54. БОЛЕСТТА И НЕЙНИТЕ ПРИЧИНИ, глава 3 – Избрани вести том 2 – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Глава 3

Чрез собствените си погрешни навици човешкото семейство си е навлякло болести от най-различно естество. Човеците не са пожелали да живеят здравословно и фактът, че са престъпвали законите на своя организъм е довел нещата до това плачевно състояние. Те рядко са отдавали страданията на истинската им причина ­ на собственото си погрешно поведение. Хвърляли са се в невъздържано чревоугодничество и са направили от апетита си свой бог. Във всичките си навици са проявявали безразсъдство ­ и по отношение на здравето и живота си. А когато болестта е идвала като последица, са се стараели да убедят сами себе си, че Бог е нейният автор, докато всъщност резултатът е настъпил поради собствените им грешки. Когато се намират в затруднение, те викат лекар и поверяват в ръцете му здравето си, очаквайки той да ги излекува. Лекарят им предписва отровни лекарства, за чието естество не знаят нищо. И в сляпото си доверие поглъщат всичко, което той реши да им даде. Често пъти биват предписвани мощни отрови, които затрудняват организма във всичките му приятелски усилия да поправи злоупотребата. И тогава пациентът преждевременно отива в гроба.
Майката, която е имала само леко неразположение, би могла лесно да се възстанови, като се въздържа от храна и работа за кратко време, осигурявайки си спокойствие и почивка. Вместо това тя вика лекар. И този, който трябва да знае достатъчно и да е подготвен да даде само няколко прости насоки и ограничения в диетата, или е твърде невеж, за да го направи, или твърде алчен, за да си получи заплащането. Той обявява случая за тежък и предписва своите отрови, които, ако той самият беше болен, не би дръзнал да изпие. Пациентът се влошава и отровните “лекове” биват предписани в още по-голямо количество, докато организмът бъде победен в своите усилия и загуби битката. Жената умира. Организмът є е бил така наситен с отрови, че няма вече лек за възстановяването му. Това е истинско убийство. Съседите и роднините се чудят на странните действия на Провидението, което било отнело майката точно тогава, когато е най-необходима и когато децата є най-много се нуждаят от нейните грижи. Те несправедливо хвърлят бремето на човешкото окаянство върху добрия и мъдър небесен Баща. Но Небето е желаело тази майка да живее и нейната преждевременна смърт е обезславила Бога. Погрешните є навици и нейното невнимание към законите на здравето са я поболели. А модните отрови на лекаря, вкарани в организма є, са сложили край на живота є и са оставили децата є безпомощни сирачета.
Предписваните от лекаря такива “лекарства” не винаги дават описаните по-горе резултати. Болни хора, които ги приемат, понякога изглежда, че се подобряват. Някои притежават достатъчно жизнена сила, за да може организмът им да изхвърли отровите, които усложняват болестта, и след известен период на почивка се възстановяват. Но заслугата няма защо да се приписва на поетите “лекарства”, защото те само пречат на усилията на природата. Всичко се дължи на възстановителните сили на организма.
Но дори и пациентът да се възстанови, все пак огромните усилия, за да се победи отровата са навредили на организма Му и са съкратили живота му. Много хора умират, отровени от така наречените “лекарства”. Но много други остават като никому ненужни развалини, безпомощни, мрачни и отчаяни страдалци ­ товар за себе си и за обществото.
Ако страдаха само хората, които приемат отровни лекарства, злото не би било толкова голямо. Но правейки това, родителите съгрешават както срещу себе си, така и срещу децата си. Увредената кръв, отровите из цялото тяло, съсипаният организъм и причинените болести се предават и на тяхното потомство като жалка наследственост и са още една от причините за израждането на човешката раса.
Предписвайки своите лекарства отрови, лекарите са извършили твърде много за похабяването на човешкия род физически, умствено и морално. Навсякъде можете да видите недъгавост, болест и слабоумие, които в повечето случаи могат да бъдат проследени пряко назад до лекарствата ­ отрови, предписвани от лекаря като животоспасяващи средства. Тези тъй наречени “лекарства” за съжаление се оказват много по-опасни от болестта, срещу която са били предписани, поради големите щети, причинени на пациента. Всички хора със здрав разум е необходимо да разбират нуждите на собствения си организъм. Темата за здравето трябва да бъде една от най-важните за изучаване от децата. Много е необходимо да познават човешкият организъм и тогава като разумни хора да бъдат лекари сами на себе си. О, да можеха всички да разсъдят от причина до следствие и да се ползват от светлината, която ги е огряла! В такъв случай биха възприели поведение, осигуряващо им здраве. И смъртността би била далеч по малка. Но повечето хора предпочитат да си остават в състояние на неизвинимо невежество, а после да поверяват телата си на лекарите, вместо сами да се погрижат за себе си.
Бяха ми представени няколко илюстрации по този много важен въпрос. Първата беше семейство, състоящо се от баща и дъщеря. Дъщерята беше болна. Бащата беше толкова разтревожен за нея, че повика лекар. Когато го въвеждаше в болничната стая, проявяваше мъчително безпокойство. Лекарят прегледа пациентката, без да говори много. После и двамата напуснаха стаята. Бащата информира лекаря, че е загубил съпругата си, един син и една дъщеря. Тази дъщеря сега е всичкото, което му е останало от семейството. Силно загрижен, го запита дали смята, че случаят є е безнадежден.
Тогава лекарят се поинтересува какво е било естеството и продължителността на заболяването на починалите. Бащата тъжно разказа мъчителните факти. “Моят син заболя първо от треска. Извиках лекар. Той каза, че ще му предпише лекарство, което скоро ще премахне треската. Беше силно, но ефектът беше разочароващ. Треската премина, но синът ми се влоши опасно. Отново му бе приложено същото лекарство, пак без подобрение. Тогава лекарят прибягна до още по-силни лекарства, но синът ми не получи облекчение. Треската го остави, той обаче повече не се възстанови. Бързо се влоши и почина.
Внезапната и неочаквана смърт на нашия син беше голяма скръб за всички ни, особено за майка му. Тревогата є, това, че трябваше да бди по време на болестта му, както и скръбта є поради внезапната му смърт, се оказаха непосилни за нейната нервна система и тя скоро рухна. Съмнявах се в начина на лечение на този лекар. Доверието ми в неговото умение бе разклатено и аз не го извиках втория път. За болната си съпруга извиках друг лекар. Той є предписа голяма доза опиум. Каза, че това ще облекчи болките є, ще успокои нервите є и ще є даде почивката, от която толкова много се нуждае. Опиумът я вцепени. Тя заспа и нищо не можеше да я събуди от това подобно на смърт вцепенение. Пулсът є понякога биеше буйно и неритмично, а след това започна да става все по-слаб и по-слаб, докато престана да диша. Тя почина, без да даде признак на живот и без да познае близките си. Тази втора скръб изглеждаше по-голяма, отколкото можехме да понесем. Всички дълбоко скърбяхме. Аз бях в мъчителна агония и не можех да се утеша.
След това се поболя дъщеря ми. Скръбта, безпокойството и бдението бяха изтощили силите и издръжливостта є и тя също легна болна. Бях вече загубил доверие и в двамата лекари, които бях викал. Препоръчаха ми друг, който имал голям успех. И макар че живееше далече от нас, бях решил да ползвам неговите услуги.
Той заяви, че разбира състоянието на дъщеря ми. Каза, че е много изтощена и че нервната є система е разбита. Имала треска, която можело да бъде овладяна, но се изисквало време, за да се възстанови. Каза, че е напълно уверен в способността си да я излекува. Даде є мощно лекарство, което да овладее треската. Това наистина се получи. Но след това заболяването прие още по-обезпокояващ вид и ставаше все по-тежко. Тъй като симптомите се промениха, бяха сменени и лекарствата, за да се атакуват новите симптоми. Докато беше под влияние на лекарствата, за известно време изглеждаше, че детето се възстановява. Това събуди нашите надежди, но само за да стане разочарованието ни още по-горчиво, когато отново се влоши.
Последното средство на лекаря беше “каломел” (живачен хлорид). За известно време тя висеше между живота и смъртта. След това започнаха гърчове. Когато тези крайно мъчителни спазми престанаха, осъзнахме мъчителния факт, че разсъдъкът є беше отслабнал. Започна бавно да се подобрява, макар все още да страдаше много. Крайниците є останаха парализирани от въздействието на силните отрови, които бе приела. След като вегетира няколко години като безпомощен инвалид, тя умря в тежка агония.”
След този тъжен разказ бащата умоляващо погледна лекаря и го помоли да спаси единственото му останало дете. Лекарят изглеждаше тъжен и загрижен, но не предписа нищо. Тръгна си, като обеща, че ще дойде отново на следващия ден.
Тогава ми бе представена друга сцена. Бях въведена в присъствието на жена на вид около 30-годишна. Край нея стоеше лекар и съобщаваше, че нервната є система била разстроена, че кръвта є била нечиста и се движела лениво и че стомахът є бил с отслабени функции. Каза, че ще є предпише силни лекарства, които скоро ще подобрят състоянието є. Даде є прах от един флакон, на който бе написано “nux vomica”. Наблюдавах какво въздействие ще има върху пациентката. Изглеждаше, че действа благотворно. Състоянието є сякаш се подобряваше. Тя се оживи и дори изглеждаше бодра и активна.
След това вниманието ми бе привлечено към друг случай. Бях въведена в болнична стая, където млад човек страдаше от силна треска. Край леглото му стоеше лекар с лекарство, взето от флакон, на който бе написано “Каломел”. Той му даваше от тази отрова. Изглеждаше, че настъпи промяна, но не към добро.
Тогава ми бе показан и случаят на жена, която изглеждаше, че страда от много силна болка. Край леглото є стоеше лекар и є даваше лекарство от флакон с надпис “Опиум”. Отначало той сякаш повлия на нервната є система. Тя започна да говори странно, накрая се успокои и заспа.
След това вниманието ми бе върнато към първия случай ­ към бащата, който бе загубил съпругата си и двете си деца. Край леглото на болната стоеше лекарят. Той отново си тръгна, без да предпише лекарство. Когато бащата остана насаме с него, беше силно развълнуван и нетърпеливо запита: “Няма ли да предприемете нещо? Ще оставите ли дъщеря ми да умре?” Лекарят каза: “Изслушах тъжната история за смъртта на вашата обична съпруга и двете ви деца и от собствените ви уста научих, че са починали, докато са се намирали под грижите на лекари и докато са приемали предписаните от тях лекарства. Лекарствата не са спасили вашите скъпи близки. И като лекар искрено вярвам, че нито един от тях не е трябвало, нито е щял да умре. Те са могли да оздравеят, ако не са били отровени по този начин. Организмите им са били отслабени чрез злоупотребата с отровни лекарства. Те не са могли да се справят с тях и накрая са рухнали.” На развълнувания баща той заяви решително: “Не мога да дам лекарство на дъщеря ви. Ще се постарая да помогна на организма є в неговите усилия, като премахна всяка пречка за оздравяването му. А след това ще го подпомогна да възстанови изчерпаните си сили.” Той постави в ръката на бащата няколко писмени наставления, които му нареди да спазва точно.
“Пази внимателно пациентката от вълнения и от всяко влияние, което би могло да я разтревожи. Посетителите є трябва да бъдат весели, радостни и оптимистично настроени. Необходима є е проста храна и в изобилие чиста, мека вода за пиене. Често и правете бани с чиста, мека вода, последвани от леки фрикции. Нека светлината и въздухът да имат свободен достъп в нейната стая. Тя трябва да има спокойна и несмущавана почивка.”
Бащата бавно прочете написаното и се чудеше на тези няколко прости наставления. Изглежда се съмняваше, че подобни средства могат да дадат очаквания добър ефект. Лекарят каза:
“Проявили сте достатъчно доверие в моето умение, за да ми поверите живота на дъщеря си. Не оттегляйте доверието си! Ще я посещавам всеки ден и ще ви ръководя в грижите ви за нея. Следвайте наставленията ми с увереност и аз вярвам, че след няколко седмици ще мога да ви я представя в много по-добро здраве, ако не и напълно възстановена.”
Бащата изглеждаше тъжен и съмняващ се, но се подчини на решението на лекаря. Страхуваше се, че детето му ще умре без лекарства.
Отново ми бе представен вторият случай. Пациентката изглеждаше по-добре под влиянието на “nux vomica”. Тя седеше добре загъната с шал и се оплакваше, че є е студено. Въздухът в стаята беше нечист, топъл и загубил своята жизненост. Почти всеки процеп, откъдето би могъл да влезе чист въздух, беше запушен, за да бъде предпазена пациентката от чувството за мъчителен студ, по-специално отзад на врата и надолу по гръбначния стълб. Ако вратата се открехнеше за малко, тя ставаше нервна и потисната и настояваше да се затвори, защото є било студено. Не можеше да понася и най-малкото течение. Един интелигентен на вид човек стоеше и, гледайки я състрадателно, каза на присъстващите там:
“Това е вторият резултат от nux vomica. Влиянието му се чувства особено върху нервите и засяга цялата нервна система. В началото за известно време нервната система бива стимулирана. Но когато силата на този медикамент отзвучи, се получава усещане за студ и изтощение. До каквато степен възбужда и оживява, до такава степен по-късните резултати са парализиращи и смъртоносни.”
Отново ми бе представен и третият случай. Това бе младият човек, на когото бе предписан каломел. Той страдаше много. Устните му бяха черни и подути, венците му ­ възпалени. Езикът му беше подут и обложен. Големи количества слюнка течаха от устата му. Споменатият вече интелигентен човек гледаше тъжно страдалеца и каза:
“Това е влиянието на живачните препарати. У младия човек е останала достатъчно енергия, за да се пребори с този натрапник, с тази отрова, като се старае да я изхвърли от организма. У мнозина обаче липсват достатъчно жизнени сили за борба. Затова обремененият организъм бива победен и жертвата умира.”
Отново ми беше представен и четвъртият случай ­ жената, на която бе даден опиум. Тя се беше събудила от съня си много изтощена. Умът є беше разсеян. Беше нетърпелива и раздразнителна. Намираше непрекъснато грешки на най-добрите си приятели и си мислеше, че те не искат да є помогнат в страданията є. Беше станала като безумна и се държеше като вманиачена. Господинът, за когото споменах, я погледна тъжно и каза на присъстващите:
“Това е вторият резултат от приемането на опиум.” Беше повикан нейният лекар. Той є предписа още по-голяма доза опиум, която успокои пристъпите є. Тя стана приказлива и весела. Помири се с всички и изразяваше най-добри чувства към познатите и към близките си. Скоро обаче изпадна в сънливост и вцепенение. Споменатият господин тържествено каза:
“Сегашното є състояние не е по-добро, отколкото когато изпадаше в буйни пристъпи. Напротив, решително е по-зле! Тази отрова ­ опиумът ­ временно облекчава болката, но не премахва причината є. Само парализира мозъка и го прави неспособен да получава импулсите от нервите. Докато мозъкът е нечувствителен, се засягат слухът, вкусът и зрението. Когато влиянието на опиума премине и мозъкът се “пробуди” от това паралитично състояние, нервите, чиято връзка с мозъка е била прекъсната, причиняват викове на болка в организма, по-силна от всякога поради допълнителното му увреждане от отровата. Всяка допълнителна отрова, дадена на пациента, независимо дали е опиум или друга, ще усложни състоянието му и ще направи възстановяването му безнадеждно. Отровните лекарства, давани за притъпяване на болките, независимо какви са, разстройват нервната система. Едно обикновено в началото зло, което природата се е надигнала да преодолее и би успяла да го стори, ако е била оставена на самата себе си, е било направено десетократно по-лошо чрез медикаменти ­ отрови, внесени в организма. Само по себе си това е деструктивна, разрушителна болест, заставяща организма с малкото останали му жизнени сили да извършва допълнителни тежки усилия, да воюва и с отровата натрапник.”
Отново бях заведена в стаята при болната от първия случай (бащата и неговата дъщеря). Дъщерята стоеше до баща си жизнерадостна и весела, с блестящо от здраве лице. Той я гледаше с щастливо задоволство. Изражението на лицето му изразяваше благодарността на сърцето му ­ единственото му дете бе спасено. Нейният лекар влезе и след разговора с двамата на излизане се обърна към бащата по следния начин:
“Представям ви вашата оздравяла дъщеря. Не є предписах никакво лекарство, за да не се разруши организмът є. Отровни лекарства никога не могат да я излекуват. Те увреждат фините органи на тялото, разрушават организма и го убиват, но никога не лекуват. Единствено природата притежава силата да възстановява. Тя единствена може да възстанови изтощената енергия и да поправи уврежданията, дошли поради несъобразяване с непроменимите природни закони.”
След това той запита бащата дали е доволен от лечението. Щастливият човек изрази сърдечната си благодарност с думите:
“Току-що научих урок, който никога няма да забравя! Беше болезнен, но скъпоценен. Сега съм убеден, че съпругата и децата ми не биха умрели от това заболяване. Животът им е бил отнет от отровните лекарства, докато са били поверени на лекарите.”
Тогава ми бе показан вторият случай (пациентката, на която бе предписан nux vomica). Болната бе поддържана от двама души, за да стигне от стола до леглото. Почти бе загубила способността да движи крайниците си. Гръбначномозъчните нерви бяха частично парализирани, а крайниците бяха загубили силата си да носят тежестта на тялото. Кашляше мъчително и дишаше много трудно. Беше поставена на легло. Скоро загуби слух и зрение. Живя така известно време и умря. Господинът, за който бе споменато преди това, погледна тъжно безжизненото тяло и каза на присъстващите:
“Свидетели сте на бавното и продължително действие на nux vomica върху човешкия организъм. В началото нервната система бива силно възбудена, за да елиминира тази отрова. Това допълнително възбуждане бива последвано от изтощение и в края резултатът е отслабване на нервните импулси. Това “лекарство” няма един и същи ефект върху всички. Хора с по-силен организъм могат да се възстановят от тази злоупотреба. Но други с по-слабо здраве ­ никога вече, след приемането дори и на една доза. Мнозина умират не от друго, а от последиците на една-единствена доза от тази отрова. Въздействието є върху организма винаги води към смърт. Състоянието на организма по време на употребата є определя съдбата на пациента. Nux vomica може да осакати, да парализира, да унищожи здравето завинаги, но никога не лекува.”
Отново ми бе представен и третият случай ­ младият човек, на когото бе предписан каломел. Беше станал окаян страдалец. Крайниците му бяха осакатени, беше почти изцяло деформиран. Животът бе станал тежко бреме за него. Господинът, за когото вече няколко пъти споменавам, погледна болния с тъга и жал и каза:
“Това е ефектът от каломела. Той измъчва организма, докато има и частица, останала от него в тялото. Има продължителен ефект и не губи свойствата си поради дългия престой. Възпалява ставите, често води и до загниване на костите. Причинява тумори, язви и рак години след като е бил приет в организма.”
Представен ми бе отново и четвъртият случай ­ пациентката, на която бе предписан опиум. Цветът на лицето є бе блед, очите є ­ неспокойни и изцъклени. Ръцете є трепереха като на паралитичка и тя изглеждаше развълнувана. Въобразяваше си, че всички присъстващи са се съюзили срещу нея. Умът є бе напълно разстроен и тя бълнуваше по много жалък начин. Бе повикан лекарят. Изглеждаше като вцепенен пред тези ужасни прояви. Даде є още по-голяма доза опиум, която според него щяла да я успокои. Бълнуването не спря, докато тя не бе напълно упоена. Тогава изпадна в подобно на смърт вцепенение. Споменатият господин я погледна и каза тъжно:
“Дните є са преброени. Усилията на организма са били толкова пъти побеждавани от тази отрова, че жизнените сили са изтощени от постоянното му предизвикване към неестествени действия, за да се освободи от нея. Усилията на природата скоро ще престанат и тогава страдалческият живот на болната ще свърши.”
Повече смъртни случаи са били причинени от поемането на медикаменти-отрови, отколкото всички други причини взети заедно. Ако в страната имаше само един лекар вместо хиляди, голяма част от случаите на преждевременна смърт биха били избегнати. Множеството лекари и множеството отровни “лекарства” са донесли проклятие на жителите на земята и са завели хиляди и хиляди преждевременно в гроба.
Честото хранене и то с големи количества храна претоварва органите на храносмилателната система и причинява трескаво състояние в организма. Кръвта става нечиста и възникват болести от най-различен вид. Вика се лекар. Той предписва някакво лекарство, което дава временно облекчение, но не лекува болестта ­ променя само признаците є. И действителното зло бива увеличено десетократно. Организмът върши най-доброто, на което е способен, за да се освободи от натрупаните нечистотии. И ако би бил оставен сам на себе си, подпомогнат от естествените благословения на Небето ­ чистия въздух и чистата вода, би се осъществило бързо и сигурно оздравяване.
В такива случаи страдащите могат да направят за себе си онова, което никой друг не може вместо тях. Те трябва да започнат да облекчават организма си от товара, който му е бил наложен. Трябва да отстранят причината. Постете известно време и дайте на стомаха възможност да си почине. Намалете трескавото състояние на организма, като внимателно и разумно използвате вода. Тези усилия ще подпомогнат тялото в старанията му да се освободи от нечистотиите. Но общо взето хората, които боледуват, са нетърпеливи. Отказват да проявят себеотрицание и да понесат за известно време малко глад. Нито желаят бавният процес на естественото излекуване да възстанови отново изчерпаната енергия на организма. Те са решили да постигнат незабавно облекчение и вземат мощни лекарства отрови, предписани им от лекари. Природата върши добре работата си и би победила. Но докато тя прави своето, чужда субстанция с отровно естество е вкарана в организма. Каква груба грешка! Сега малтретираното тяло трябва да се бори срещу две злини вместо една. То оставя делото, с което се е заело, и решително се ангажира с изхвърлянето на новия натрапник. Това двойно изчерпване на сили изтощава ресурсите и организмът отслабва.
Отровните медикаменти никога не лекуват болестта. Променят единствено формата и местоположението є. Само природата е ефективният възстановител. И колко по-добре би извършила своята работа, ако я оставим сама на себе си. Но тази привилегия рядко є се дава. Ако спъваният в своята работа организъм успее да понесе това бреме и накрая до голяма степен да се справи с двойния си товар и пациентът оживее, заслугата за това се приписва на лекаря. Ако обаче не успее да изхвърли отровата и пациентът умре, това се нарича загадъчна намеса на Провидението.
Мнозина живеят в нарушение на здравните закони и са невежи по отношение на влиянието, което техните навици за хранене, пиене и работа оказват върху здравето им. Те не ще осъзнаят истинското си състояние до момента, когато организмът им започне да протестира чрез болест срещу злоупотребите, на които е бил подлаган. Но дори и чак тогава да започнат да постъпват разумно и да прибегнат до простите средства, които са пренебрегвали ­ вода и подходящата диета, ­ тялото би получило помощта, от която се нуждае и която би трябвало да получи много отдавна. Ако продължава да следва този начин на действие, пациентът обикновено се възстановява.
Когато лекарствата отрови се вкарат в организма, за известно време може да изглежда, че имат положителен ефект. Може да настъпи промяна, но болестта не е излекувана. Тя ще се прояви под друга форма. Усилията на тялото да се освободи от отровите понякога причиняват на пациента голямо страдание. А болестта, за чието лекуване е предписано това “лекарство”, може да изчезне, но само за да се яви отново под нова форма ­ кожна болест, язва, мъчително ставно заболяване, а понякога и по-опасно и смъртоносно. Черният дроб, сърцето и мозъкът често пъти биват засегнати, а нерядко и всички те са обременени от болестта. Нещастните пациенти (ако оживеят!) остават недъгави за цял живот, влачейки окаяно съществуване. О, колко скъпо костват тези лекарства отрови! Дори да не са отнели живота, те костват твърде, твърде много. Организмът е спъван в своите усилия. Целият му деликатен механизъм е разстроен и в някой бъдещ момент, когато ще трябва да се разчита на него, няма да може ефективно да се справи и тотално ще почувства щетата. Органите, които биха били в добро здравословно състояние, са отслабнали. Кръвта е станала нечиста. Организмът продължава да се бори и пациентът страда от различни болки и неразположения, докато настъпи внезапен срив и последва смърт. Много повече хора умират от употребата на лекарства отрови, отколкото биха умрели от болести, ако организмът им бе оставен сам да свърши своята работа.
Животът на много хора е бил отнет от лекари, предписващи лечение, без да имат истинско познание за точното заболяване. От тях се очаква да знаят “на момента” какво трябва да се прави. И ако не отговорят на очакванията така, сякаш всичко им е съвършено ясно за болестта, биват счетени от болния и от нетърпеливите му близки за некомпетентни. Затова, за да затвърдят погрешното мнение за своите професионални качества, те предписват някакво лекарство и правят опит да лекуват болест, за която нямат необходимото разбиране. Претоварват организма с отровни медикаменти, от които той не може да се освободи. Често самите лекари са убедени, че използват мощни лекарства за болест, която не съществува, и резултатът е смърт.
Лекарите са за укоряване, но не са единствените, които са в грешка. Самите болни, ако биха пожелали да бъдат по-търпеливи, да се подложат на диета и да понесат за известно време страдания, като дадат на организма си време да се съвземе, биха се възстановили много по-пълноценно и без употребата на каквото и да е лекарство. Единствено природата притежава лекуващи сили. Лекарствата отрови нямат сила да лекуват, но обикновено само спъват организма в неговите усилия. В края на краищата природата е, която трябва да извърши възстановяването. Болните бързат да оздравеят, а и близките им са нетърпеливи. Те искат лекарство и ако не почувстват мощното му влияние върху организма според своите погрешни възгледи, нетърпеливо сменят един лекар с друг. Промяната често увеличава злото. Те минават през различен курс на лечение еднакво опасен както първия, а понякога още по-фатален, понеже двете лечения често са несъвместими. И организмът вече е толкова отровен, че за него няма лек.
Мнозина никога не са изпитвали благотворното въздействие на водата и се страхуват да употребят едно от най-великите благословения на Небето. Вода се отказва на хора, страдащи от изгаряща треска и температура, от страх, че щяла да им навреди. Ако в това състояние им бе позволено да пият вода без ограничение и да я прилагат и външно, биха им се спестили дълги дни и нощи на страдание и много скъпоценни човешки животи биха били спасени. Хиляди обаче са загивали от изгаряща ги треска, докато горивото, което я е поддържало, е изгаряло и жизнените сили са били изконсумирани. Пациентите са умирали в най-тежка агония, без да им бъде позволено да утолят палещата жажда. Водата, с която се гаси бушуващият пожар в неодушевените сгради, се отказва на човешки същества, за да се потуши огънят, консумиращ жизнените им сили.
Множества са в неизвинимо невежество по отношение законите на своето тяло. Те се чудят защо нашето поколение е толкова отслабнало и защо толкова много хора умират млади. Няма ли причина за това? Лекари, които твърдят, че познават човешкия организъм, предписват на пациентите си и дори на собствените си скъпи дечица, близки и приятели бавни отрови, за да възпрат болестта им или да излекуват леко неразположение. Ясно е, че не винаги съзнават злото от тези неща, в противен случай не биха постъпвали така. Последиците от отровите може да не се проявят незабавно, но със сигурност вършат своята работа в организма, подкопавайки здравето му и спъвайки го в неговите усилия. Те се стремят да елиминират едно зло, като предизвикват далеч по-голямо, често пъти непоправимо. Лекуваните по този начин са постоянно болни и непрекъснато се тъпчат с лекарства. Въпреки това, ако се вслушате в техните разговори, ще ги чуете да хвалят отровите, които използват, и да ги препоръчват на други болни, понеже били имали полза от тях. За човек, който може да прави връзка между причина и следствие, жълтото лице, постоянните оплаквания, страданията и общото изтощение на онези, които твърдят, че “имат полза”, би било достатъчно доказателство за разрушителното влияние на такива “лекарства”. Въпреки това обаче мнозина са дотолкова заслепени, та не виждат, че те не са ги излекували, но са влошили състоянието им. Инвалидът, станал такъв поради употребата на отровни медикаменти, е доволен, че още е жив, но е раздразнителен, винаги болен, влачещ мизерно съществуване, сякаш само за да изпитва до крайност търпението на околните. Отровите не са го убили веднага, защото организмът бавно се разделя с живота и не се предава. Но хора, приемащи подобни “лекарства”, никога нямат добро здраве.
Безкрайното разнообразие от лекарствени средства на пазара, шумните реклами за нови лекарства, всяко от които с “чудотворни” лечебни свойства, убиват стотици, а принасят полза на един. Болните не са търпеливи. Искат да се лекуват с какви ли не лекарства, някои много мощни, макар да не знаят нищо за състава и действието им. Всички отрови, които употребяват, правят състоянието им само по-безнадеждно. Въпреки това продължават да мамят себе си и да се влошават, докато умрат. Някои настояват да взимат лекарства “на всяка цена”. Тогава нека го правят на собствена отговорност. Божиите служители не трябва да предписват лекарства, за които знаят, че ще оставят след себе си вредни последици върху организма дори и да донесат временно облекчение (“Как да живеем”, №3, стр.49-64).