Но между дванадесетте имаше един, към когото Христос не бе изговорил и една дума на пряк укор, освен в края на Своята мисия.

Елемент на антагонизъм

Юда въведе между учениците елемент на антагонизъм. Той се свърза с Исус, защото бе привлечен от Неговия характер и живот. Искрено желаеше да се промени и се надяваше да преживее това чрез сближаване с Исус. Но това негово желание не беше преобладаващо: управляваше го надеждата за себелюбиви облаги в земното царство, което очакваше Христос да установи. Той познаваше Божествената сила на Христовата любов, но не се оставяше тя да го завладее. Продължаваше да поддържа своите разсъждения и мнения, както и разположението си да критикува и осъжда. Христовите подбуди и постъпки, които често не можеше да разбере, пораждаха у него подозрения и неодобрение, и неговите питания и амбиции често заразяваха и другите ученици. Много от техните препирания за първенство, както и негодуванията им от постъпките на Учителя, се подстрекаваха от Юда.

Не борба, а лекуване

Исус знаеше, че противодействието ожесточава сърцето и се въздържаше от открит конфликт. Опитваше се да излекува себелюбието на Юда, като го докосваше със Своята себепожертвувателна любов. В ученията Си Той разкриваше принципи, които удряха направо в корена на егоистичните амбиции на учениците. Така предаваше урок след урок и много пъти Юда съзнаваше, че се описва неговият характер и се посочва неговият грях; но пак не се поддаваше.
Колкото повече се възпротивяваше на умоляванията на Милостта, толкова повече злото го завладяваше. Гневен от мълчалив упрек и отчаян от осуетяването на амбициите си, Юда предаде душата си на демона на алчността и реши да измени на своя учител. Излезе от стаята на пасхалната вечеря, от радостта на Христовото присъствие и светлината на вечната надежда и се запъти да извърши злото си дело – във външната тъмнина, където нямаше надежда.

Любовта не отпада

“Защото Исус отначало знаеше кои са невярващите и кой е тоя, който щеше да Го предаде” (Йоан 6:64). Но въпреки че знаеше всичко, Исус пак предлагаше милост и любов.
Видя опасността за Юда и го приближи до Себе Си, като го въведе във вътрешния кръг на своите избрани и доверени ученици. Ден след ден, носейки своя тежък товар, Той изпитваше болка при постоянния контакт с този упорит, подозрителен, мрачен дух. Христос забелязваше и непрестанно полагаше усилия да противодейства на онзи неспирен, прикрит и изкусен антагонизъм между учениците. И всичко това – за да не се лиши изложилата се на опасност душа от никакво спасителното влияние.
“Много води не могат угаси любовта,
нито реките могат я потопи.”
“Защото любовта е силна като смъртта” (Песен 8:7, 6).

Предупреждение към дванадесетте

Любвеобилното държание на Христос се оказа безрезултатно за Юда, но не и за неговите съученици. За тях то съдържаше не само поуката, която щеше да повлияе целия им живот – Неговият пример на нежност и дълготърпение щеше да им напомня винаги как да се отнасят с изкушаваните и грешните, но и други поуки.

Целта на светската мъдрост

При ръкополагането си дванадесетте силно желаеха и Юда да влезе между тях, защото мислеха, че той ще е от голяма полза за апостолската група. Бе повече запознат със света, отколкото те, ползваше се с добра репутация, имаше проницание и административна способност. С високо мнение за своите качества, той бе внушил и на учениците да мислят същото. Но методите, които желаеше да въведе в Христовото дело, се основаваха на светски принципи и се ръководеха от светска политика. Целта беше учениците да си осигурят светско признание и почест – придобивките на царството на този свят. Действието на тези желания в живота на Юда, помогна на учениците да разберат непримиримостта между принципа на себевъзвеличаване и Христовия принцип на смирение и себепожертване – принципа на духовното царство. В участта на Юда те видяха края, към който води себелюбието.

Резултатите от Христовото обучение

Накрая Христовата мисия с учениците постигна целта си. Неговият пример и поучения за самопожертване формираха малко по малко характера им. Неговата смърт осуети надеждата им за светско величие. Падението на Петър, отстъпничеството на Юда, както и собствената им слабост, която проявиха, като изоставиха Христос в най-голямата му душевна мъка и опасност пометоха тяхната самонадеяност. Те видяха собствената си слабост; видяха нещичко от величието на възлаганото им дело; почувстваха нужда от ръководството на своя Учител при всяка тяхна стъпка.

Без упование в себе си

Учениците знаеха, че ще бъдат лишени от Исусовото присъствие и разбраха както никога преди това колко скъпи са били случаите, дали им възможност да живеят и разговарят с Изпратения от Бога. Често те не разбираха и не ценяха много от Неговите уроци; сега копнееха да си ги припомнят, да чуят отново думите Му. С каква радост те си припомняха уверението: “…за вас е по-добре да отида Аз, защото ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас; но ако отида, ще ви го изпратя”. “…Защото ви явявам всичко, що съм чул от Отца Си.” “А Утешителят… Когото Отец ще изпрати в мое име, Той ще ви научи всичко, и ще ви напомни всичко, което съм ви казал” (Йоан 16:7; 15:15; 14:26).

Учителят на истината

“Всичко, що има Отец е Мое”. “А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина… от Моето ще взема и ще ви извести” (Йоан 16:15, 13, 14).
На Елеонския хълм учениците бяха видели Христос да се възнася към небето. И когато небесата Го приемаха, те си спомниха Неговото последно обещание: “И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20).

Уверението на вярата

Те знаеха, че Той все още ги обича. Знаеха, че имат представител, застъпник пред трона на Бога. Поднасяха молбите си в името на Исус, като повтаряха обещанието: “Ако поискате нещо от Отца, Той ще ви го даде в Мое име” (Йоан 16:23).
Издигаха ръката на своята вяра все по-високо и по-високо, със силния аргумент: “Христос…, Който умря, а при това и биде възкресен, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас” (Римл. 8:34).
Когато влезе в небесните дворове, верният на обещанието Си Христос изпрати от пълнотата Си на Своите последователи на земята. Неговото възкачване на престола от дясно на Бога бе отбелязано с изливането на Духа над учениците.

Окончателната подготовка

Чрез делото на Христос учениците бяха доведени до състоянието да осъзнаят нуждата си от Духа; обучени от Духа, те получиха окончателната си подготовка и отидоха да извършат възложената им в техния живот работа.
Не бяха вече невежи и необразовани. Не бяха вече сбор от независими единици или от разногласни и противоречиви елементи. Не възлагаха вече надеждите си на земното величие. А бяха единодушни и единомислени, “бяха едно”, “един ум и една душа”. Христос изпълваше техните мисли. Целта им бе напредъка на Неговото царство. По ум и характер бяха станали подобни на своя Учител; и хората “познаха, че са били с Исуса”.

Дело, което разтърси света

Тогава се даде такова откровение на Христовата слава, каквото смъртните човеци не бяха виждали. Множествата, които по-рано хулеха името и презираха силата Му, сега станаха ученици на Разпнатия. Чрез съдействието на Божествения Дух трудовете на избраните от Христос скромни мъже, разтърсиха света. За едно поколение само евангелието бе занесено на всеки народ под небето.

“Аз Съм с вас през всичките дни”

Същият Дух, Който Исус изпрати да заеме Неговото място като наставник на първите Му съработници, е изпратен за наставник и на Неговите съработници в днешно време. “И ето, Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20).
Присъствието на същия Ръководител в днешното възпитателно дело ще произведе същите резултати, каквито произведе в миналото. Това е целта на истинското възпитание; това е делото, което Бог възнамерява да бъде извършено чрез Него.