ПРИЗОВАНА ДА ПЪТУВА – 17 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ПРИЗОВАНА ДА ПЪТУВА
В моето второ видение, около седмица след първото, Бог ми показа изпитанията, през които трябва да премина, като ме предупреди, че ще трябва да разкажа на други това, което Той ми е открил. Показано ми беше, че трудът ми ще среща голяма съпротива и че сърцето ми ще се раздира от болка, но че Божията благодат ще бъде достатъчна, за да ме поддържа във всички тези страдания.
След като излязох от видението, бях много смутена, защото то ми сочеше дълга да отида сред хората и да представя истината. Здравето ми беше толкова слабо, че постоянно изпитвах физическа болка и по всичко изглеждаше, че ми остава да живея още съвсем малко. Бях едва 17-годишна, дребна и крехка, несвикнала да бъда в обществото и така плаха и стеснителна, че за мен беше мъчително да се срещам с чужди хора.
В продължение на няколко дни до късно през нощта се молех това бреме да бъде снето от мен и положено на някой по-способен да го носи. Но посоченият ми дълг не бе отменен и думите на ангела: „Извести на другите това, което съм ти открил“ постоянно звучаха в ушите ми.
Тогава, когато Божият Дух ме бе подтиквал да изпълнявам дълга си, аз се издигах над самата себе си, забравяйки страха и свенливостта си, като мислех за Исусовата любов и за удивителното дело, което бе извършил за мен. Но това дело, което ми бе представено сега, ми изглеждаше невъзможно да извърша. Струваше ми се, че да опитам, това значи сигурен провал. Изпитанията, които щяха да придружат неговото осъществяване, ми изглеждаха повече, отколкото можех да понеса. Как бих могла аз, дете по години, да пътувам от място на място и да разкривам на хората светите Божии истини? Само при мисълта за това сърцето ми се свиваше от ужас. Брат ми Робърт, само две години по-голям от мене, не можеше да ме придружава, защото и неговото здраве беше много крехко, а беше по-стеснителен и от мен. Нищо не можеше да го накара да предприеме такава стъпка. Баща ми трябваше да издържа семейството и не можеше да остави работата си. Постоянно обаче ме уверяваше, че ако Бог ме е призовал да работя на други места, Той непременно ще отвори път пред мен. Но тези насърчителни думи донасяха малка утеха на отчаяното ми сърце. Пътят пред мен ми изглеждаше преграден от трудности, които не бях в състояние да преодолея.
Пожелах смъртта като освобождение от струпаните върху мене отговорности. Накрая сладкият мир, на който се бях радвала толкова дълго, ме напусна и отчаянието отново притисна душата ми.

Насърчение от братята
Групата вярващи в Портланд не знаеха нищо за душевните ми терзания, докарали ме до това угнетено състояние. Но разбираха, че поради някаква причина духът ми е силно потиснат и считаха, че това е грешно от моя страна, като се има предвид милостивия начин, по който Бог ми се бе разкривал. В дома на баща ми се провеждаха събрания, но душевното ми угнетение беше толкова голямо, че известно време не ги посещавах. Бремето ми ставаше все по-тежко, докато душевната ми агония изглеждаше вече непоносима.
Накрая бях подбудена да присъствам на едно от събранията у дома. Църквата представи моя случай за молитва. Татко Пирсън, който по време на по-предишната ми опитност се бе противопоставил на проявите на Божията сила в мен, сега се помоли искрено за мене и ме посъветва да предам волята си на Господа. Опита се като нежен баща да ме насърчи и утеши, заръчвайки ми да вярвам, че не съм изоставена от Приятеля на грешниците.
Чувствах се твърде слаба и паднала духом, за да направя някакви специални усилия за себе си. Но сърцето ми се присъедини към молбите на моите приятели. Сега вече малко ме беше грижа за съпротивата на света. Почувствах желание да направя всяка жертва, само да мога да си върна Божието благоволение.
Докато се отправяха молитви за мен, Господ да ми даде сила и кураж да занеса вестта. Гъстият мрак, който ме бе обгърнал, се отдръпна и изведнъж ме огря светлина. Сякаш нещо като огнено кълбо ме удари право в сърцето. Силата ми ме напусна и аз паднах на пода. Изглеждаше ми, че съм в присъствието на ангели. Едно от тези святи същества отново повтори думите: „Извести на другите това, което съм ти разкрил“.
Татко Пирсън, който не можеше да коленичи поради ревматизма си, стана свидетел на случката. Когато се съвзех достатъчно, за да мога да виждам и чувам, той стана от стола си и каза: „Видях такава гледка, каквато никога не съм очаквал да видя. Огнено кълбо слезе от небето и удари сестра Елена Хармон право в сърцето. ВИДЯХ ГО! ВИДЯХ ГО! Никога няма да го забравя! Това променя цялото ми същество. Сестра Елена, имай кураж в Господа. След тази вечер аз никога не ще се съмнявам отново. Оттук нататък ще ти помагаме, няма да те обезсърчаваме!“

Страх от възгордяване
Беше ме завладял голям страх, че ако послушам призива на дълга си и тръгна да обявявам удостояването си от Всевишния с видение и откровение за Неговия народ, мога да се поддам на духовно възгордяване, да се надигна над положението, което ми се полага, и така да си навлека Божието неодобрение и да изгубя собствената си душа. Познавах такива случаи и сърцето ми изтръпваше от страх пред подобно изпитание.
Започнах да се моля, ако трябва да разказвам това, което Господ ми е показал, да бъда запазена от неуместно самовъзвеличаване. Ангелът каза: „Молитвите ти са чути и ще им се отговори. Ако това зло, от което се страхуваш, те заплаши, ръката на Бога ще се простре, за да те спаси. Чрез страдание Той ще те привлича към Себе Си и ще запазва твоето смирение. Вярно предавай вестта, изтърпи докрай и ще ядеш от Дървото на живота и ще пиеш от Водата на живота“.
След като дойдох в съзнание и започнах да усещам земните неща, се предадох на Господа, готова да извърша заръката Му, независимо каква ще е тя.

Сред вярващите в Мейн
Наскоро след това Господ ми отвори път да отида заедно с моя зет при сестрите ми в Поланд, на около 30 мили от къщи и, докато бях там, имах възможност да дам свидетелството си. От три месеца гърлото и белите ми дробове бяха толкова болни, че едва можех да говоря и то съвсем тихо с дрезгав глас. При този случай се изправих в събранието и започнах да говоря шепнешком. Продължих така около пет минути, а когато възпалението и запушването изчезнаха, гласът ми стана ясен и силен и аз говорих съвсем леко и свободно в продължение на почти два часа. Когато вестта ми свърши, гласът ми изчезна, докато пак не се изправих пред хората да говоря. И тогава се повтори същото необикновено възстановяване. Чувствах постоянна увереност, че върша Божията воля и виждах как забележителни резултати придружават моите усилия.
Провидението отвори път пред мен да отида в източната част на Мейн. Брат Уилям Джордан пътуваше по работа в Орингтън, придружен от сестра си, и ме помоли да ги придружа. Тъй като бях обещала на Господа, че ще вървя по пътя, който Той отваря пред мене, не смеех да откажа. Божият Дух придружаваше вестта, която изнесох на това място. Много сърца се зарадваха в истината, а отчаяните бяха подкрепени и насърчени да подновят вярата си.
В Орингтън срещнах старейшината Джеймс Вайт. Той бе познат на мои приятели и самият участваше в работата за спасението на души.
Посетих също Гарланд, където голям брой хора от различни краища се събраха, за да чуят вестта ми.
Скоро след това отидох в Ексетър, малко селце недалеч от Гарлънд. Тук върху мен лежеше тежко бреме, от което можах да се освободя само след като разказах каквото ми бе показано по отношение на някои фанатизирани личности, присъстващи там. Заявих, че се мамят, мислейки се за ръководени от Божия Дух. Свидетелството ми бе много неприятно за тези хора, както и за техните съмишленици.
Скоро след това се върнах в Портланд, като представих свидетелството, което Господ ми беше дал. Преживявах Неговото одобрение при всяка стъпка.