,,Да се не смущава сърцето ви“ – 2 – Христовите страдания – Елена Вайт (Елън Уайт)

(Въз основа на Йоан 13:31-38; 14-17 гл.)
Поглеждайки към учениците Си с божествена любов и с най-нежно съчувствие, Христос каза: “Сега се прослави Човешкият Син; и Бог се прослави в Него.” Юда бе напуснал горницата и Христос бе останал насаме с единадесетте. Той щеше да им говори за приближаващата се раздяла с тях, но преди това искаше да им посочи великата цел на Своята служба. Това бе постоянната Му мисъл. Радваше се, че Неговото смирение и страданията Му щяха да прославят името на Отец. В тази посока насочи най-напред вниманието на учениците Си.
След това, назовавайки ги с нежното обръщение “дечица”, Той каза: “Още малко съм с вас. Ще Ме търсите и, както рекох на юдеите, така и вам казвам сега, гдето отивам Аз, вие не можете да дойдете.”
Учениците не можеха да се зарадват, когато чуха това. Обзети от страх, те заобиколиха още по-близо Спасителя. Техният Учител и Господ, техният любим Приятел – Той им бе по-скъп от живота! На Него се бяха надявали за помощ във всичките си трудности, за утеха в скърбите и разочарованията си. А сега щеше да ги остави – една самотна, зависима група. Мрачни предчувствия изпълниха сърцата им.
Но думите на Спасителя бяха пълни с надежда. Той знаеше, че неприятелят ще ги нападне и че Сатана успява най-много срещу такива, които са притиснати от трудности. Затова отклони мислите им от “видимите” и ги насочи към “невидимите, вечни” неща (2 Кор. 4:18).
“Да се не смущава сърцето ви – каза Той. – Вие вярвате в Бога, вярвайте и в Мене. В дома на Отца Ми има много обиталища. Ако не бе така, Аз щях да ви кажа. Защото отивам да ви приготвя място. И като отида и ви приготвя място, ще дойда пак и ще ви взема при Себе Си, тъй щото, гдето съм Аз, да бъдете и вие. Вие знаете за къде отивам, и пътя знаете.” “Заради вас дойдох Аз на света. Заради света, за да ви Се открия, та да повярвате. Отивам при Отца Си, за да му съдействам за вас.” Целта на Христовото заминаване бе точно обратното на онова, от което учениците се страхуваха. Тя не означаваше окончателна раздяла. Отиваше да им приготви място, за да може да дойде отново и да ги вземе при Себе Си. Докато им градеше жилища, те трябваше да градят характери по Божие подобие.
Но учениците все още бяха объркани и неспокойни. Тома, който винаги биваше смущаван от съмнения, каза: “Господи, не знаем къде отиваш, а как знаем пътя? Исус му каза: Аз Съм пътят, истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Ако бяхте познали Мене, бихте познали и Отца Ми. Отсега Го познавате и сте Го видели.”
Няма много пътища за небето. Не може всеки да си избере свой собствен път и да тръгне по него. Христос каза: “Аз Съм пътят… Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.” Откакто бе произнесена първата евангелска проповед, когато в Едемския рай бе заявено, че потомството на жената ще смаже главата на змията, Христос е бил въздиган като Път, Истина и Живот. Той бе Пътят, когато Адам живееше, когато Авел поднесе на Бога кръвта на закланото агне, символизираща кръвта на Изкупителя. Христос бе Пътят, чрез който се спасяваха патриарсите и пророците. Той е единственият Път, чрез Когото и ние можем да имаме достъп до Бога.
“Ако бяхте познали Мене – каза Христос, – бихте познали и Отца Ми. И отсега Го познавате, и сте Го видели.” Но учениците още не разбираха. “Господи, покажи ни Отца – възкликна Филип – и достатъчно ни е.”
Учуден от бавното разбиране, Христос запита с болка и изненада: “Толкова време Съм с вас и не познаваш ли Ме, Филипе?” “Как е възможно да не си видял Отец в делата, които Той върши чрез Мене? Не вярваш ли, че Аз дойдох, за да свидетелствам за Отец?” “Как казваш ти: Покажи ми Отца?” “Който е видял Мене, видял е Отца.” Христос не престана да бъде Бог, когато се роди като човек. Макар че Се смири, като прие човешки образ, качествата на Божеството бяха все още Негово притежание. Единствено Христос можеше да представлява Отец пред човечеството. И учениците имаха привилегията да наблюдават това в продължение на повече от три години.
“Вярвайте Ме, че Аз Съм в Отца, и че Отец е в Мене; или пък вярвайте Ме поради самите дела.” Тяхната вяра със сигурност можеше да се основава върху доказателството, дадено чрез Христовите дела – дела, които никой човек не бе извършил, нито пък би могъл да извърши. Христовите дела свидетелстваха за Неговата божественост. Чрез Него се разкриваше Отец.
Ако учениците вярваха на тази жизнена връзка между Отца и Сина, вярата им не би угаснала, когато видяха страданията на Христос и Неговата смърт за спасението на загиващия свят. Христос се стараеше да ги издигне от ниското състояние на тяхната вяра до опитността, която биха преживели, ако съзнаваха какво бе Той – Бог в човешка плът. Желаеше те да осъзнаят че вярата им трябва да ги води нагоре към Бога и там да бъде “закотвена”. С какво усърдие и постоянство нашият състрадателен Спасител се старае да подготви учениците Си за бурята на изкушението, която скоро щеше да се разрази над тях! Той искаше да ги скрие със Себе Си в Бога.
Докато Христос говореше тези думи, Божията слава озаряваше лицето Му и всички присъстващи слушаха словата с увлечение и свято благоговение. Сърцата им бяха притеглени още по-близо до Него. И така, привлечени към Христос с по-голяма любов, бяха привлечени и един към друг. Те почувстваха, че небето е много близо и че думите, които слушат, са вест до тях от техния небесен Отец.
“Истина, истина ви казвам: Който вярва в Мене, делата, които върша Аз, и той ще ги върши!” Спасителят силно желаеше учениците Му да разберат целта, с която Неговото божествено естество се бе свързало с човечеството. Той дойде на света, за да открие Божията слава, та да бъде човекът въздигнат чрез нейната възобновителна сила. Бог бе изявен в Него, за да може Той да бъде изявен в тях. Исус не прояви никакви качества и не използва никаква сила, които хората не биха могли да имат чрез вяра в Него. Всичките Му последователи могат да постигнат същото съвършено човешко естество, каквото Той притежаваше, ако пожелаят да се подчинят на Бога така, както Той се подчиняваше.
“И по-големи дела от тези ще върши, защото Аз отивам при Отца Си.” С тези думи Христос не искаше да каже, че делото на учениците Му ще има по-възвишен характер от Неговото, но че то ще се разшири повече. Тук Той не говори просто за вършенето на чудеса, но за всичко онова, което щеше да бъде извършено под действието на Светия Дух.
След възнесението на Господа учениците осъзнаха изпълнението на Неговото обещание. Сцените на разпятието, възкресението и възнесението на Христос станаха за тях действителност. Те видяха, че пророчествата са се изпълнили буквално. Изследваха писанията и приеха техните учения с вяра и решителност, каквито не познаваха дотогава. Разбраха и се увериха, че божественият Учител е всичко онова, което сам Той твърдеше, че е. Когато разказваха преживяното и възвеличаваха Божията любов, сърцата на хората се стопяваха и покоряваха и цели множества повярваха в Исус.
Пътят на искреността и правдивостта не е свободен от препятствия, но във всяка трудност ние трябва да виждаме зов за молитва. Няма жив човек, чиято сила да не е получена от Бога, а източникът, от който излиза тази сила, е достъпен и за най-слабото човешко същество. “Ако поискате нещо в Мое име – каза Исус, ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина. Ако поискате нещо в Мое име, това ще сторя.”
Преди да напуснат горницата, Спасителят запя песен на хваление, към която се присъединиха и учениците Му. Но Той не пееше някаква тъжна, траурна песен, а веселата, пасхалната:
“Хвалете Господа, всички народи,
славословете Го, всички племена!
Защото милостта Му към нас е голяма
и верността Господна трае до века.
Алилуя (хвалете Господа)!” (Пс. 117).
След като изпяха химна, те излязоха. Пробивайки си път през многолюдните улици, минаха през градската порта и се запътиха към Елеонския хълм. Вървяха бавно, всеки потънал в собствените си мисли. Когато започнаха да се изкачват по хълма, Исус каза с глас, изпълнен с дълбока тъга: “Вие всички ще се съблазните в Мене тая нощ; защото е писано: Ще поразя пастира и овците на стадото ще се разпръснат” (Матей 26:31). Учениците слушаха със скръб и удивление. Те си спомниха как в синагогата в Капернаум, когато Христос приказваше за Себе Си като за хляба на живота, много хора се почувстваха засегнати и се отдръпнаха от Него. Но дванадесетте останаха верни. Тогава Петър, говорейки от името на братята си, бе заявил своята вярност към Христос. След това Спасителят бе казал: “Не аз ли избрах дванадесетте? И един от тях е дявол” (Йоан 6:70). В горницата Исус разкри, че един от дванадесетте ще Го предаде и че Петър ще се отрече от Него. Но сега думите Му включваха всички тях.
Тогава се чу гласът на Петър, протестиращ разгорещено: “Ако и всички да се съблазнят, аз обаче – не!” В горницата той бе заявил: “Ако стане нужда, и ще умра с Тебе!” Исус го бе предупредил, че същата тази нощ той ще се отрече от своя Спасител. Сега Христос повтори предупреждението: “Истина ти казвам, че днес, тая нощ, преди да пее петелът дваж, ти три пъти ще се отречеш от Мене.” Но Петър още по-разпалено отговори: “Ако стане нужда и да умра с Тебе, пак няма да се отрека от Тебе. Същото казваха и другите (Марко 14:29-31). В своята самонадеяност те отрекоха повторното изявление на Този, Който знае всичко. Не бяха подготвени за изпитанието; когато ги връхлетеше изкушението, тогава щяха да разберат слабостта си.
Когато Петър каза, че ще последва своя Господ и в затвор, и на смърт, бе искрен и беше готов да изпълни всяка изречена дума; но той не познаваше себе си. Скрити в сърцето му се спотайваха съставки на злото, готови да се съживят от обстоятелствата. Ако не осъзнаеше опасността, в която се намира, те щяха да станат причина за вечната му гибел. Когато на Галилейското езеро бе започнал да потъва, Петър извика: “Господи, избави ме!” (Матей 14:30). Тогава Христос протегна ръката Си, за да хване неговата. Така и сега, ако бе извикал към Исус: “Избави ме от самия мен!”, той щеше да бъде опазен. Но Петър помисли, че Исус му няма доверие. И това му се стори много жестоко. Той вече се беше обидил и стана още по-настойчив в самонадеяността си.
Исус гледаше учениците Си с голямо състрадание. Не можеше да им спести изпитанието, но не ги остави безутешни. Увери ги, че ще строши веригите на гроба и че любовта Му към тях няма да отпадне. “А след като бъда възкресен, ще ви изпреваря в Галилея” (Матей 26:32). Преди да се бяха отрекли от Него, те получиха уверението, че им прощава. След Неговата смърт и възкресение знаеха, че Христос им е простил и че са мили на сърцето Му.
Исус и учениците Му бяха на път за Гетсимания в подножието на Елеонския хълм – уединено място, често посещавано от Него, за да размишлява и се моли. Христос бе обяснил на учениците Своята мисия в света и духовната връзка, която трябваше да поддържат с Учителя Си. Сега Той искаше да илюстрира този урок. Луната светеше ясно и осветяваше една цъфтяща лоза. Насочвайки вниманието им към нея, Той я използва като символ.
“Аз Съм истинската лоза” – каза Той. Вместо да си послужи с грациозната палма, високият кедър или здравия дъб, Исус взе лозата с нейните висящи и закрепващи се здраво мустачки, за да представи Себе Си. Палмовото дърво, кедърът и дъбът стоят сами. Те не изискват подкрепа. Но лозата се увива около пръчките и така се изкачва към небето. По същия начин и Христос в човешкия Си образ бе зависим от божествена сила. “Аз не мога да върша нищо от Себе Си” – заяви Той (Йоан 5:30).
“Аз Съм истинската лоза.” Според евреите лозата винаги е била най-благородното от всички растения и символ на всичко мощно, превъзходно и плодоносно.
“Аз Съм лозата, вие сте пръчките” – каза Христос на учениците Си. Макар че Той скоро щеше да им бъде отнет, тяхната духовна връзка с Него трябваше да остане непроменена. “Връзката на клонката с лозата представлява отношението, което вие трябва да поддържате с Мене.” Пръчката се присажда на живата лоза и влакно по влакно, жилка по жилка се враства в ствола й. Животът на лозата става живот на клонката.
Коренът изпраща своите хранителни сокове през пръчките и до най-малкото клонче. Така и Христос предава потока на духовната сила до всеки вярващ. Докато душата е свързана с Христос, няма опасност да увехне или да изгние.
“Това ви казах – заяви им Той, – за да имате в Мене мир. В света имате скръб, но дерзайте: Аз победих света!”
Със силни, обнадеждаващи думи завърши Спасителят наставленията Си. След това изля душата Си в молитва за учениците. Вдигайки поглед към небето, Той каза: “Отче, настана часът! Прослави Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти, според както си Му дал власт да даде вечен живот на всички, които си Му дал. А това е вечен живот: да познаят Тебе, единния, истинен Бог и Исус Христос, Когото си изпратил.”