, меко казано, незадоволителна. На въпроса: “Как е започнало всичко?” науката отговаря: “Може би случайно.” На въпроса: “Как ще приключи всичко?” науката отговаря: “Може би случайно.” А много хора смятат, че не си струва да живеят случаен живот. Нещо повече, науката-бог не ни дава отговор и на въпроса: “Защо сме тук?” А при въпроса: “Какви морални наставления ще ни дадеш,” науката-бог запазва мълчание. Тя е на разположение и на благородния, и на жестокия и нейната велика морална безпристрастност – да не кажа индиферентност – в крайна сметка изобщо не я превръща в бог.

Постман определено е прав! Историята за нашия произход и сътворение е била премахната от нашето мислене и живеене. Ние сме изгубили нашата история! Някой систематично я е разрушавал. Кой ли би могъл да е това?
В края бих желал да ви разкажа две истории. Имало едно време – някъде към средата на ХIХ век – две състезаващи се истории, които били изстреляни на сцената на човешкото внимание. Две истории, обречени да се вкопчат в един глобален конфликт в самия край на човешкото време.
Първата история се родила през 1844 г. и започнала своята мисия пред всеки народ и племе, език и люде. В един мрачен обрат на невероятно съвпадение втората история също се родила през 1844 г. – по-точно през юли, когато бил завършен ръкописът й от 189 страници. Но светът нямаше да разбере нищо за това раждане чак до 1859 г., когато тази история бе публикувана. И за да не остане по-назад, тя също започна мисията си пред всеки народ и племе, език и люде. Знаейки онова, което сега знаем, ни е много трудно да повярваме, че просто случайно и двете истории са се зародили по едно и също време в историята и се борят за същата глобална вярност от страна на хората. Някой някъде е бил готов и е чакал.
Какви са тези две истории? Първата история все още извиква думите на онзи самотен ангел, летящ посред среднощното небе на Откровението – пронизителният вик в края на човешкото време: “Бойте се от Бога и въздайте Нему слава, защото настана часът, когато Той ще съди и поклонете се на Този, Който направи небето и земята, морето и водните извори” /Откровение 14:6,7/. Един спешен призив към човешката раса, който трябва да бъде чут – поклонете се на своя Създател и помнете Неговия паметник на Сътворението, седмия ден, съботата, за да я освещавате. Тази вест бе предавана с нова ревност от адвентистите през ХIХ век и остава в същността на адвентизма от седмия ден и до ден-днешен.
За да не остане по-назад, втората история също вика в среднощното небе. Само че тази история е една мрачна антитеза, тъмна противоположност на първата, тъй като втората история сега прогласява дръзкото и пронизително предизвикателство: Няма бог-създател, на когото да се покланяте, защото вие сте си целия бог, от който се нуждаете. Покланяйте се на самите себе си и забравете мита за сътворението и приказката за съда. Втората история е приказката на Дарвин и тя ревностно бива разпространявана от еволюционистите по целия свят.
Две истории, родени някога по едно и също време и обречени да останат вкопчени в битка на живот и смърт за верността на хората чак до края на времето. Две истории със съвсем различно начало и, за съжаление, два съвсем различни края. Две истории: първата, прогласявана от адвентизма, а втората – пропагандирана от дарвинизма. Първата е християнската вест на надеждата, а втората – безбожната вест на безнадеждността.
Това не е избор между религията и науката. В никакъв случай! В крайна сметка това е избор между два мирогледа, две космически истории, две съревноваващи се сфери.
Начело на едната стои Исус Христос, Който заявява: “Съботата е направена за човека, а … Човешкият Син е Господар и на съботата” /Марко 2:27,28/.
Господар на съботата, Господар на историята. Дами и господа съдебни заседатели, доказателството е не само допустимо, то е убедително. Създателят оставя на вас да решите случая Му.
Защо да не преживеем тази почивка в този Почивен Ден до края на живота си? Та нали точно за това Той ни даде седмия ден, съботата, още “в началото.”