УЧИЛИЩЕТО „АВОНДЕЙЛ“ – 74 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

УЧИЛИЩЕТО „АВОНДЕЙЛ“
През последните дни на австралийското лагерно събрание много сериозно били обсъждани въпросите относно образованието. Комитетът, който ръководел австралийското библейско училище, както и комитетът, упълномощен да търси място за училището, представили своите доклади. Всички съзнавали, че четирите кратки семестъра, проведени в наетите помещения, са били от голяма полза и говорят за забележителен успех. В същото време било ясно, че ако училището продължи дейността си в наети помещения, разноските на учениците щели бъдат твърде големи. При по-малък брой ученици, разноските се увеличавали още повече. Как училището да бъде устроено на такава база, че да могат да го посещават по-голям брой ученици срещу умерена такса?
Елена Вайт говорела често за образователното дело и представяла идеите и възгледите, давани й отвреме навреме за характера на работата, която трябвало да се предприеме и за избора на местата за обучаване на християнски служители. Говорела също за предимствата, които биха се спечелили чрез съчетаване на учението с физическия труд за по-добре балансирано образование.
Скоро след лагерното събрание тя подготвила за печат обширен материал, който препоръчвал училищата да бъдат вън от градовете и коментирал онзи вид образование, който трябвало да се предлага в тях.
Основните моменти на тези съвети са представени в следните откъси:

Работа и образование
„Ден и нощ мислите ни бяха заети с въпроса за нашите училища. Как да бъдат ръководени? И какво да бъде образованието и обучението на нашите младежи? Къде да бъде разположено Австралийското ни младежко училище? Тази сутрин се събудих в 1 ч. и чувствах душата си тежко обременена. Въпросът за образованието ми е бил представян в различни аспекти, от различни страни, чрез много примери и чрез преки обяснения веднъж върху една точка, друг път – върху друга. Наистина чувствам, че много неща трябва да научим. Невежи сме по отношение на много въпроси.
Пишейки и говорейки за живота на Йоан Кръстител, както и за живота на Исус Христос, аз съм се опитвала да представя показваното ми за образованието на нашите младежи. Имаме задължение пред Бога да проучим внимателно този въпрос, защото той заслужава най-обстойно и задълбочено изследване от всяка страна… Онези, които твърдят, че познават истината и разбират в какво се състои великото дело за това време, трябва да се посветят на Бога – и душата, и тялото, и духа си. Трябва да се разграничат от модите и обичаите на света в сърцето си, в облеклото, в говора и във всяко отношение. Трябва да бъдат особен и свят народ. Не облеклото им ги прави особени, но именно понеже са особен и свят народ, те не не могат да носят върху себе си белезите на подобие с този свят.
Мнозина, които мислят, че ще отидат на небето, са заслепени от света. Техните идеи за религиозното образование и дисциплина са мъгляви и почиват единствено на вероятности. Мнозина нямат никаква разумна надежда и се излагат на големия риск да вършат точно обратното на онова, което Исус е казвал по отношение яденето, пиенето и обличането, и да се обвързват със света по различни начини. Те още не са усвоили сериозните уроци, така необходими за духовното им израстване, за да излязат от света и да се отделят от него. Сърцето им е разделено. Плътският им ум се стреми да се съобразява със света, стреми се към подобие с него по толкова много начини, че разграничителната линия едва се усеща. Парите, Божии пари се изразходват, за да се съобрази външният вид със светските стандарти. Религиозната опитност се заразява със светски виждания. А доказателства за ученичество подобно на Христовото – в себеотрицание и носене на кръст – не се забелязват при тях нито от света, нито от небесната вселена…
Никога не може да се даде правилно възпитание на младежите в тази страна, нито в която и да било друга, ако не се отделят на голямо разстояние от градовете. Обичаите и практиките не са подходящи за умовете им, за да бъдат възпитани в истината. Алкохолът, пушенето и хазартните игри, конните състезания, театърът, голямото значение, което се отдава на празниците – всичко това са видове идолопоклонство, жертвоприношение на идоли…
Не е правилно училищните сгради да се разполагат там, където пред очите на учащите ще бъдат постоянно греховните обичаи, оформяли тяхното възпитание през живота им, бил той по-дълъг или по-кратък… Ако училищата са в градовете или съвсем близо до тях, ще бъде много трудно да се противодейства на влиянието на предишното им възпитание. Самата обстановка в тези градове е пълна с отровата на греха…
Намираме за необходимо да разположим нашите училища вън и далече от градовете, но в същото време не чак толкова далече, че да не могат да имат контакт с тях, за да им влияят за добро и да оставят светлината им да свети сред моралния мрак. Учениците трябва да бъдат поставени при най-благоприятни обстоятелства, за да се противодейства до голяма степен на предишното им възпитание…
Нуждаем се от училища в тази страна, та децата и младежите да бъдат възпитавани и образовани като ГОСПОДАРИ на труда, а не като РОБИ на труда. Невежеството и безделието не ще издигнат нито един член на Човешкото семейство. Невежеството няма да облекчи съдбата на работника, занимаващ се с тежък труд. Нека труженикът види предимствата, които би спечелил и от най-скромната работа, ако използва способностите, с които Бог го е надарил. Така ще може да помага и на други в изкуството да вършат работата си разумно. Ще може да разбере какво означава човек да обича Бога с цялото си сърце, душа, ум и сили. Физическите сили трябва да бъдат впрегнати в служене на Божията любов. Господ иска да Му се посветим изцяло и ние можем да изразим любовта си към Него като употребяваме силите си правилно, вършейки именно работата, която трябва да бъде извършена. При Бога няма предпочитания или любимци…
В света трябва да се извършва огромно количество тежка и изморителна работа; и този, който работи, без да употребява дадените му от Бога умствени, физически и душевни способности, който използва единствено физическата си сила, прави работата си изтощително и тежко бреме. Има хора с ум, сърце и душа, които възприемат работата като изтезание и се залавят за нея със самосъжаляващо се невежество, трудейки се без да влагат разум, без да напрегнат умствените си способности, за да я извършат по-леко и по-добре.
И в най-скромния вид работа се съдържа наука. Ако всички биха възприемали работата по този начин, щяха да забелязват благородството в труда. В каквато и да било работа трябва да се влага сърце и душа. Тогава ще дойдат радостта и успехът. В земеделските или в техническите занимания хората могат да докажат на Бога, че оценяват Неговия дар – физическите сили и умствените способности. Нека при подбора на методите на работа се използват способности, усъвършенствани чрез образованието. Точно това иска Господ. Всеки вид труд е почтен. Нека Божият закон стане единствен еталон на действие. Той ще облагороди и освети всяка работа. Верността в изпълнението на всяко задължение прави работата благородна и култивира характер, който Бог може да одобри…
Училищата трябва да се установяват по възможност по-близо до природата, където учениците ще могат да се наслаждават на разнообразните й пейзажи и красоти. Трябва да отбягваме фалшивото и изкуственото, да се отказваме от конните състезания, от играенето на карти, от лотарии, наддавания, от употреба на алкохол и тютюн. Необходимо е обаче и да търсим добри източници на удоволствия – чисти, благородни и възвишаващи.
Нашите училища трябва да са вън от градовете, където погледът няма постоянно да се спира на човешки жилища, а на Божиите дела; където ще има интересни места за посещаване, различни от тези, които градът предлага. Нека учениците ни бъдат там, където природата може да говори на сетивата им и в нейния глас да могат да чуват гласа на Бога. Нека бъдат там, където ще могат да гледат удивителните Божии творения и чрез тях да виждат Твореца…
Физическият труд е необходим за младите хора. Умът не трябва постоянно да се претоварва за сметка на физическите сили. Непознаването на физиологията и небрежното отношение към здравните закони е завело в гроба мнозина, които все още биха могли да живеят и да работят разумно. Правилното упражняване на умствените и физическите сили развива и укрепва всестранно живота. Трябва да бъдат пазени както умът, така и тялото и тогава те ще бъдат в състояние да се справят с различните видове дейност. Проповедниците и учителите трябва да се просветят в тези неща и да ги прилагат на практика. Правилната употреба на физическата и на умствената им сила ще регулира кръвообращението и ще поддържа в изправност всеки орган на тялото. Често пъти с ума се злоупотребява, като бива стимулиран само в едно направление дотам, щото се стига до лудост. Прекаленото използване на умствените сили и занемаряването на физическите органи води до заболявания. Всяка способност на ума може да се натоварва сравнително безопасно, ако физическите сили биват пропорционално натоварвани и така умствените занимания се разнообразяват. Нужна е промяна на видовете труд и в това отношение природата е жив и здравословен наставник…
Изградените навици на трудолюбие ще се окажат важна помощ за младежите при противопоставянето им на изкушенията. Тук се открива поле за отдушник на тяхната скрита енергия. Ако тя не се впрегне в полезно занимание, ще бъде постоянен източник на изпитание както за самите тях, така и за родителите и учителите им. Могат да се измислят различни видове трудови занимания, пригодени към различните хора. Но обработването на земята е особено благословение. Съществува голям дефицит на интелигентни хора, които могат да обработват земята разумно и правилно. Това познание няма да се окаже пречка за постигането на добро образование в областта на бизнеса или за развиване на способностите, в която да било друга насока. За да се вземе от почвата всичко, което нейният капацитет може да даде, е необходимо мислене и интелигентност. Това не само ще развие мускулите, но и способностите за изследване, ще се постигне баланс между дейността на мозъка и на мускулите. Младежите трябва да се научат да обичат земята и да я обработват, да намират удоволствие в подобряването на нейните възможности. Надеждата за напредване на Божието дело в тази страна е в създаването на нов морален вкус, на любов към труда, които ще преобразят и ума, и характера…
Училището, което ще се основе в Австралия, трябва да постави въпроса за трудовите занимания на първо място, а също и да разкрие факта, че физическият труд има своето място в Божия план за всеки човек; че Божиите благословения ще го придружават. Училищата, основавани от проповядващите и практикуващите истината за това време, трябва да бъдат ръководени така, че да предоставят все нови и нови стимули към всякакъв вид практическа дейност. Много неща ще подлагат възпитателите на изпитание. Но когато учениците почувстват, че любовта към Бога трябва да се проявява не само в посвещение на сърцето, ума и душата, но и в умело и мъдро прилагане на силите им, тогава ще е постигната велика и благородна цел. Изкушенията пред тях ще бъдат много по-малко, защото чрез принципи и пример от тях ще се излъчва светлина, изобличаваща погрешните теории и модните обичаи на света…
Може да бъде зададен въпросът: „Как да придобие мъдрост човекът, който държи плуга и кара воловете? Като я търси като сребро и я дири като скрити съкровища“. „Защото Бог го наставлява в правдата и го поучава.“ „И това е от Господа на силите, Който е чуден в съвет и превъзходен в действие.“
Същият, Който е научил Адам и Ева в рая да обработват градината, ще учи хората и днес. Има мъдрост за този, който държи плуга, който сади или засява семето. Земята притежава скрити съкровища и Господ иска хилядите и десетките хиляди хора, наблъскани в градовете и очакващи да им се усмихне късметът да спечелят една мизерна заплата, да отидат да обработват земята. В много случаи това мизерно припечелено не стига и за хляб, а се хвърля в касата на бара за неща, които унищожават разума на човека, създаден по Божи образ. Онези, които заведат семействата си в провинцията, ги поставят там, където има много по-малко изкушения. Деца, чиито родители обичат Бога и се боят от Него, имат във всяко отношение по-големи възможности да се запознаят с Великия Учител, Извор и Източник на всяка мъдрост. Имат много повече благоприятни случаи да се подготвят за небесното царство*.“ *“Специални свидетелства върху възпитанието“, стр. 84-104/

Търсене на подходящ имот
Старейшината Олсън останал в Австралия около шест седмици след лагерното събрание 1894 г. През това време охотно се присъединил към търсенето на подходящо място за изграждане на училището. Служителите на конференцията и на местния комитет се надявали, че ще се намери някакъв добър имот преди неговото отпътуване за Америка, но били разочаровани. Елена Вайт посетила много от предложените места. С напредване на търсенето станало ясно, че много трудно ще се намери имот на умерена цена, подходящ за широката бъдеща дейност на училището.
През май петима от членовете на комитета посетили Доракриик и Коранбонк и разгледали земя, която по-късно била купена за 4500 долара. Този имот съдържал 1 450 акра дива местност, около 500 акра от която била годна за посев на жито, за отглеждане на плодове и зеленчуци и за пасище. След покупката имотът бил наречен „Авондейл“ поради многото рекички и изобилието на течаща вода. Мястото, избрано за построяване училищните сгради, се намирало на около 3 мили западно от железопътната гара „Доракриик“ и на 1 миля и четвърт югоизточно от пощата на Коранбонк.
През януари и февруари 1895 г. приятелите на училището били посетени от госпожа А. Е. Уеселс от Кейп Таун, Южна Африка, придружена от трите си деца. Те всички много харесали особеностите и местоположението на имота „Авондейл“ и тъй като силно съчувствали на целите на делото, нейната дъщеря Анна дарила 5 000 долара, за да помогне да се постави началото.

Производствен експеримент
От момента, когато имотът станал пълно притежание на Австралийския съюз на църквите, до откриването на училището имало да се извърши твърде много работа. Земята трябвало да се почисти, да се пресуши едно блато, да се засади овощна градина и да се изградят зданията. За постигането на всичко това били събрани известен брой ученици – яки млади мъже, радостни, че могат да работят шест часа дневно срещу храна и преподаване на два предмета. Училището било открито на 6 март 1895 г. и учебният курс продължил 30 седмици.
За настаняването на дванадесетте млади мъже, които постъпили на тази работа, бил нает хотел в Коранбонк и били разпънати няколко палатки край строежа. През април брат Меткалф Хеар, избран за касиер и бизнесмениджър на училището, преместил семейството си в Коранбонк и, желаейки да бъде близо до работата, разпънал палатките си близо до дъскорезницата и строежа. Почти две години тази палатка, покрита с поцинкована ламарина, му служела за жилище.
Много родители, желаещи децата им да учат в това училище, смятали, че то би трябвало да се разположи близо до някой от големите градове, където живеели много адвентисти от седмия ден. Мислели, че 30 или 40 акра земя недалече от Сидни или Мелбърн би било много по-добре, отколкото огромна площ дива земя до Ню Касъл. Други се противопоставяли на избора на мястото, защото смятали, че земята е толкова бедна, щото едва ли може да се спечели нещо от нейното обработване. Елена Вайт имала по-насърчително виждане за стойността на земята. И когато щедрото дарение от 5000 долара, дадено от приятелите от Африка, направило възможно имотът да се изплати, тя писала: „Чувствах как сърцето ми прелива от благодарност, когато разбрах, че по Божието Провидение земята е вече наше притежание. Как копнеех да възхваля със силен глас Бога за този толкова благоприятен случай.“
През юли 1895 г. Елена Вайт решила да изяви своя интерес към училищното предприятие и доверието си в имота „Авондейл“, като купила наблизо малко земя и направила Коранбонк свой дом. Тя избрала 66 акра земя и след няколко седмици част от семейството й живеело на нея в палатки. Нарекла я „Съни сайд“ (Слънчева страна). Започнал строежът на селска къща с осем стаи. Щом поразчистили земята, тя била разорана и били засадени овощни дръвчета. По този повод тя писала:
„Когато бяха положени основите на къщата, бяха направени приготовления за отглеждането на плодове и зеленчуци. Господ ми бе показал, че бедността, която съществува около Коранбонк, не трябва да съществува, защото с правилно обработване почвата може да се култивира, за да може да даде богатството си в служба на човека.“
Неограниченият ентусиазъм на Елена Вайт по отношение на разработването и подобрението на имота „Авондейл“ не зарадвал и не насърчил особено другите. Тя много настоявала отговорните за училището лица да не губят време, а да побързат със засаждането на овощната градина. И много се зарадвала, когато през октомври хиляда подбрани плодни дръвчета били засадени на добро парче земя, което само преди година представлявало гъста гора от евкалиптови дървета.
След завършването на занаятчийско училище през ноември изминали няколко месеца, без да бъде постигнат някакъв материален напредък. Хората много остро чувствали финансовата криза, която все още притискала колониите. Критиката, че се изгражда училище на такова диво и отдалечено място ставала все по-всеобща. Тогава дошъл и неблагоприятният завършек на един съдебен процес, в който училището било въвлечено поради прибързаните действия на своя адвокат. Това коствало 2 000 долара допълнителни разходи, освен което и сериозно забавило работата.
Какво би могло да се направи? Работата изглеждала в застой, без да има някакви сериозни изгледи за по-благоприятно развитие. Загубата на 2000 долара винаги е нещо много обезсърчаващо, но във време като онова била просто отчайваща.

Един красив сън
Точно по времето на тази криза, когато вярата на мнозина била тежко изпитвана, Елена Вайт имала сън, донесъл на нея, както и на други, сладката увереност, че Бог не ги е изоставил. За тази своя духовна опитност, тя писала:
„През нощта на 9 юли 1896 г. имах красив сън. Съпругът ми, Джеймс Вайт, беше до мен. Намирахме се в нашата малка ферма в горичката в Коранбонк и обсъждахме възможностите за бъдещата възвращаемост на положения труд. Съпругът ми запита: „Какво правите по отношение на училищната сграда?“
„Нищо не можем да направим – отговорих аз, – ако не получим средства, но не виждам откъде биха могли да дойдат. Нямаме училищна сграда. Всичко е като че ли в застой. Но аз не искам да подтиквам към неверие. Ще работя с вяра. Изкушавам се да ти разкажа за крайно обезсърчителен момент в нашата опитност. Но ще говоря с вяра. Ако възприемаме нещата така, както се виждат, ще се обезсърчим. Но ние трябва да обработим земята на риск, да я изорем с надежда и с вяра. Можем да се надяваме на бъдещо благополучие, ако всички работят усърдно и полагат сериозни усилия. Сега действителността не дава големи надежди, но от цялата светлина, която съм получила, мога да кажа, че сега е „време за сеитба“. Обработването на земята е нашият учебник, защото точно по същия начин се отнасяме към нивите, когато очакваме с надежда бъдещата реколта. Така трябва да „засяваме“ и мисионското поле със семената на истината.“
Обходихме земята, която обработвахме, по цялата й дължина. След това се върнахме, разговаряйки. Видях, че лозята, край които минахме, са дали плод. Казах на съпруга си: „Гроздето е готово за бране“.
Когато стигнахме до друга пътека, възкликнах: „Виж какви хубави ягоди и малини! Няма нужда да чакаме за тях до утре!“ Когато събрах плодовете, казах: „Мислех, че тези растения са долнокачествени и едва ли си заслужава труда да бъдат засаждани. Никога не съм очаквала такава изобилна реколта.“
Съпругът ми каза: „Елена, спомняш ли си, когато за първи път навлязохме в Мичиган и пътувахме с каруца до различни места, за да се срещаме със скромни групи пазители на съботата? Колко обезсърчителни бяха изгледите тогава?! Сред най-големите летни горещини нашата спалня често беше кухнята, където беше готвено през деня, и ние не можехме да спим. Помниш ли как веднъж изгубихме пътя и не можахме да намерим вода? Тогава ти стана зле. С взета назаем брадва си проправихме път през гората, докато стигнахме до една колиба, където ни дадоха хляб, мляко и подслон през нощта. Молихме се и пяхме заедно със семейството, а на сутринта им оставихме една от нашите брошури.
Бяхме толкова разтревожени при това преживяване. Нашият водач знаеше пътя и как се загубихме, така и не разбрахме. Години след това на едно лагерно събрание ни запознаха с хора, които ни разказаха своята история. Онова посещение, което мислехме, че е станало поради грешката на водача, онази книга, която оставихме – са били посято семе. Двадесет души се покаяли и се обърнали към вярата чрез нещо, което бяхме счели за грешка. Това беше дело на Господа – за да може светлината да се занесе на всички, които желаеха да се запознаят с истината.“
Съпругът ми продължи: „Елена, вие стоите на мисионерска почва. Трябва да сеете с надежда и с вяра и няма да бъдете разочаровани! Една-единствена душа струва много повече от всичко платено за тази земя, и вие вече имате снопи, които да представите на Господаря. Започнатото в други нови полета – в Рочестър, щата Ню Йорк, в Мичиган, в Оукланд, в Сан Франциско и в Европа беше също така необещаващо, както и работата в това поле. Но ако действате с вяра и надежда, ще влезете в по-тясна връзка с Христос и с Неговите верни служители. Работата трябва да се върши скромно, с вяра и надежда, и вечните резултати ще бъдат наградата за вашия труд.“