ТВЪРДОСТ В СТРАДАНИЯТА – 65 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ТВЪРДОСТ В СТРАДАНИЯТА
В събота следобед на 20 август 1881 г., две седмици след смъртта на съпруга си, Елена Вайт посетила църквата в Батъл Крийк и говорила почти час. Описвайки това богослужение, старейшината Юрая Смит казва пише: „Темата й беше върху урока, който трябва да научим от неотдавнашното преживяване, през което преминахме. Първата мисъл, която ни се натрапва, е несигурността на живота… Но би трябвало и да размислим какви хора трябва да бъдем, докато сме живи…
След това мислите на говорителката се насочиха към добрите съвети на апостолите във връзка с отношенията между членовете на Христовото тяло, и върху тяхното поведение, думи и действия един към друг. Бяха ни посочени пасажи като следните: „Бъдете в мир един с друг“; „Бъдете любезни един към друг“; „Говорете едно“; „Бъдете съвършено единомислени“; „Не говорете зло един за друг“; „Живейте в мир“; „И Бог на любовта и мира ще бъде с вас“* *“Ривю енд херълд“, 23 август 1881 г./

Лични размисли
Във връзка с пътуването си на запад, на път за Калифорния, докато пребивавала няколко седмици в летния си дом в Роки Маунтънс, Елена Вайт пише:
„На 22 август, придружена от дъщерите си*, *Авторката има предвид снахите си./ Ема и Мери Вайт, напуснах Батъл Крийк на път за Запада, като се надявах да извлека известна полза от промяната на климата. Макар все още да страдах от последиците на тежка маларична треска, както и от шока от смъртта на съпруга ми, издържах пътуването по-добре, отколкото очаквах. Пристигнахме в Боулдър, щата Колорадо, в четвъртък, 25 август, и следващата неделя си тръгнахме с частно превозно средство, за да отидем в нашия дом в планината.
От селската ни къщичка можех да гледам горичката от млади борови дървета, така свежи и уханни, че въздухът бе изпълнен с от тяхната приятна миризма. През изминалите години съпругът ми и аз бяхме направили тази горичка свое светилище. Всред тези планини често прекланяхме колене заедно в молитва. Навсякъде около мен бяха местата, осветени по този начин. Като ги гледах сега, можех да си припомня много случаи, при които бяхме получили преки и забележителни отговори на молитвите си…
Колко близо ни изглеждаше Бог, когато на ясната лунна светлина прекланяхме колене на някой усамотен планински склон, за да искаме от Неговата ръка нежните Му благословения! Каква вяра и доверие бяхме имали! Божиите намерения на любов и милост ни бяха разкрити по-пълно и ние бяхме чувствали уверението, че греховете и грешките ни са простени. В такива случаи виждах лицето на съпруга си, осветено от блясък, който сякаш се отразяваше от Божия престол, когато с променен глас прославяше Господа за богатите благословения на Неговата благодат. Сред земния мрак и сенки ние все пак можехме да забележим навсякъде светлите лъчи на Извора на светлината. Чрез делата на творението общувахме с Този, Който обитава вечността. Като гледахме надвисналите скали, високите планини, възкликвахме: „Кой е велик като нашия Бог“.
Обкръжени от трудности, както много често се случваше, обременени с отговорности, такива, каквито сме – и в най-добрия случай, преходни, слаби, грешащи, смъртни човешки същества, понякога бяхме почти готови да се поддадем на отчаянието. Но като разглеждахме Божията любов и грижа за Неговите творения, откриващи се както в „книгата“ на природата, така и в страниците на боговдъхновеното Слово, сърцата ни биваха утешени и укрепени. Обкръжени от доказателствата за Божията сила и закриляни от Неговото присъствие, не можехме да подхранваме недоверие или неверие. О, колко често мирът, надеждата и дори радостта са идвали при нас сред тези усамотени скалисти места!
Сега отново бях в планините, но сама… Нямаше с кого да споделя мислите и чувствата си, когато гледах пак тези величествени и страхотни природни картини! Сама, сама! Божият промисъл изглежда тайнствен, намеренията Му – неразбираеми. Но въпреки това зная, че те са справедливи, мъдри и милостиви. Моя привилегия и мой дълг е да чакам търпеливо и езикът на сърцето ми през цялото време да бъде: „Всичките Му дела са съвършени…“
Смъртта на съпруга ми бе тежък удар за мене. Почувствах го още по-остро, защото дойде така внезапно. Като видях печата на смъртта върху лицето му, чувствата ми бяха почти непоносими. Исках в мъката си да извикам. Но знаех, че това няма да спаси живота на моя любим и чувствах, че няма да бъде християнско, ако се предам на скръбта. Търсех помощ и утеха отгоре и Божиите обещания наистина се изпълниха за мен. Божията десница ме подкрепи…
Нека научим урока на кураж и твърдост от последния разговор на Исус с Неговите апостоли. Съвсем скоро те щели да се разделят. Спасителят тръгвал по кървавия път, който щял да го заведе на Голгота. Нямало по-голямо изпитание от това, през което скоро щял да премине. Апостолите чули думите Му, предсказващи Неговите страдания и смърт, и сърцата им натежали от скръб, а умовете им били объркани от съмнение и страх. Въпреки това нямаше плач или високи викове. Нямало отдаване на скръбта. Тези последни тържествени часове Спасителят прекарал с учениците, за да им каже думи на утеха и увереност. А след това всички заедно изпели хвалебна песен на Бога… Каква прелюдия към агонията в Гетсимания, към жестокостта и издевателствата в съдебната зала и към страховитите сцени на Голгота са били онези последни часове, прекарани в хвалебно пеене пред Всемогъщия!
Когато Мартин Лутер получавал обезкуражителни новини, често казвал: „Хайде нека да изпеем 46 псалм“. Този псалм започва с думите:
„Бог е нам прибежище и сила,
винаги готова помощ във време на скръб.
Затова няма да се убоя,
дори земята да се поклати
и планините да се преместят посред морето“.
Вместо да скърбим, да плачем и да се отчайваме, когато трудностите се надигнат около нас като потоп и заплашват да ни пометат, ако не само се помолим за помощ от Бога, но и Го възхвалим за безбройните Му благословения, ако Му благодарим, че е в състояние да ни помогне, нашето поведение Му е много по-приятно и
ще видим повече от Неговото спасение.“* *“Ривю енд херълд“, 1 ноември 1881 г./

Намиране на почивка в работата за души
Изминала едва седмица след пристигането в дома на нейния син, старейшината У. К. Вайт, в Оукланд, щата Калифорния, когато Елена Вайт посетила лагерното събрание от 13 до 25 октомври в Сакраменто. По време на богослуженията тя говорила почти всеки ден, а последната неделя следобед държала слово за въздържанието пред аудитория от почти 5 000 души.
През зимните месеци на 1881/82 г. Елена Вайт често посещавала местните църкви, както и малки групи вярващи в долините Сонома и Нейпа и околностите им. „Здравето ми беше крехко – пише тя в първото си публично съобщение за тази работа сред църквите, – но скъпоценното доказателство за Божието благоволение ми връщаше повече от направените усилия.
О, да можеха нашите малки църкви да бъдат по-често посещавани! Верните, които стоят твърдо в защита на истината, ще бъдат окуражавани и укрепявани чрез свидетелството на своите събратя.
Бих насърчила онези, които се събират на малки групички, за да се покланят на Бога. Братя и сестри, не се обезсърчавайте от това, че сте малцина на брой. Дървото, което стои самичко сред обширната равнина, забива корените си дълбоко в земята, разпростира клонките си все по-нашироко и по-нашироко на всяка страна и расте по-силно и по-симетрично, докато се бори само с бурите или се радва на слънчевата светлина. Така и християнинът, откъснат от земна подкрепа, може да се научи да се уповава изцяло на Бога и да печели сила и кураж от всяка борба.
Дано Господ да благослови разпръснатите и самотни души и да ги направи ползотворни работници за Себе Си! Братя, не забравяйте нуждите на тези малобройни и изолирани групи! Христос ще бъде Гост на техните малки събрания.“*/Забележка под черта: „Знамения на времето“, 12 януари 1882 г./
В доклад за работата й в църквата в Хилдсбърг, където няколко седмици по-късно било поставено началото на колежа „Хилдсбърг“, Елена Вайт пише специално за усилията си да достигне сърцата на децата и младежите – характерна черта на дейността й в Калифорнийските църкви през този период от нейната духовна опитност.

Специални усилия за младите
„В събота посетих събранието, уповавайки се на Бога за подкрепа. Когато говорих в църквата, бях утешена и освежена. Господ ми даде мир и почивка. Чувствах отговорност за младежите и думите ми бяха отправени специално към тях. Те слушаха внимателно, със сериозни лица и сълзи на очи. В края на моите забележки помолих всички, които желаят да станат християни, да минат напред. Тридесет души откликнаха. Те всички бяха деца и младежи от 8 до 15 години и изявиха по този начин решението си да започнат нов живот. Такава гледка бе способна да трогне и най-закоравялото сърце. Братята и сестрите, особено родителите на децата, изглеждаха дълбоко трогнати. Христос ни е казал, че на небето има радост за един грешник, който се кае. Ангелите с радост са гледали тази сцена. Почти всички, които излязоха напред, казаха по няколко думи за своята надежда и решение. Такива свидетелства се въздигат като тамян към Божия престол. Всички сърца чувстваха, че това е скъпоценен момент. Божието присъствие беше с нас.“*/Забележка под черта: „Знамения на времето“, 19 януари 1882 г./