ПИСАНЕ И ПРОПОВЯДВАНЕ – 67 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ПИСАНЕ И ПРОПОВЯДВАНЕ
„От територията на Вашингтон и от Изтока – писала Елена Вайт на 26 март 1883 г. от дома си в Хилдсбърг – идват най-настоятелни молби да посетим лагерните събрания… Сега съм ангажирана с писането на важни неща, което се опитвам да направя от шест години. Година след година съм отлагала тази работа, за да посещавам лагерни събрания…
Последните две лета бях доведена много близо до портите на смъртта и тъй като чувствах, че може да е угодно на Господа да ме остави да си почина в гроба, изпитвах мъчителни угризения, че не съм свършила писмената си работа. Но според Божието Провидение животът ми е пощаден и здравето ми отново е възстановено. Благодаря на Господа за Неговата милост, обич и доброта към мен. Готова съм да отида на изток или на запад, стига това задължение да ми бъде ясно представено. Но в отговор на молитвата ми „Господи, какво искаш да направя?“ отговорът, който дойде до мен, беше: „Почивай в мир, докато Господ ти заръча къде да отидеш“.
Не съм стояла празна. Откак Господ ме излекува на лагерното събрание в Хилдсбърг, посетих Сейнт Роуз, Оукланд, Сан Франциско, Петалума, Фориствил и Укия и работих в Хилдсбърг. Често говоря в събота и в неделя вечер. За четири седмици държах десет проповеди, пропътувах 200 мили и написах 200 страници…
Мои братя, които настояват да присъствам на лагерно събрание и да ги посетя, загрижено питат: „Кога ще имаме том четвърти от Духа на пророчеството? Сега мога да им отговоря. След няколко седмици работата ми върху тази книга ще бъде завършена. Но има и други важни книги, които изискват моето внимание веднага щом приключа тази… Докато имам физически и умствени сили, ще върша работата, най-необходима за нашия народ… При пътуванията работя в най-неблагоприятни условия. Пиша на гарата, във влака, в палатката на лагерното събрание, често говоря до пълно изтощение, а след това ставам в 3 часа сутринта, за да напиша 6 до 15 страници преди закуска…
Голямо удоволствие би било за мен да се срещна с моите мили братя и сестри на лагерно събрание. Чувствам, че любовта на Исус гори в душата ми. Обичам да говоря за това и да пиша за това. Моята молитва ще бъде: „Бог да ви благослови на лагерните събрания и душите ви да бъдат освежени от Неговата благодат.“ Ако Господ ми заръча да изоставя писането и да посетя тези събрания или да говоря на хората в различни места, надявам се да чуя и се покоря на Неговия глас.“* /Забележка под черта: „Знамения на времето“, 5 април 1883 г./
През пролетта и лятото на 1883 г. Елена Вайт посветила много време, за да завърши четвърти том от Духа на пророчеството, известен в по-късните години като „Великата борба“. Едва в началото на август могла да се откъсне от писмената си работа, за да посети някои от лагерните събрания на Изтока, както и последвалата сесия на Генерална конференция. За тази своя публична работа от 1883 г. тя пише:

Посещение в Батъл Крийк
„В неделя, 12 август, в обществото на сестра Сара Макентърфър, напуснах тихоокеанското крайбрежие на път за Изтока. Макар да страдахме много от горещината и праха, имахме приятно пътуване през равнините. Попаднахме на кондуктор и персонал на влака, готови да направят всичко според силите си за наше удобство и улеснение.
От момента, когато стъпихме на влака, се почувствах съвършено убедена, че съм в пътя на дълга. Бях имала сладко общение с моя Спасител и чувствах, че Той е мое прибежище и моя крепост и че нищо не може да ми навреди, докато съм заета с делото, което Той ме е упълномощил да върша. Имах постоянно упование в Божиите обещания и се наслаждавах на мир, какъвто идва единствено от Исус…
Пристигнахме в Батъл Крийк в петък на 17 август. Следващата нощ ми беше невъзможно да заспя. Не бях посещавала това място от времето, когато го напуснах в голяма слабост след смъртта на съпруга ми. Сега голямата загуба, която бе претърпяло делото с неговата смърт, неизмеримата загуба, която бях претърпяла и аз, лишена от неговото присъствие и подкрепа в работата си, изплува ясно в съзнанието ми и не можех да се успокоя, за да заспя. Спомних си завета, който бях направила с Бога на смъртния одър на моя съпруг – че няма да се обезкуражавам от никакви грижи и отговорности, но ще се трудя още по-сериозно и по-усърдно от преди, за да представям истината чрез перо и глас; че ще представям пред хората превъзходството на заповедите и предписанията на Йехова и ще им посочвам очистващия Извор, в който можем да измием всяко петно на греха.
Цяла нощ се борих с Бога в молитва да ми даде сила, за да върша работата си и да ме изпълни със Светия Си Дух, за да мога да устоя в този тържествен завет. Нищо не желаех толкова много, колкото да употребя времето и силите си в увещание на хората, които изповядват истината, за да дойдат в по-тясна връзка с Бога, за да могат да се радват на по-съвършено общуване с Него, отколкото древния Израил и в най-благополучните си дни.
В събота сутринта говорих пред църквата. Господ ми даде сила и свобода на изразяване, докато представях думите от Откровение 7:9-17…

Пътят на послушанието
В неделя сутринта говорих пред около 75 служители, свързани с издателството „Ривю енд херълд“. Седмица преди това, на 12 август, стоях пред подобна група пред „Пасифик прес“ и им изтъквах важността да действат и да постъпват според принципите. Тук представих същия въпрос, като увещавах всички да не позволяват нищо да ги отклони от правото. Предупредих ги, че ще се срещат с противопоставящи се влияния и ще бъдат силно изкушавани и че всеки, който не е вкоренен и основан в истината, ще се измести от сигурната основа…
В неделя вечерта (19 август) говорих по покана на санаториума пред църквата върху думите: „Затова, който иска да възлюби живота си и да види добри дни, да спре езика си от зло и устните си да не говорят лъст; да потърси мира и да го следва, защото очите Господни са върху праведните и ушите Му – към тяхната молба. Но лицето на Господа е против онези, които правят зло“ (1Петрово 3:10-13).
Пътят на послушанието към Бога е път на добродетел, на здраве и щастие. Спасителният план, така както е разкрит в Свещеното писание, отваря път, по който човек може да стигне до щастието и да продължи дните си на тази земя, да се радва на благоволението на Небето и да осигури бъдещия си живот, измерващ се с живота на Бога…
Съзнанието за Божието одобрение подобрява физическото здраве. Укрепва и защитава душата срещу съмнение, объркване и прекомерна скръб, които често пъти изпиват жизнените сили и причиняват нервни заболявания от най-омаломощаващ и дистресиращ характер. Господ е дал Своето непогрешимо Слово, че окото Му ще бъде над праведните и ухото Му – отворено за техните молитви…
В понеделник вечер, на 20 август, отново говорих пред работещите в „Ривю“…
Има хора, дори сред свързаните с нашите институти, които са в голяма опасност да претърпят крах на вярата си. Сатана ще работи маскиран по най-изтънчен начин, в тези клонове от Божието дело. Той ги прави специална прицелна точка на своите атаки и няма да остави средство, което да не опита, за да парализира тяхната полезност… В тези опасни дни трябва да бъдем извънредно внимателни да не отхвърляме лъчите светлина, които Небето милостиво ни изпраща, защото именно чрез тях ще сме в състояние да различаваме примките на неприятеля. Във всеки момент ни е нужна светлина от небето, за да можем да разграничаваме между свещеното и обикновеното, между вечното и временното.
Всички, които останат чисти и непокварени от духа и влиянието, преобладаващи в днешното време, ще се изправят пред сериозни конфликти. Ще минат през големи изпитания; ще изперат дрехите на характера си и ще ги избелят в кръвта на Агнето. Те са, които ще пеят песента на победата в царството на славата. Тези, които страдат с Христос тук, ще участват в Неговата слава.“**“Ривю енд херълд“, 16 октомври 1883 г./

Узряване за истината
„Лагерното събрание в Урстър, щата Масачузетс, от 22 до 28 август,… беше за мен случай от особен интерес. Там срещнах много вярващи, някои свързани с делото още от началото на третата ангелска вест. След последното лагерно събрание брат Хейстингс, един от верните знаменосци, бе паднал на поста си. Изпитвах тъга, като гледах и други, превити под недъзите на старостта. Но се зарадвах, като видях как жадно слушат думите на живота. Божията любов и Неговата истина сякаш сгряваха сърцата им и озаряваха лицата им. Очите им често се изпълваха със сълзи, но не от скръб, а от радост, когато слушаха вестта от Бога чрез устата на Неговите служители. Тези възрастни пилигрими присъстваха на почти всички събрания, като че се бояха подобно на Тома, да не би да отсъстват точно когато Христос ще дойде и ще каже: „Мир вам“.
Тези скъпоценни, изпитани и верни хора се подготвят за жетвата като зреещо жито. Делото им е почти приключило… Те могат да паднат от редиците по всяко време и да заспят в Исус. Но докато мрак покрива земята и гъста мъгла народите, тези чеда на светлината могат да вдигнат глави и да се радват, знаейки че времето на тяхното изкупление е наближило…

Миряни като мисионери за Бога
Като гледах събраните вярващи и отбелязвах сериозния и тържествен израз на лицата им, очите ми се спираха на мнозина, които имаха голямо познание за истината. Ако техните познания бяха осветени, притежателите им биха извършили голямо дело за Бога. Мислех: ако всички те съзнаваха отговорността си пред Бога и дълга си към своите ближни и ако заработеха според способността, дадена им от Бога, каква светлина щеше да изгрее от тях в Масачузетс и да се разпространи още по-далече! Ако всеки, който изповядва вяра в третата ангелска вест, би направил Божието слово свое правило за действие и със строга вярност би изпълнявал работата си като Христов служител, този народ би бил голяма сила в света.
Отговорни за спасението на човешките души са не само служителите, които работят със слово и учение. Всеки мъж и всяка жена, които познават истината, трябва да сътрудничат на Христос… Той изисква миряните да работят като мисионери. Братя, излезте със своите библии навън, посещавайте хората в техните домашни огнища, четете Божието слово на семействата и на всички, които пожелаят да присъстват. Идете със смирено сърце и с постоянно доверие в Божията благодат и милост и направете каквото можете…
И хора, които никога не са държали проповед в живота си, трябва да работят за спасението на души. Не се изискват нито някакви големи таланти, нито някакво високо положение. Съществува крещяща нужда от хора, които познават Исус и историята на Неговите живот и смърт…
Нямаме нужда от видни хора, колкото от добри, честни и скромни. Бог кани такива от всички класи и от всички професии да работят в Неговото дело. Търсят се вярващи, които ще започнат от най-долното стъпало на стълбата и които, ако е необходимо, биха яли собствения си хляб и тихо биха изпълнявали дълга си; хора, които не ще се поколебаят да се трудят прилежно и да осигуряват препитанието си чрез строга икономия на разходите си и ще посветят както времето си, така и средствата си, за да работят за Господа и в собствените си семейства, и всред съседите си. Ако делото на реформацията бъде започнато и въведено във всяко семейство, ще имаме жива и процъфтяваща църква. Най-напред нещата трябва да се поставят в ред в дома. Делото се нуждае от хора, които могат да работят у дома, които изучават Библията, практикуват нейните учения и възпитават децата си в страх Божи. И тогава нека бъдат полагани прилежни и постоянни усилия за другите със сериозна молитва за помощ от Божията благодат и сила. Само тогава мисионската работа ще бъде последвана от големи резултати.
Няма значение кой си, тъй като начинът на мислене, сърцето, искрените намерения и ежедневният живот определят стойността на човека. Неспокойните, бъбривите, диктаторски настроените не са нужни на това дело. Такива има в изобилие навсякъде. Много младежи със съвсем малък опит се блъскат напред, без да проявяват никаква почит към възраст или ранг и бързо се обиждат, когато биват посъветвани или им се отправи укор. Имаме вече такива самомнителни хора повече, отколкото е необходимо. Бог търси скромни, тихи, здравомислещи младежи и хора на зряла възраст, които са уравновесени спрямо принципите, които могат и да се молят, и да говорят, които ще стават пред възрастните и ще почитат белите коси.
Божието дело страда поради липсата на работници, притежаващи умствена и духовна сила. Мои братя и сестри, Господ ви е благословил с интелектуални способности, подлежащи на голямо развитие. Развивайте талантите си с постоянство и сериозност. Обучавайте и дисциплинирайте ума си чрез учене, чрез наблюдение, чрез размишление. Не можете да се поставите на разположение на Божията воля, ако не впрегнете в употреба всяка своя сила. Ако работите в страх Божи, в смирение и със сериозна молитва, умствените ви способности ще се засилват и ще се развиват. Решителното намерение може да извърши чудеса. Бъдете открити, твърди, дръзновени християни. Издигайте Исус, говорете за Неговата любов, разказвайте за Неговата сила и така оставяйте светлината ви да свети пред света*.“ *“Ривю енд херълд“, 13 ноември 1883 г./

Пример на себеотрицание
„Радвах се, че имам привилегията да посетя лагерното събрание, което се състоя в Монпелие от 30 август до 4 септември… Мислите ми бяха отправени 30 години назад във времето, когато, придружена от сестра си, посетих Феърхейвън, щата Масачузетс, за да представя вестта на малката група на това място. Старейшината Бейтс тогава живееше там и изрази убеждението си, че е негов дълг да посети Върмонт и да проповядва истината в този щат. „Но – добави той – нямам никакви средства и не мога да кажа откъде ще дойдат парите, за да тръгнем. Мисля, че ще тръгна с вяра, пеша, и ще вървя дотам, докъдето Бог ми даде сила.“ Сестра ми сподели: „Мисля, че Господ ще ми помогне да помогна на старейшината Бейтс да отиде във Върмонт. Сестра Ф. търси момиче да й върши домакинската работа и… аз ще спечеля нужните пари.“ Тя изпълни намерението си и, изисквайки заплатата си предварително, връчи парите в ръцете на старейшината Бейтс. Той тръгна на следващата сутрин, а сестра ми остана да работи за долар седмично. Доста хора бяха запознати с истината във Върмонт и старейшината Бейтс се завърна с голяма радост, защото Господ наистина бе благословил труда му…

Редиците на работниците се попълват
Като гледах лицата на тези уморени хора, така скъпоценни в очите на Господа, и виждах, че някои от тях са почти готови да свалят всеоръжието си, в ума ми възникна въпросът: „Кой ще заеме мястото на тези остарели, изморени войни на кръста? Кой ще се посвети на Божието дело? Къде са тези, които познават истината и достатъчно обичат Исус? Къде са и хората, за които Той се е пожертвал, за да проявят себеотрицание и да изберат религията, носеща кръст, и да излязат „вън от лагера“, понасяйки укор заради Христос?…
Кой ще постави в действие подарените му от Бога таланти, независимо какви са – големи или малки, – и ще заработи смирено, учейки се ежедневно в училището на Христос, а след това ще предаде това скъпоценно познание на другите? Кой ще види какво трябва да се направи и да го направи? А и колко много вярващи ще намират извинения и ще се обвързват със светски интереси? Срежете връзките, които ви свързват, и идете да работите за Господа!
Във всеки клон на Божието дело са нужни посветени, богобоязливи, усърдни помощници – хора мислещи, хора с интелект, които да излязат като проповедници, като библейски работници и разпространители на литература. Братя и сестри, нека сериозни, пламенни и произнесени с вяра молитви се въздигат към Бога да въздигне работници и да ги изпрати в морето на жетвата. Защото жетвата е голяма, а работниците са малко*.“ *“Ривю енд херълд“, 20 ноември 1883 г./

Утвърждаване на вярата в библейската истина
Посетих лагерното събрание, състояло се в Уотървил, щата Мейн, от 6 до 11 септември. Тук в моя роден щат срещнах мили братя и сестри, чиито интереси от години са били свързани с делото и с настоящата истина… На лагерното събрание преживяхме много скъпоценни опитности. Бяха представени множество насърчителни свидетелства. Но не бе извършена онази цялостна работа, която така силно желаехме… Има особен вид вяра, която по принцип приема, че притежава истината. Но вярата, която държи на Божието слово, която действа чрез любов и очиства сърцето, се среща много рядко.
В Словото Си Бог ни е разкрил спасяващи истини. Като народ трябва сериозно да изучаваме пророчествата. Не трябва да оставаме и за миг спокойни, докато не сме наясно и не се просветим по въпроса за светилището, представен във виденията на Даниил и Йоан. Тази тема хвърля голяма светлина върху настоящата ни позиция и дело и ни дава непогрешимо доказателство, че Бог ни е водил в нашия досегашен духовен опит. Обяснява разочарованието ни през 1844 г., показва, че светилището, което е трябвало да бъде очистено, не е земята, но че в онзи момент Христос е влязъл в Светая на небесното светилище, за да извърши там заключителната работа на Своята свещеническа служба в изпълнение думите на ангела към пророк Даниил: „До 2 300 денонощия и тогава светилището ще се очисти“ (Даниил 8:14).
Вярата ни по отношение на първата, втората и третата ангелски вести бе правилна. Великите пътеуказатели, които преминахме, са непроменими. Макар пъклените сили да се опитват да ги съборят от основи и да тържествуват при мисълта, че са успели, все пак не са успели. Тези канари на истината стоят твърдо като вечните планини – непоклатими въпреки всички обединени човешки и сатанински усилия. Можем да научим много и трябва постоянно да изследваме Писанията, за да се убедим сами. Божият народ днес трябва да държи очите си отправени към небесното светилище. Там се провежда последната служба на нашия велик Първосвещеник, свързана със съда, където Той се застъпва за народа Си*.“ *“Ривю енд херълд“, 27 ноември 1883 г.)

Генералната конференция от 1883 г.
Лагерните събрания били последвани от 22-та годишна сесия на Генералната конференция, по време на която Елена Вайт държала много утринни беседи пред проповедниците. Те са публикувани най-напред в „Ривю“, а по-късно в издание от 1893 г., като книга със заглавие „Служители на Евангелието“. За тази конференция Елена Вайт разказва:
„Към сесиите на Генералната конференция бе проявен много по-дълбок интерес, отколкото към подобни събирания, провеждани някога сред нашия народ. За тази сесия бяха издигнати много молитви към Небето и можем да свидетелстваме, че Исус присъстваше на това важно духовно празненство и бе почетен като скъп Гост. Библейските четения доставиха много ценни наставления на проповедници, богослови и миряни. Сутрешните срещи, предназначени особено за проповедници, както и за други служители в Божието дело, бяха изключително интересни. У много сърца се пробудиха вярата и любовта. Духовните и вечните неща станаха реалност, а не само чувство! Придобиха славно съдържание, а не бяха колеблива сянка. Това скъпоценно събиране остана в миналото, но неговите резултата ще бъдат почувствани и в бъдещето. Никога няма да узнаем доброто, осъществено през тези 20 дни, докато не се срещнем около големия бял престол*.“ *“Ривю енд херълд“, 15 януари 1884 г./

Заключителна работа на изток
Определен бил десетдневен библейски и мисионерски курс в Саут Ланкъстър, щата Масачузетс, както и общо събрание за вярващи от Пенсилванската конференция? в Уелсвил, щата Ню Йорк. Елена Вайт била убедена да присъства и след завръщането си в Батъл Крийк говорила в петък вечерта пред работещите в санаториума, а в събота – пред голямо събрание в църквата.
„Това беше заключителната ми работа на изток при това пътуване – пише Елена Вайт на присъстващите на библейските четения. – И трябва да кажа за прослава на Бога, че Той ме е поддържал на всяка крачка. Молила съм се през нощта, молила съм се през деня, докато пътувам, умолявала съм Бога за сила, за благодат, за светлина от Неговото присъствие. И зная в Кого съм повярвала! Връщам се в Калифорния с по-голяма сила и с по-добър кураж, отколкото когато напуснах Оукланд на 12 август*.“ *Елена Вайт е пристигнала в своя дом в Хилдсбърг на 30 декември 1883 г. след почти 5-месечно отсъствие./
Желая любовта на Исус така, както никога преди! Имам основание да възхвалявам Бога за Неговата доброта, за запазващата Му грижа и за сладкия мир, радост и кураж, който ми даде по време на това пътуване! Тръгнах чрез вяра, а не чрез гледане и виждах Божията ръка във всекидневната си работа. Затова в сърцето и на устните ми всеки ден имаше възхвала към Него. Неговият Дух ми помогна в моите недъзи по такъв забележителен начин, че напълно Му се доверявам. Абсолютно съм убедена в Неговата любов. Той е чувал молитвите ми и е отговарял и аз ще Го възхвалявам*! *“Ривю енд херълд“, 5 февруари 1884 г./