25. КУРАЖ В НЕЩАСТИЕ – Избрани вести том 2 – Елена Вайт – (Елън Уайт)

25. КУРАЖ В НЕЩАСТИЕ

Защо това нещастие?*
[Към края на 1891 г. в отговор на искането на Генералната конференция Елън Г. Уайт отпътувала в Австралия, за да подпомогне започващото там дело. Престоят є се проточил и продължил девет години. Скоро след пристигането си там тя била изненадана от тежка и мъчителна болест. Поместеното по-долу свидетелства за куража и твърдостта є по време на това нещастие. Обърнете внимание на уроците, които тя е научила от този свой опит ­ Съставителите.]

Всяка поща отнасяше от 100 до 200 страници, написани от ръката ми. Повечето от тях съм написала или седейки подпряна на леглото с възглавници, или легнала, или седнала на неудобен стол.
Седналото положение ми е много мъчително, защото ми причинява болки в ребрата и в долната част на гърба. Ако в тази страна [Австралия] бе така лесно да се намерят шезлонги, каквито имате вие в санаториума, бих била готова да си купя, дори да струват и 30 долара… Много ми е изморително да седя изправена и да си държа главата права. Трябва да облягам главата си на някоя възглавница на стола и да бъда полунаведена. Това е моето положение и сега в момента.
Но изобщо не съм обезкуражена. Чувствам, че съм поддържана всеки ден. По време на дългите уморителни часове през нощта, когато изобщо не може и да става дума за сън, аз посвещавам много време на молитва. И когато всеки нерв като че пищи от болка, когато ми се струва, че ако помисля за себе си, ще загубя разсъдъка си, Христовият мир идва в сърцето ми и то с такава сила, че бивам изпълнена с благодарност и хвала. Зная, че Исус ме обича. И аз Го обичам! Някои нощи спя само по три часа, а в някои ­ до четири. Но повечето пъти ­ само два. И все пак през тези дълги австралийски нощи всичко около мен изглежда обгърнато от светлина и аз се наслаждавам на сладко общение с Бога.
В първия момент, когато се намерих в това състояние на безпомощност, дълбоко съжалявах, задето съм прекосила водите на огромния океан. Защо не си бях в Америка? Защо трябваше да бъда в тази страна на такава цена? Много пъти скривах лице във възглавницата и се наплаквах добре. Но не си позволявах дълго време лукса да проливам сълзи.
Казвах си: “Елън Уайт, какво искаш да кажеш? Не дойде ли в Австралия, защото чувстваше, че е твой дълг да бъдеш там, където Генералната конференция е отсъдила, че е най-добре за теб? Не е ли била винаги такава твоята практика?”
Казвах си: “Да”.
“Тогава, защо се чувстваш почти изоставена и обезкуражена? Това не е ли от неприятеля?”
“Разбира се, че е така”.
Избърсвах сълзите колкото може по-бързо и казах: “Достатъчно, не бива да се взирам повече в мрачната страна на нещата. Жива или мъртва, предавам душата си на Онзи, Който умря за мен.”
Знаех, че Господ ще извърши всичко добре. През тези осем месеца на безсилие не изпитах нито отчаяние, нито съмнение. Сега смятам този въпрос за част от великия план на Господа за доброто на Неговия народ тук в тази страна, както и за онези, които са в Америка, а също и за мое добро. Не мога да обясня защо или как, но вярвам в това. И съм щастлива в своето страдание. Мога да се доверя на моя небесен Баща. Не ще се усъмня в Неговата любов. Имам един вечно бдящ страж ден и нощ и ще хваля Господа, защото хвалата на устните ми блика от сърце, изпълнено с благодарност (Писмо 18а, 1892 г.).
Размишления в скръбните дни
Молитва и помазване, не съпроводени с незабавно изцеление
21 май 1892 г. Една мъчителна, почти безсънна нощ завърши. Вчера следобед старейшините [А. Г.] Даниелс, [Г. К.] Тени и съпругите им, както и братята Стокмън и Смит дойдоха у дома по мое искане да се помолят Господ да ме излекува. Имахме много сериозно молитвено събрание и всички бяхме благословени. Аз получих облекчение, но не бях излекувана. Сега правя всичко, което мога, за да следвам библейските наставления и ще чакам Господ да подейства, вярвайки, че в това ще стане избрано от Него време, Той ще ме излекува. Вярата ми се държи за обещанието “Искайте, и ще получите” (Йоан 16:24).
Вярвам, че Господ чува нашите молитви. Надявах се, че моето пленничество ще свърши незабавно и на ограничения ми разум изглеждаше, че по този начин Господ ще бъде прославен. Много бях благословена, когато се молехме. Ще се придържам към уверенията, дадени ми тогава: “Аз Съм твоят Изкупител, Аз ще те излекувам” (Ръкопис 19, 1892 г.).
Няма да загубя самообладание
23 юни 1892 г. Премина още една нощ. Спах само три часа. Болката не беше толкова силна както обикновено, но бях неспокойна и нервна. След като лежах будна известно време, опитвайки се да заспя, се отказах от тези усилия и насочих цялото си внимание в търсене на Господа. Колко скъпоценно бе за мен обещанието “Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори” (Матей 7:7). Много сериозно молих Господ за утеха и мир, каквито само Той може да даде. Желая благословението Му, за да мога, докато страдам от болката, да не загубя самообладание. Не смея нито за момент да се доверя на себе си.
Още щом отвърна очи от Христос, ап. Петър веднага започна да потъва. Той осъзна опасността, в която се намираше, и отправи очи и глас към Исус с вика: “Господи, спаси!” Тогава ръката, винаги готова да спасява, го хвана и той бе спасен…
В моя дом трябва ежедневно да търся Божия мир и да го следвам… И макар тялото да страда и нервната система да е отслабнала, ние нямаме правото да говорим раздразнително или да мислим, че не получаваме цялото внимание, което ни се полага. Когато се подадем на нетърпението, пропъждаме Божия Дух от сърцето си и даваме място на качествата на Сатана.
Когато се опитваме да извиняваме своя егоизъм, зли мисли или лоши думи, възпитаваме душата си на зло. И ако продължаваме да го правим, ще ни стане навик да се поддаваме на изкушението. Тогава заставаме на сатанинска почва ­ победени, слаби и обезкуражени.
Ако се доверяваме на себе си, със сигурност ще паднем. Христос казва: “Пребъдвайте в Мене, и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене” (Йоан 15:4).
Какъв е “плодът”, който трябва да принасяме? “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание. Против такива неща няма закон” (Галатяни 5:22,23).
Колкото повече размишлявам върху тези неща, толкова по-дълбоко и по-дълбоко чувствам греха от пренебрегването на Божията любов в сърцето. Господ не върши нищо без нашето сътрудничество. Когато се молеше: “Отче, опази ги в Твоето име”, Христос не искаше да каже, че трябва да сме немарливи в старанието си да бъдем в любовта и вярата Божии. Живи за Бога чрез оживотворяващата връзка с Неговия Син, ние се доверяваме на обещанията, придобивайки постоянно все по-голяма сила чрез гледане към Исус. Какво може да промени сърцето или да разклати доверието на човек, който чрез гледане към Спасителя бива променян по Негово подобие? Дали той би се впечатлявал от липсата на внимание? Ще прави ли въображението му център на внимание собственото “аз”? Ще позволява ли на дребни неща да унищожат душевния му мир. Този, в чието сърце пребъдва Христос, лесно остава доволен. Той не мисли за зло и е доволен от уверението, че Исус познава и цени всяка душа, за която се е пожертвал. Бог казва: “Ще направя човека да е по-скъп от чистото злато; да, хората да са по-скъпи от офирското злато” (Исая 13:12). Нека това да бъде достатъчно удовлетворение за копнежите на душите ни и да ни прави внимателни и будни, винаги готови да прощаваме на другите, защото и Христос е простил на нас.
Щастието на този живот се състои от малки неща. На всекиго е дадена силата да практикува истинско християнско отношение. Не блестящи таланти ще ни осигурят победата, но съзнателното изпълнение на ежедневните задължения. Любезният поглед, кроткият дух, благородното разположение, искреният и непревзет интерес към благополучието на другите ­ това са помощниците в християнския живот. Ако любовта на Исус изпълва сърцето, ще се изяви и в живота. Нека не се опитваме да налагаме собствената си воля, да не упорстваме в егоистичното си нежелание да бъдем щастливи или доволни. Здравето на тялото зависи много повече от нравственото здраве на сърцето, отколкото мнозина предполагат.
Човек може да си въобрази, че не е зачитан, че е неразбиран, че не заема високия пост, за който е достоен, и така да направи от себе си мним мъченик. Той е нещастен, но кой е виновен за това? Едно е сигурно ­ добротата и приятният темперамент ще направят много повече за неговото въздигане, отколкото цялата му предполагаема сръчност или ум, но заедно с проклятието на лош нрав (Ръкопис 19, 1892 г.).
Исус познава нашите скърби и болки
26 юни 1892 г. Радвам се, когато настъпи денят, защото нощите са дълги и изтощителни. Но когато не мога да спя, благодарност изпълва сърцето ми, като си помисля, че Онзи, Който никога не спи, бди над мен за моето добро. Каква чудесна мисъл е, че Исус познава всичките болки и скърби, които понасяме. Във всичките ни скърби и Той скърби с нас. Някои от приятелите ни не познават от личен опит човешкото окаянство и физическите страдания. Никога не са били тежко болни и затова не могат напълно да разберат чувствата на болните. Но Исус се трогва от човешката немощ. Той е Великият Лекар и Мисионер. Той взе на Себе Си човешко естество и постави началото на ново управление, за да може да примири правдата и милостта (Ръкопис 19, 1892 г.).
Направи от мене здрава, плодоносна пръчка
29 юни 1892 г.Молитвата ми при събуждане е: “Исусе, пази Своето дете днес. Вземи ме под Твоето ръководство. Направи ме здрава, плодоносна пръчка от Живата Лоза!” “Отделени от Мене ­ казва Христос ­ не можете да сторите нищо” (Йоан 15:5). Но във и чрез Христос можем да постигнем всичко.
Този, Който имаше обожанието на ангелите, Който слушаше музиката на небесните хорове, и когато беше на тази земя, винаги се трогваше от скърбите на децата, винаги бе готов да изслуша разказа за техните детски страдания. Той често изсушаваше сълзите им, ободрявайки ги с нежното съчувствие на Своите думи, което сякаш разпръскваше техните скърби и им помагаше да забравят тъгата. Символът под формата на гълъб, който застана над Исус при Неговото кръщение, представлява благородството и добротата на характера (Ръкопис 19, 1892 г.).
Нека да не произнеса нито една нелюбезна дума
30 юни 1892 г. Още една нощ на голямо изтощение почти отминава. Макар че продължавам да страдам от силната болка, зная, че не съм изоставена от моя Спасител. Молитвата ми е: “Помогни ми, Исусе, да не Те обезславям с устните си! Нека никаква нелюбезна дума да не бъде изговорена от мен” (Ръкопис 19, 1892 г.).
Не искам да се оплаквам
6 юли 1892 г. Колко съм благодарна, че мога да разкажа на Господа всичките си страхове и безпокойства! Чувствам, че съм под сянката на Неговите криле. Един невярващ запитал богобоязлив младеж: “Колко голям е Богът, на Когото се покланяш?” “Толкова голям ­ бил отговорът, ­ че изпълва безкрайността! И все пак толкова малък, че обитава във всяко осветено сърце.”
О, скъп Спасителю, копнея за Твоето спасение. “Както еленът пръхти за водните потоци, така душата ми въздиша за Тебе, Боже” (Псалм 42:1). Копнея за по-ясен поглед към Исус. Обичам да мисля за Неговия непорочен живот, да размишлявам върху Неговите уроци. Колко пъти си повтарям думите “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).
През по-голямата част от времето тялото ми е изцяло в болки. Но аз не искам чрез оплакване да се окажа недостойна за името християнка. Сигурна съм, че този урок на страдание ще бъде за слава на Бога и средство за предупреждаването на други да избягват продължителната работа при такива неблагоприятни обстоятелства, поставящи на изпитание здравето на тялото (Ръкопис 19, 1892 г.).
“Господ ме подкрепя”
7 юли 1892 г. Господ ме подкрепя чрез Своята благодат да пиша важни писма. Братята често идват при мене за съвет. Имам силна увереност, че тази мъчителна болест е за слава на Господа. Няма да роптая; защото, когато се събуждам през нощта, сякаш Исус ме гледа. Петдесет и първата глава от Исая ми е извънредно скъпа. “Той носи всичките ни товари”. Чета тази глава с вяра и надежда (Ръкопис 19, 1892 г.).
Никаква мисъл за “биене на отбой”
10 юли 1892 г. Събудих Емили* в пет часа да запали огъня и да ми помогне да се облека. Благодаря на Господа, че имах по-добра нощна почивка от обикновено. Часовете, в които будувам, използвам за молитва и размишление. Един въпрос ми се натрапва ­ защо не получавам благословението за възстановяване на здравето? Трябва ли да тълкувам тези дълги месеци на болест като доказателство за Божието неодобрение поради това, че дойдох в Австралия? Отговарям решително: “Не!” Не смея да направя това! Преди да напусна Америка мислех, че Господ няма да изисква от мене да отида в една толкова далечна страна и то на моята възраст, след като бях претоварена с работа. Но аз последвах гласа на [Генералната] конференция, както винаги съм се старала да правя в случаите, когато самата аз нямам ясна светлина. Дойдох в Австралия и намерих братята тук в състояние, изискващо помощ. В продължение на седмици след пристигането си работих много сериозно, както винаги бях работила през живота си. Беше ми вдъхнато усърдие да изговоря думи на надежда за необходимостта от лично благочестие…
Eто ме в Австралия и вярвам, че съм точно там, където Бог желае да бъда. Не ми минава и през ум да “бия отбой”, понеже страданието е моят жребий. Дадена ми е блажената увереност, че Исус е мой и че аз съм Негово дете. Мракът се разпръсква от блестящите лъчи на Слънцето на правдата. Кой може да разбере болката, която понасям, освен Онзи, Който скърби във всичките ми скърби? На кого мога да говоря, ако не на Този, Който се трогва от недъзите ни и знае как да помага на изкушаваните.
Когато се моля сериозно за възстановяване, изглежда, като че Господ не отговаря. Духът ми в мен почти отпада. И точно тогава скъпият Спасител ми напомня за Своето присъствие. Казва ми: “Не можеш ли да се довериш на Този, Който те е изкупил със Собствената си кръв? На дланите Си съм те врязал”. И тогава душата ми се насища от Божието присъствие. Чувствам се издигната над човешкото у себе си и в присъствието на Бога (Ръкопис 19, 1892 г.).
Бог знае кое е най-доброто
14 юли 1892 г. Когато ме сполетя болестта, от която страдам вече няколко месеца, бях изненадана, че не бе премахната веднага в отговор на молитвата. Но обещанието “Достатъчна ти е Моята благодат” (2Коринтяни 12:9) намери своето изпълнение и в моя случай. Няма никакво съмнение за мен. Часовете на болка бяха часове на молитва, защото знаех на Кого поверявам скърбите си. Имах привилегията да закаля слабите си сили, като се хващах за безпределната Сила. Ден и нощ стоя на здравата канара на Божиите обещания.
Сърцето ми отива при Исус с обич и доверие. Той знае кое е най-добро за мен. Нощите ми биха били много самотни, ако не претендирах за изпълнението на обещанието: “И призови Ме в ден на напаст, и Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш” (Псалм 50:15) (Ръкопис 19, 1892 г.).
Научените уроци по време на дългите месеци на страдание
Преминах през голямо изпитание с болка, страдание и чувство за безпомощност. Но чрез всичко това спечелих скъпоценна опитност ­ много по-ценна за мен от злато. Когато за първи път се убедих, че трябва да се откажа от своите любими планове да посетя църквите на Австралия и Нова Зеландия, почувствах, че трябва сериозно да се запитам дали беше мой дълг да напусна Америка и да дойда в тази отдалечена страна. Страданията ми бяха така остри. Прекарах много безсънни нощи, като си припомнях отново и отново нашата опитност, откак напуснахме Европа на път за Америка. И това беше постоянна мисъл на безпокойство, страдание и загриженост. Тогава се запитах: “Какво означава всичко това?
Внимателно прегледах историята на изминалите няколко години и делото, което Господ ми е дал да върша. Бог никога не е липсвал от живота ми и често се е проявявал за мен по забележителен начин. Видях, че няма от какво да се оплаквам, но напротив ­ скъпоценните неща преминаваха като златна нишка през цялата ми опитност. Господ разбира по-добре от мен нещата, от които се нуждаех, и аз чувствах, че Той ме привлича много близо до Себе Си и че трябва да бъда много внимателна да не Му диктувам какво да прави с мен. Тази непримиримост съществуваше в началото на моите страдания и безпомощност, но не след дълго почувствах, че нещастието ми е част от Божия план. Открих, че в моето положение на болен човек, полулежащ и полуседящ, едва използващ сгърчените си от болка ръце, аз можех да пиша сносно. От идването си в тази страна съм написала 1600 страници на хартия от този формат.
Зная, в Кого съм повярвала
Много нощи през последните девет месеца не бях в състояние да спя дори и по два часа нощем и понякога се чувствах обгърната от мрак. Но се молех и разбирах, колко сладка е утехата от приближаването при Бога. Обещанията: “Приближете се при Бога и ще се приближава и Той при вас” (Яков 4:8) и “Когато врагът дойде като потоп, Духът на Господа ще издигне знаме срещу него” (Исая 59:19) се бяха изпълнили над мен. Бях цялата обляна от Господнята светлина. Чувствах святото присъствие на Исус и намирах, че дадената ми благодат е достатъчна, защото душата ми почиваше в Бога и аз бях изпълнена с благодарност и хвала към Този, Който ме обича и е пожертвал Себе Си за мен. Можех да кажа от цялото си сърце: “Зная в Кого съм повярвала” (2Тимотей 1:12). “Бог е верен и няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото е силата ви, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите” (1Коринтяни 10:13). Чрез Исус Христос бях станала повече от победител и бях застанала на здрава почва.
Не можех да разбера Божието намерение по отношение на страданието ми, но Той знае кое е най-доброто за мен и аз ще Му предам моята душа, тяло и дух като на своя верен Създател. “Защото зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е силен да опази до онзи ден онова, което съм Му предал” (2Тимотей 1:12). Ако възпитаме и обучим душите си да имат повече вяра, повече любов, по-голямо търпение и по-съвършено доверие в нашия небесен Баща, зная, че бихме имали повече мир и щастие ден след ден, докато минаваме през конфликтите на този живот.
Господ не е доволен, когато сме раздразнителни и се безпокоим, отделени от Исус. Нуждаем се много повече от спокойно очакване, съчетано с бдение. Мислим, че не сме на правия път, ако нямаме специално усещане за това и продължаваме да търсим някакъв знак, подходящ за случая. Но не чувствата имат значение, а вярата.
Живеене чрез вяра
Ако се съобразяваме с писаното Слово според мярката, с която го разбираме, тогава живеем чрез вяра, независимо дали чувстваме някакво специално удовлетворение или не. Обезславяме Бога, когато показваме, че не Му се доверяваме, след като Той ни дал такива чудесни доказателства за Своята велика любов, след като е пожертвал единородния Си Син, за да можем да вярваме в Него, да поставяме всичките си надежди на Него и да се доверяваме на Словото Му без въпроси или съмнения.
С постоянство гледайте към Исус, отправяйте мълчаливи молитви с вяра, хващайте се за Неговата сила, независимо дали усещате някакви чувства или не! Вървете напред, като че всяка изречена молитва е представена пред трона на Бога и є е отговорено от Онзи, Чиито обещания никога не пропадат. Вървете право напред, като пеете на Бога в сърцата си дори и когато сте депресирани от чувство на тежест и тъга. Говоря ви като човек, който познава тези преживявания ­ светлината ще дойде, радостта ще бъде ваша и мъглата и облаците ще бъдат разпръснати. Тогава преминаваме от потискащата сила на сянката и мрака към ясната слънчева светлина на Божието присъствие.
Ако пожелаем да дадем по-голям израз на вярата си и да се радваме повече на благословенията, които знаем, че имаме ­ на великата Божия милост, дълготърпение и любов, ­ трябва всеки ден силата ни да става все по-голяма. Не би ли трябвало скъпоценните думи, изговорени с увереност и сила от Христос, Божия Княз, да окажат по-голямо влияние върху нас, донасяйки ни убеждението, че небесният ни Баща повече желае да ни даде Светия Дух, отколкото родителите ­ да дадат добри неща на своите деца? Всеки ден трябва да посвещаваме себе си на Бога и да вярваме, че Той ни приема, без да се изследваме дали имаме онази степен на чувствата, която съответства на нашата вяра. Чувството и вярата са така различни едно от друго, както изтокът от запада. Вярата не е зависима от чувства. Нашият сериозен вик трябва да се издигне към Бога с вяра, независимо дали чувстваме или не, и след това да живеем съобразно своите молитви. Нашата увереност и доказателство е Божието слово. След като сме поискали, трябва да вярваме без съмнения. Хваля те, о, Боже, хваля те! Ти си изпълнявал винаги обещанията на Твоето слово. Разкрил си се и на мен и аз съм Твоя, за да върша волята Ти.
Бдете толкова вярно, колкото Авраам, да не би “гарван” или друга “хищна птица” да ограби вашата жертва и приношение за Бога. Трябва много да внимавате никаква мисъл на съмнение да не се прокрадне в светлината на деня чрез нещо изговорено. Светлината винаги бяга от думи, казани в почит на силите на мрака. Животът на нашия възкръснал Спасител трябва ежедневно да се проявява в нас.
Пътят към небето е тесен и неудобен
Какъв е пътят, който води към небето? Път с всички желани удобства ли? Не, той е тесен и явно неудобен. Това е път на борба, на изпитания, на противопоставяне и страдание. Нашият Предводител, Исус Христос, не е скрил нищо от нас по отношение на битките, които трябва да водим. Отворил е пред нас картата и ни показва пътя. “Подвизавайте се ­ казва Той ­ да влезете през тесните врати; защото, казвам ви, мнозина ще се стараят да влязат, и не ще могат” (Лука 13:24). “Широка е портата и пространен е пътят, който води към гибел, и мнозина са онези, които минават през тях” (Матей 7:13). “В света ще имате скръб” (Йоан 16:33). На тези Христови думи като ехо отеква казаното от апостола: “През много скърби ще трябва да влезем в Божието царство (Деяния 14:22). Е, тогава винаги ли трябва да имаме предвид обезкуражаващия аспект на нещата?…
Приемете всяко обещание
Ето Исус ­ Животът на всяка благодат, на всяко обещание, на всяко право, на всяко благословение. Исус е съдържанието, славата и ароматът, Исус е самият живот. “Който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота” (Йоан 8:12). Тогава царският път, положен пред изкупените, за да ходят по него, не е обвит в обезкуражаващ мрак. Нашето странстване би било самотно и мъчително, ако не беше Исус. “Няма да ви оставя сираци” (Йоан 14:18) ­ ни казва Той. Тогава нека приемем всяко записано обещание. Нека повтаряме тези обещания ден след ден, да размишляваме над тях нощ след нощ и да живеем щастливи.
“В онзи ден ще речеш: Господи, ще Те славословя, защото, ако и да си се разгневил на мене, гневът Ти се отвърна и Ти си ме утешил. Ето, Бог ми е спасение; аз уповавам и не ще се боя; защото Господ Йехова е моя сила, и песен; и Той стана мое спасение. Затова с веселие ще начерпите вода от изворите на спасението, и в оня ден ще речете: Славословете Господа, възвестете името Му; изявете между племената делата Му; напомнете, че е възвишено Неговото име; пейте Господу, защото извърши велики дела ­ нека бъде познато това по цялата земя. Извикай и възклицавай, Сионска жителко, защото Светият Израилев е велик всред тебе” (Исая 12:1-6).
Не е ли наистина царски пътят, по който вървим, ­ трасиран за изкупените от Господа, за да вървят по него? Може ли да се осигури по-добър път? По-безопасен път? Не! Не! Тогава нека приложим на практика дадената инструкция. Нека гледаме към Спасителя като към свое Убежище, като на Щит в дясната ни ръка, за да ни пази от стрелите на Сатана.
Изкушенията ще ни нападат, грижи и мрак ще ни потискат. Когато сърцето и плътта са готови да се предадат, кой ни обкръжава с вечните Си ръце? Кой осъществява скъпоценното обещание? Кой ни напомня думите на увереност и надежда? Чия благодат се дава в богата мярка на всички, които я търсят с искреност и истина. Кой ни вменява Своята правда и ни спасява от грях? Чия светлина отблъсква мъглата и мрака и ни въвежда в слънчевата светлина на Божието присъствие? О, кой друг, ако не Исус? Тогава обичайте Го! Тогава хвалете Го! “Радвайте се всякога в Господа, пак ще кажа: Радвайте се” (Филипяни 4:4). Жив Спасител ли е днес Исус? “И тъй, ако сте били възкресени заедно с Христа, търсете това, което е отгоре, където седи Христос отдясно на Бога” (Колосяни 3:1). Ние сме възкресени заедно с Христос. Чрез Него е животът ни, чрез Неговата милост, благодат и любов ние заявяваме, че сме избрани, осиновени, опростени и оправдани. Тогава нека да величаем Господа! (Писмо 7, 1892 г.).