Първата ми публична молитва – 10 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

Първата ми публична молитва
Върнах се вкъщи и отново коленичих пред Господа. Обещах да извърша и да понеса всичко, което Той би поискал от мен, стига само Исусовата усмивка да радва сърцето ми. Отново ми бе представено същото задължение, което така бе смутило душата ми – да вдигна кръста си пред събраните Божии чеда. Скоро се яви такъв случай. Същата вечер в дома на чичо ми имаше молитвено събрание, което посетих.
Когато другите коленичиха за молитва и аз, трепереща, коленичих заедно с тях. А след като неколцина се помолиха, гласът ми се издигна в молитва, преди още да осъзная това. В този момент Божиите обещания ми изглеждаха като изключително скъпоценни бисери, които, стига да бъдат поискани, можеха да бъдат получени. Докато се молех, бремето и мъката на душата ми, понасяни от толкова дълго време, ме напуснаха и благословенията на Господа слязоха над мен като нежна роса. Хвалех Бога от дълбините на душата си. Струваше ми се, че всичко е далече от мен освен Исус и Неговата слава и не съзнавах какво става около мене.
Божият Дух почиваше над мен с такава сила, че не бях в състояние да си отида вкъщи тази вечер. Когато започнах да осъзнавам къде се намирам, открих, че за мене се грижат в дома на чичо ми, където се бяхме събрали за молитвено събрание. Нито чичо ми, нито леля ми бяха религиозни, макар че той някога е бил вярващ, но след това отстъпил. Казаха ми, че много се смутил, когато Божията сила слязла над мен по такъв особен начин и крачел насам-натам, много неспокоен и душевно смутен.
Когато в началото съм паднала на земята, някои от присъстващите много се разтревожили и щели да изтичат за лекар, като мислели, че ме е сполетяло внезапно и опасно неразположение. Но майка ми ги помолила да ме оставят на мира, защото на нея и на други опитни християни било ясно, че чудната Божия сила ме е повалила. Когато се върнах вкъщи на следващия ден, в душата ми бе настъпила голяма промяна. Струваше ми се, че едва ли е възможно да съм същата личност, която бе напуснала предната вечер дома на баща си. Следният пасаж постоянно занимаваше мислите ми: „Господ е Пастир мой! Няма да остана в нужда“ (Псалм 23:1). Докато повтарях тихо тези думи, сърцето ми преливаше от щастие.

Видение за любовта на Отец
Сега вярата бе завладяла сърцето ми. Изпитвах неизразима любов към Бога и имах свидетелството на Неговия Дух, че греховете ми са простени. Възгледите ми за Бог Отец се промениха. Сега Го възприемах като добър и нежен Родител, а не като груб тиранин, който принуждава хората сляпо да Му се покоряват. Душата ми се издигаше към Него, преливаща от дълбока и пламенна любов. За мен бе радост да бъда послушна на Неговата воля. Удоволствие бе да Му служа. Никаква сянка не помрачаваше светлината, която ми разкри съвършената Божия воля. Имах уверението, че Спасителят обитава в мен и вътрешно осъзнавах истината, съдържаща се в Христовите думи: „Който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“ (Йоан 8:12).
Мирът и щастието ми бяха в такъв явен контраст с предишното ми състояние на меланхолия и мъка, че ми се струваше, като че съм освободена от ада и пренесена на небето. Можех да прославям Бога и за нещастието, което беше изпитанието на живота ми, защото е било средство за насочване на мислите ми към вечността. По природа горда и амбициозна, може би аз нямаше да съм склонна да посветя сърцето си на Исус, ако не беше ме постигнало това тежко нещастие, откъснало ме от успехите и суетата на света.
В продължение на шест месеца и никаква сянка не помрачаваше душата ми, нито аз не пренебрегнах и едно от познатите ми задължения. Целият ми стремеж беше да изпълнявам Божията воля и постоянно да мисля за Исус и за небето. Бях изненадана и възхитена от яснотата, с която ми се представяше сега изкуплението и делото на Христос. Няма да се опитвам още да обяснявам преживяванията на душата си. Достатъчно е да кажа, че старите неща бяха отминали. Всичко бе станало ново. Никакъв облак не помрачаваше съвършеното блаженство, в което се намирах. Копнеех да разказвам за Исусовата любов. Но не чувствах желание да водя обикновени разговори, когато и да било. Сърцето ми бе така изпълнено с Божията любов и с мира, „който надминава всяко знание“, че предпочитах да размишлявам и да се моля.

Свидетелстване
Вечерта след получаването на такова голямо благословение посетих адвентното събрание. Когато дойде време Христовите последователи да говорят за Исус, аз не можех да мълча. Станах и разказах своята религиозна опитност. Даже и не помислих предварително какво трябва да кажа. От устните ми се заизлива свободно простичката история за Исусовата любов и сърцето ми бе така щастливо, че престанах да виждам хората около себе си и се чувствах сама с Бога. Никак не ми беше трудно да изразя мира и щастието си, само благодарствените сълзи ме задавяха при говоренето.
Старейшината Стокмън също присъстваше. Неотдавна той ме беше видял в дълбоко отчаяние и когато сега ме видя освободена от пленничеството ми, заплака наглас, радвайки се заедно с мене и хвалейки Бога за това доказателство на Неговата нежна милост и любвеобилна доброта.
Скоро след като бях получила това голямо благословение, посетих една конференция на Християнската църква, където старейшината Браун бе пастор. Бях поканена да разкажа своята опитност. Не само чувствах голяма свобода на изказа, но и щастие, че мога да разкажа моята простичка история за любовта на Исус и за радостта от това да бъдеш приет от Бога. Докато говорех със смирено сърце и просълзени очи, душата ми като че се издигаше към небето, преливаща от благодарност. Смекчаващата сила на Господа дойде над събранието. Много хора плачеха, а други славеха Бога.
Бяха поканени да се помолят грешници и мнозина откликнаха на призива. Сърцето ми бе толкова благодарно за благословението, което ми беше дал, че копнеех и други да споделят тази свята радост. Интересувах се дълбоко от онези, които може би страдат поради чувството за Божието неодобрение и от бремето на греха. Докато разказвах опитността си, разбрах, че никой не би могъл да отблъсне доказателството за прощаващата Божия любов, извършила у мен такава промяна. Реалността на истинското духовно обръщане ми изглеждаше така ясна и проста, че ми се искаше да помогна на моите млади приятели да получат просветление и затова използвах всеки случай за постигането на тази цел.

Работа за млади приятели

Уредих събрание с моите млади приятели, някои от които бяха значително по-възрастни от мен, а неколцина и женени. Сред тях имаше безразсъдни, суетни хора. Моите духовни преживяване им изглеждаха като празни приказки и те не обръщаха внимание на умоляванията ми. Но аз реших усилията ми да не престанат, докато тези скъпи души, към които проявявах такъв интерес, не отдадат сърцата си на Бога. Няколко нощи прекарах в гореща молитва за онези, които бях издирила и събрала заедно, за да работя с тях и да се моля с тях.
Някои идваха при нас от любопитство, за да чуят какво ще им кажа. Други мислеха, че не съм на себе си, щом като съм толкова настоятелна в усилията си, особено след като не бяха проявили никакъв интерес. Но на всяко от нашите малки събрания продължавах да увещавам и да се моля за всеки поотделно, докато всеки един не се посвети на Исус и не призна заслугите на Неговата прощаваща любов. Всички се обърнаха към Бога.
Нощ след нощ в сънищата си работех за спасението на души. В тези сънища ми се представяха специални случаи. После аз издирвах посочените хора и се молех за тях. Всички те с изключение на един посветиха себе си на Господа. Някои от нашите братя, които бяха по-големи формалисти, се страхуваха, че проявявам твърде голямо усърдие за спасяването на души. Но времето ми изглеждаше толкова кратко, че всички, които имаха надеждата за блажено безсмъртие и очакваха скорошното идване на Христос, би трябвало да работят безспирно за душите, оставащи все още бяха в греховете си и стоящи на страшната граница на унищожението.
Макар да бях много млада, спасителният план ми бе така ясен и духовната ми опитност – толкова забележителна, че като размислях, останах убедена в своя дълг да продължавам усилията си за спасяване на скъпоценни души и да се моля и изповядвам Христос при всяка възможност. Цялото ми същество бе посветено на Господа. Реших, каквото и да стане, да върша Божията воля и да живея като човек, който очаква идването на Спасителя и наградата на верните. Чувствах се като малко дете, дошло при Бога като при Баща. Питах Го какво иска да направя. Тогава дългът ми ставаше ясен и най-голямата ми радост беше да го изпълнявам. Понякога ме нападаха особени изпитания. По-опитните от мен се опитваха да ме задържат и да охладят ревността на вярата ми. Но, поддържана от усмивката на Исус, озаряващи живота ми, и с Божията любов в сърцето вървях по своя път с радостен дух.