Мир вам! – 84 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Мир вам! – 84

Тази глава е основана на Лука 24:33-48; Йоан 20:19-29.

Мир вам!

Като стигнаха до Ерусалим, двамата ученици влязоха през източната
порта, която по време на празник стоеше отворена и през нощта. Къщите
бяха потънали в мрак и мълчание, но пътниците минаха по тесните улици
под светлината на изгряващата Луна. Запътиха се към горницата, където
вечерта Исус бе прекарал последните часове на Своя живот. Знаеха, че там
могат да намерят братята си. Колкото и да бе късно, бяха уверени, че
учениците няма да заспят, докато не научат какво точно е станало с
тялото на техния Господ. Вратата на стаята се оказа здраво залостена.
Чукаха, за да им отворят, но никакъв отговор не последва. Наоколо бе
тихо. Тогава казаха имената си. Вратата бе внимателно отключена. Влязоха
и Друг невидим влезе заедно с тях. Вратата пак бе залостена заради
шпионите.
Пътниците завариха всички възбудени и изумени. Гласовете на тези,
които се намираха в стаята, се извисиха с благодарност и хвала: „Господ
наистина възкръснал и се явил на Симона!” Тогава двамата пътници,
задъхани от бързината, с която бяха изминали разстоянието дотук,
разказаха чудната история за това, как Исус им се явил. Тъкмо свършиха и
някои казаха, че не могат да им повярват, защото е твърде хубаво, за да
бъде вярно, когато забелязаха изведнъж, че някакво друго Лице стои пред
тях. Всички впиха поглед в Непознатия. Никой не бе почукал, за да му се
отвори. Не бяха чули никакви стъпки. Учениците се уплашиха и се чудеха
какво ли може да означава това. Тогава чуха глас, който не можеше да
бъде на никого другиго освен на техния Господ. Ясно и разбрано се
отрониха от устните Му думите: „Мир вам!”
„А те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух, и Той
им рече: Защо се смущавате и защо се пораждат такива мисли в сърцата ви?
Погледнете ръцете Ми и нозете Ми, че съм Аз същият! Попипайте Ме и
вижте, защото дух няма меса и кости, както виждате, че Аз имам. И като
рече това, показа им ръцете и нозете Си.”
Те погледнаха ръцете и нозете, по които личаха белезите от грубите
гвоздеи. Познаха Неговия глас, глас, който не бяха чували от никого
другиго. „Но понеже те от радост още не вярваха и се чудеха, Той рече:
Имате ли тук нещо за ядене? И дадоха Му част от печена риба и меден сок.
И взе, та яде пред тях.” „Зарадваха се учениците, като видяха Господа.”
Вярата и радостта заеха мястото на неверието и с чувства, които никакви
думи не биха могли да изразят, признаха своя възкръснал Спасител.
При раждането на Исус ангелът извести: „Мир на земята, в човеците
благоволение!” Сега, при първото Си явяване пред учениците след
възкресението, Спасителят се обърна към тях с блажените думи „Мир вам!”
Исус е винаги готов да говори думи на мир пред хора, объркани от
съмнения и грехове. Той ни чака да Му отворим вратата на нашето сърце и
да Му кажем: „Остани с нас!” И казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам,
ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям
с него и той с Мене” (Откр.; 3:20 Откр. 3:20).
Възкресението на Исус е символ на последното възкресение на всички,
които са заспали с вяра в Него. Външността на възкръсналия Спасител,
Неговите маниери, Неговата реч бяха познати на учениците. Както Исус
възкръсна от мъртвите, така ще възкръснат отново и всички, които са
заспали с вяра в Него. Ние ще познаем приятелите си така, както
учениците познаха Исус. Те може да са били обезобразени, болни и с
физически недъзи в този смъртен живот, но ще възкръснат съвършено здрави
и с хармонично тяло, въпреки промяната, те ще са същите. Тогава ще
познаем прославеното им тяло, „както и съм бил напълно познат” (13:12
виж 1Кор. 13:12). В лицата, светещи със светлината, която се излъчва от
лицето на Исус, ще разпознаем чертите на обичаните от нас хора.
Когато Исус се срещна с учениците Си, Той им напомни изречените преди
смъртта Си думи, че трябва да се изпълнят всички неща, записани в
Мойсеевия закон, в пророческите книги и в Псалмите и отнасящи се до
Него. „Тогава им отвори ума, за да разберат Писанията, и рече им: Така е
писано, че Христос трябва да пострада и да възкръсне от мъртвите в
третия ден, и че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и
прощение на греховете между всичките народи, като се почне от Ерусалим;
вие сте свидетели на това.”
Учениците започнаха да схващат естеството и широтата на своята
работа. Те трябваше да обявят пред света възхитителните истини, които
Христос им бе поверил. Събитията на Неговия живот, Неговата смърт и
възкресение, посочващите ги пророчества, светостта на Божия закон,
тайните на изкупителния план, Исусовата сила да прощава грехове – за
всички тези неща те трябваше да свидетелстват и да запознаят света с
тях. Трябваше да проповядват това евангелие на мир и спасение чрез
покаяние и чрез силата на Спасителя.
„И като рече това, духна върху тях и им каза: Приемете Светия Дух! На
когото простите греховете, простени им са; и на когото задържите –
задържани са.” Светият Дух не бе още напълно изявен, защото Христос не
бе още прославен. Пълното изливане на Светия Дух стана едва след
Христовото възнесение. Без да Го получат, учениците нямаше да могат да
изпълнят поръчката за проповядване на евангелието по целия свят. Преди
да можеха да изпълнят своите официални задължения във връзка с църквата,
Христос им вдъхна от Своя Дух. Той им поверяваше нещо много свято и
желаеше да им внуши факта, че без Светия Дух това дело не можеше да бъде
извършено.
Святият Дух е диханието на духовния живот в душата. Даряването на
Духа е даряване на Христовия живот. То придава на получателя Христовите
качества. Само онези, които така са научени от Бога, онези, които
притежават действието на Духа вътре в себе си и в чийто живот се
проявява Христовият живот, трябва да застанат като представители на
Бога, за да служат от името на църквата.
„На които простите греховете – каза Христос, – простени са… и на
които задържите, задържани са.” Тук Христос не дава правото на който и
да било човек да произнася присъда над другите. В Планинската проповед
изрично забрани това. Присъдата над другите е изключително право само на
Бога, но на църквата като организирано тяло Той възлага отговорността за
отделните членове. Църквата има задължението да предупреждава, да
наставлява тези, които са в грях, и по възможност да ги възвръща.
„Изобличавай, порицавай, увещавай – казва Господ – с голямо търпение и
непрестанно поучаване” (2Тимотей; 4:2 2Тимотей 4:2). Справяйте се вярно
с вършещите неправда. Предупреждавайте всеки човек, който е в опасност.
Не оставяйте никого да мами себе си. Наричайте греха с истинското му
име. Изявявайте казаното от Бога по отношение на лъжата, пазенето на
съботата, кражбата, идолопоклонството и всяко друго зло. „Които вършат
тези работи, няма да наследят Божието царство” ( 5:21 Гал. 5:21). Ако
те упорстват в греха, присъдата, която произнесете над тях от името на
Божието слово, е произнесена и от Небето. Като избират да грешат, те се
отричат от Христос. Църквата трябва да покаже, че не одобрява техните
дела, иначе тя самата безчести своя Господ. По отношение на греха трябва
да казва онова, което Бог казва за него. Трябва да го преодолява така,
както Бог нарежда и нейните постъпки се потвърждават от Небето.
Презиращият авторитета на църквата презира авторитета на Христос.
Но картината има и по-светла страна. „На които простите греховете,
простени им са.” Нека тази мисъл се поставя на първо място. При работа
със съгрешилите нека всеки поглед бъде насочен към Христос. Нека
пастирите се грижат нежно за стадото на Господа. Нека насърчават
грешника да се покае и да вярва в Онзи, Който може да прощава. Нека да
заявяват с целия авторитет на Божието слово: „Ако изповядаме греховете
си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от
всяка неправда” (1:9 Йоан 1:9). Всички, които се покаят, имат
уверението: „Той ще се смили за нас, ще стъпче беззаконията им. И Ти ще
хвърлиш всичките им грехове в морските дълбочини, ще покажеш вярност към
Якова” (Михей; 7:19 Михей 7:19).
Нека покаянието на грешника бъде прието от църквата и църковните
членове с благодарни сърца. Нека каещият се бъде измъкнат от мрака на
неверието и въведен в светлината на вярата и правдата. Нека неговата
трепереща ръка бъде поставена в любещата ръка на Исус. Такова прощение е
потвърдено от Небето.
Само в този смисъл църквата има право да прощава на грешника.
Прощение на грехове може да се получи само чрез заслугите на Христос. На
никой човек, нито на която и да било организация от хора е дадена
властта да освобождава ближния от вина. Христос поръча на учениците Си
да проповядват на всички народи прощение на грехове в Неговото име; но
те самите не бяха овластени да премахнат и едно петънце от грях. Името
на Исус е единственото „име, дадено между човеците, чрез което трябва да
се спасим” ( 4:12 Деян. 4:12).
Когато Исус се срещна за първи път с учениците Си в горницата, Тома
не беше с тях. Той чу доклада на другите и изобилните доказателства, че
Исус е възкръснал, но мрак и неверие изпълваха сърцето му. Разказите на
учениците за чудните прояви на възкръсналия Спасител само го хвърляха в
още по-дълбоко отчаяние. Ако Исус наистина е възкръснал от мъртвите,
тогава не можеше да има повече надежда за буквално земно царство. А и
фактът, че неговият Учител се е открил на всички ученици с изключение на
него, нараняваше честолюбието му. Той бе решил да не вярва и в
продължение на цяла седмица беше в мрачно настроение и с тягостни
чувства, които изглеждаха още по-тягостни в контраст с надеждата и
вярата на неговите братя.
През цялото време повтаряше постоянно: „Ако не видя на ръцете Му
раните от гвоздеите и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.”
Не искаше да вижда през очите на своите братя, нито да упражнява вяра
въз основа на тяхното свидетелство. Горещо обичаше своя Господ, но бе
позволил на ревността и неверието да завладеят ума и сърцето му.
Някои от учениците бяха направили известната горница свой временен
дом и вечер всички, с изключение на Тома, се събираха там. Една вечер
Тома реши да се срещне с братята си. Въпреки неверието си той
подхранваше слаба надежда, че добрата новина може да се окаже вярна.
Докато се хранеха, учениците говореха за доказателствата, които Христос
им бе дал в пророчествата. Тогава „Исус дохожда, като беше заключена
вратата, застава насред и казва: Мир вам!”
А обръщайки се към Тома, каза: „Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и
дай ръката си и тури я в ребрата Ми, и не бъди невярващ, а вярващ!”
Тези думи показаха, че Исус бе запознат с мислите и думите на Тома.
Съмняващият се ученик знаеше, че никой от другарите му не бе виждал Исус
в продължение на цяла седмица. Те не биха могли да кажат на Учителя за
неговото неверие. И Тома призна Този, Който стоеше пред него, за своя
Господ. Нямаше желание да търси други доказателства. Сърцето му подскочи
от радост и той се хвърли в нозете на Исус, извиквайки: „Господ мой и
Бог мой!”
Исус прие неговото признание, но внимателно укори неверието му:
„Понеже Ме видя, Томо, ти повярва, блажени ония, които, без да видят, са
повярвали.” Вярата на Тома щеше да бъде много по-приятна за Христос,
ако той бе повярвал само по свидетелството на своите братя. Ако светът
сега следва примера на Тома, никой не би повярвал така, че да се спаси,
защото всички, които приемат Христос днес, го правят чрез свидетелството
на други.
В днешно време много хора се отдават на съмнение и се извиняват, като
казват, че ако имаха доказателствата, които Тома бе получил от братята
си, щяха да повярват. Но те не съзнават, че имат не само тези
доказателства, но и много повече. Много хора, чакащи като Тома да бъде
премахната всяка причина за съмнение, никога не ще осъществят желанието
си. Те стават постепенно още по-упорити в своето неверие. Свикнали да
виждат мрачната страна, да роптаят и да се оплакват, не знаят какво
вършат. Сеят семена на съмнение и ще жънат жетва на съмнение. Във
времето, когато тяхната вяра и доверие ще са им най-необходими, много ще
се окажат безсилни да се надяват и да вярват.
Чрез начина, по който се отнесе към Тома, Исус даде урок за всички
Свои последователи. Неговият пример показва как трябва да се отнасяме
към тези, чиято вяра е слаба, а съмненията им непоклатими. Исус не се
нахвърли върху Тома с упреци, нито пък влезе в спор с него. На
съмняващия се Той разкри Себе Си. Много неразумно бе от страна на Тома
да диктува условията на своята вяра, но Исус с великодушната Си любов и
съобразителност събори всички прегради. Много рядко неверието се
побеждава чрез спор, по-скоро то прибягва до самозащита и намира все
нови и нови опори и извинения. Но нека Исус в своята любов и милост бъде
разкрит като разпънатия Спасител и от много отричащи Го дотогава уста ще
се чуе признанието на Тома: „Господ мой и Бог мой!”