ПРЕЗ ТИХИ ОКЕАН – 72 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ПРЕЗ ТИХИ ОКЕАН
В своите доклади и в обръщението си към Генералната конференция от 1891 г. старейшината С. Н. Хаскел отправил много сериозни апели за изпращането на църковни служители в далечни страни, които неотдавна посетил. Особено настоявал да се вземат мерки за основаването на училище за обучаване на християнски работници в Австралия. Дълбоко бил впечатлен от важността на факта, че млади хора във всеки от големите региони на света трябва да бъдат обучени в собствената си страна за служене като колпортьори, учители и проповедници. Помолил също да бъдат избрани учители за откриване на училище в Австралия, а също и Елена Г. Вайт и нейният син У. К. Вайт да прекарат известно време в това мисионско поле. Веднага след конференцията мисионският съвет предприел инициативата, като ги поканил да заминат през есента. Това означавало, че щели да пристигнат на работа в новото поле по време на австралийското лято. Параходът, който тръгвал през октомври бил претъпкан и отплуването от Сан Франциско било отложено до тръгването на кораб „Аламеда“ на 12 ноември.
Старейшината Гео Б. Стар и съпругата му, които били избрани да вземат участие в основаването на предложеното австралийско училище, били заминали предварително за Хавайските острови, където прекарали седем заети работни седмици преди пристигането на кораба „Аламеда“. Другите членове на групата били У. К. Вайт, Мери А. Дейвис, Мей Уолинг, Фани Боултън и Емили Камбел.

Пътуването
През по-голямата част от 25-те дни на пътуването времето било хубаво.
В Хонолулу корабът останал 19 часа. Но какви приятни часове били това! Тук групата била посрещната от братя и сестри. Показани им били красивите места и им бил даден обяд в дома на сестра Кър. Междувременно били разпространени съобщения и вечерта Елена Вайт говорила пред голяма аудитория в залата на Младежкото християнско дружество.
На своя 64-ти рожден ден, един ден преди параходът да стигне в Самоа, Елена Вайт писала: „Като размисля за изминалата година, се изпълвам с благодарност към Бога за Неговата постоянна грижа и любеща доброта. Живеем в опасно време, когато всичките ни сили трябва да бъдат посветени на Бога. Трябва да последваме Христос в Неговото смирение, себеотрицание, страдание. Дължим всичко на Него и аз отново посвещавам себе си на служба за Него, за да Го въздигам пред хората, да прогласявам Неговата безподобна любов.“
На 3 декември около обяд „Аламеда“ хвърлил котва в пристанището Оукланд. Не след дълго представители на оукландската църква дошли на борда, за да приветстват пристигането на групата в Нова Зеландия. Всички били поканени в дома на брат Едуард Хеър. По време на обяда били разказани много случки от първото посещение на старейшината Хаскел. Следобед разгледали града и красивите му околности. Вечерта в първия адвентен молитвен дом, построен на юг от Екватора, Елена Вайт говорила пред жадно слушащото я събрание за любовта на Исус.
Рано на следващата сутрин „Аламеда“ продължила пътя си и на 8 декември в 7 ч. сутринта навлязла в пристанището Сидни. Там чакали старейшината А. Г. Даниелс и съпругата му. През седмицата, прекарана в техния дом, Елена Вайт говорила два пъти пред църквата в Сидни.
На 16 декември групата пристигнала в Мелбърн и била сърдечно посрещната от старейшината Гео К. Тени и неговите сътрудници от издателството. Очаквайки пристигането на Елена Вайт, старейшината Тени бил опразнил новата си къща и настоял тя и помощниците й да се настанят в нея и да я ползват като свой дом.

Заседание на Австралийската конференция
Оставала само седмица до откриването на Австралийската конференция, която трябвало да се състои във федералната зала „Норт Фицрой“, Мелбърн, от 24 декември. На конференцията присъствали около 100 представители на групи пазители на съботата от Виктория, Тасмания, Южна Австралия и Нов Южен Уелс.
По онова време в Австралия и Тасмания имало около 150 пазители на съботата. Имало създадени църкви в столицата на всяка от влизащата в Съюза колонии. Точно в тези главни градове била основната маса от членството.
По време на конференцията било отделено много време за разискване на въпроса, как вестта да се занесе до всички части на Австралийския континент от шепата вярващи, на които почивала отговорността да издигнат светлината на настоящата истина. Хиляди изпълнени с истината книги били занесени в домовете на хората от верни колпортьори и сега се правели планове за назначаване на библейски работници, които да изследват интереса, пробуден от четенето на тези книги.

Обсъждане на училищните интереси
По-голямата част от приелите истината в Австралия били търговци, живеещи в градовете. Когато децата им достигнали възрастта, в която трябвало да напуснат училището и да помагат в издръжката на семейството, се установило, че за тях е много трудно да си намерят някаква работа или пък да се научат на занаят поради съблюдаването на съботата.
Някои пожелали децата им да бъдат обучени за служители в делото. Но как би могло да се постигне това? Колониите преживявали тежка финансова криза и мнозина от пазителите на съботата заедно с хиляди други изпитвали големи затруднения при издръжката на семействата си и при посрещане нуждите на живота. При това положение как би могло да се предприеме подобно начинание – да се открие и поддържа църковно училище?
Разпространителите на литература настоявали училището да бъде организирано без отлагане. Много от тях още от младини трябвало сами да си изкарват прехраната и затова не притежавали сериозно училищно образование; а работа им с хората ги накарала да почувстват, че трябва да получат такова, за да имат по-голям успех в служенето си. Те твърдели, че ако в най-скоро време не се открие училище в Австралия, ще бъдат принудени да поемат големите разноски на едно пътуване до Америка, за да получат необходимото образование за по-добрия успех на работата си. Казвали също, че докато само малцина от тях са в състояние да направят това, има десетки други, които биха могли да посещават училище в Австралия, защото не могат да заминат отвъд океана.
Конференцията назначила комитет, който да състави планове, както и друг комитет, който да проучи въпроса за местоположението на училището. Наредено било да се организира временно училище за обучаване на служителите, докато се чака избирането на място и изграждането на постройките.

Болест и промяна на плановете
Било решено Елена Вайт, нейният син и старейшините Даниелс и Стар да посетят Новозеланската конференция през април 1892 г. Скоро обаче след закриване на събранието в Мелбърн Елена Вайт заболяла от неврит. Когато станало явно, че няма да може да посети събранието в Нова Зеландия, тя наела просторна къщичка в Престън, северното предградие на Мелбърн, и казала, че ще направи всичко възможно, за да привърши отдавна обещаната книга за живота на Христос.
Когато времето било добро, Елена Вайт говорела на съботните събрания в мелбърнската църква. Случвало се понякога да не е в състояние да изкачи стълбите, водещи към залата. Тогава била отнасяна на подиума до амвона. Два или три пъти, когато не можела да стои права, говорила седнала в кресло.

Откриване на австралийското библейско училище
През зимата на 1892 г. Елена Вайт наблюдавала с голям интерес усилията за откриване на библейското училище. През април замолила отговорните братя в Америка да обмислят възможностите на бъдещето за осигуряване на обучението на служители, които биха представлявали голяма сила и биха навлезли в нови територии. „О, колко много хора никога не са били предупредени! – писала тя. – Право ли е да се осигурява за делото на Америка такова изобилие от възможности и привилегии, докато в това поле съществува толкова голяма липса на добре подготвени работници? Къде са Божиите мисионери?“
„Нашето поле е светът – настоявала тя. – Спасителят заповяда на учениците Си да започнат работа от в Ерусалим, а след това през Юдея и Самария да стигнат „до краищата на земята“. Само малка част от хората приели ученията. Въпреки това вестителите бързо носели вестта от място на място, от страна в страна, издигайки високо знамето на евангелието във всички близки и далечни кътчета на земята.“
През юни комитетът, натоварен с тази задача, обявил, че в Мелбърн на улица „Сейнт Килда“ са наети две големи къщи за училище в Джорджис Терас.
В началото на август от Америка пристигнали старейшината Л. Дж. Русо и съпругата му, а на 24 август започнал шестнадесетседмичен учебен семестър. Преподаватели били старейшината Русо, директор; старейшината Стар, преподавател по Библия; У. Л. Х. Бейкър и госпожа Русо помощник учители за часовете по общо образование; госпожа Стар, домакин. Скоро 24 ученика започнали обучението си. Почти всички били възрастни. Дванадесет от тях били колпортьори или се подготвяли за тази работа. Половината от останалите 12 били работници в друг клон на християнското служене.
В деня на откриването били изнесени кратки проповеди от старейшините Даниелс, Тени, Стар, Вайт и Русо; а също и от Елена Вайт, която в хода на своите забележки очертала ясно широкия обсег на влияние на църковното училище и важността на отношението, което трябва да се поддържа към задачата за неотложното приключване на Божието дело на земята. Но главното, което искала да разкрие пред умовете и на учители, и на ученици, бил фактът, че Бог чрез Своето Провидение отваря врати в различните страни една след друга за вестителите на кръста и че там, където има условия за разпространяване на евангелието, искрените по сърце жадно търсят светлината на спасителната истина.
„Плановете и работата на човеците – казала тя – не са в унисон с Божието Провидение. Някои хора в тези страни, претендиращи, че вярват в истината, заявяват чрез поведението си: „Не искаме Твоя път, о, Господи, но своя си“, а в същото време мнозина се молят искрено Бог да им открие истината, за да я разберат. Те плачат и се молят тайно в себе си да могат да разберат Писанията. Небесният Бог изпраща ангелите си да съдействат на човешки инструменти в провеждането на Своя велик план – всички които пожелаят в живота си да видят Божията слава.
Трябва да вървим натам, накъдето Божието Провидение отваря пътя – продължила говорителката – и докато правим това, ще констатираме, че Небето е вървяло пред нас, разширявайки полето ни за работа далеч над нашите средства и възможности. Голямата нужда на така разкрилото се пред нас работно поле трябва да накара всички, на които Бог е подарил средства или способности, да посветят себе си и всичко свое на Бога.“
Тези, които ще получат образование, не бива да бъдат ограничавани в мисионерските си стремежи от расови или национални бариери. Където и да са работели, техният труд е бил увенчаван с бърз успех. „Целите, които трябва да бъдат постигнати от посветените мисионери – заявила Елена Вайт, – са много обширни и големи. Полето за мисионерска работа не се ограничава от каста или националност. Това поле е светът и светлината на истината трябва да проникне във всички тъмни кътчета на земята за много по-кратко време, отколкото мнозина мислят, че е възможно.“* *“Библейско ехо“, приложение от 1 септември 1892 г./
По същия повод, а именно откриването на Австралийското библейско училище, по-късно развило се в Австралийски мисионски колеж, Елена Вайт казала:
„Мисионерското дело в Австралия и Нова Зеландия е все още в своето детство. Същата работа, каквато е била извършена в нашето домашно поле, трябва да се извърши и в Австралия, и в Нова Зеландия, в Африка, Индия, Китай и Морските острови“ („Библейско ехо“, приложение от 1 септември 1892 г.).

Обкръжена от немощи
Страданието от нефрит, което започнало от януари, продължило до следващия ноември. Болногледачката на Елена Вайт, както и секретарките й, приложили много щателно и енергично лечение, но през зимните месеци страданията й се засилвали много. Въпреки това тя продължавала да пише. Седнала в леглото, пишела писма до приятели, свидетелства до ръководещи служители в делото, както и много глави от книгата „Животът на Исус Христос“ (оригиналното заглавие „Желанието на вековете“).
С наближаването на пролетта се констатирало известно подобрение и през октомври тя решила да опита по-сухия климат на Аделаида, Южна Австралия. Там прекарала около 6 седмици с много добри резултати.

Преглед на опитности
В писмо от Мелбърн (23 декември 1892 г.) до братята, събрани на Генералната конференция, Елена Вайт прави между другото и преглед на своята опитност по време на дългото си заболяване:
„Радвам се, че мога да ви съобщя за добротата, милостта и благословенията, с които Господ ме дарява. Все още съм в телесна немощ, но се подобрявам. Великият Лекар работи в моя полза и аз прославям Неговото свято име! Крайниците ми започват да стават по силни и макар да изпитвам болки, те съвсем не са така силни, както бяха през последните 10 месеца. Сега съм толкова укрепнала, че като се държа за перилата на стълбата, мога да се качвам и да слизам без чужда помощ. През цялото това дълго страдание бях забележително благословена от Бога. В най-тежките часове, когато се борех с ужасната болка, чувствах уверението: „Достатъчна ти е Моята благодат“. Когато ми се струваше, че повече не мога да понасям болката, когато не бях в състояние да спя, поглеждах към Исус с вяра и Неговото присъствие бе с мен – всяка сянка на мрака изчезваше. Обкръжаваше ме свята светлина и самата стая се изпълваше със светлина от Неговото присъствие.

Чувствах, че бих могла да приветствам страданието, ако ме придружава тази скъпоценна благодат. Знаех, че Господ е добър и изпълнен с милост, съчувствие и нежна състрадателна любов. В моята безпомощност и страдание възхвалата за Него е изпълвала душата ми и е била на устните ми. Размислите ми бяха изключително утешителни и укрепяващи, когато си спомнех в колко по-тежко състояние бих била без поддържащата Божия благодат. Зрението ми все още е запазено, паметта ми е здрава и умът ми никога не е бил по-бистър и по-активен в схващане на красотата и изключителната скъпоценност на истината.
Какви богати благословения имам! Мога да кажа заедно с псалмопевеца: „Колко скъпи са Твоите мисли за мен, о, Господи! Колко многобройни са те! Ако бих ги изброил, ще се окажат повече от пясъка на морето. Когато се събуждам, пак съм с Тебе“ (Псалм 139:17,18). Тези думи изразяват моите чувства и преживявания. Когато се събудя, първата мисъл и чувство на сърцето ми е: „Хвала на Господа! Обичам Те, о, Господи, Ти знаеш, че Те обичам! Скъпи Спасителю, изкупил си ме с цената на собствената Си кръв! Счел Си ме за ценна, иначе не би платил безкрайната цена за моето спасение. Ти, мой Изкупителю, си дал живота Си за мен и не би трябвало да си умрял за мен напразно…“
Още от първите седмици на моето страдание не съм имала никакви съмнения по отношение на дълга си да дойда в това далечно място. Нещо повече – доверието ми в плана на моя Небесен Баща по отношение на болестта ми се засили още повече. Сега не мога да видя напълно целта на Божието намерение, но съм уверена, че част от Неговия план беше да бъда подложена на страдание и затова съм доволна и напълно спокойна. Заедно с писмените материали, които ще тръгнат с тази поща, съм изписала, откак съм напуснала Америка, 200 страници хартия за писма. Не бих могла да напиша всичко това, ако Господ не ме беше укрепвал и благославял щедро. Нито веднъж дясната ръка на ми изневери. Ръката и раменете ме боляха толкова много, че едва можеше да се понася, но пръстите ми винаги бяха в състояние да държат перото и да записват думите, които достигаха при мен от Духа на Господа.
Преживях такава скъпоценна духовна опитност и свидетелствам пред моите съработници в Божието дело: „Господ е добър и много достоен за хвала“* *Бюлетин за Генералната конференция от 1893 г., стр. 407, 408/

Божията любов към църквата

„Мили братя и сестри, присъстващи на Генералната конференция,
Свидетелствам пред вас, че колкото и слаба и изпълнена с недостатъци да е, Христовата църква е единственият обект на земята, когото Бог дарява с върховното Си внимание. Макар поканата Му да се отнася за целия свят, за да може всеки да дойде при Него и да се спаси, Той заповядва на ангелите си да оказват Божествена помощ на всяка душа, която дойде при Него с покаяние и смирение, и присъства лично в църквата Си чрез Своя Свят Дух. „Ако би забелязвал беззаконията, Господи, то кой би могъл да устои? При Тебе обаче има прощение, за да Ти се боят! Чакам Господа, душата ми чака Господа и на Словото Му уповавам. Душата ми очаква Господа повече от ония, които очакват зората.“ „Нека се надява Израил на Господа, защото у Господа е милостта и у Него е пълното изкупление. И Той ще изкупи Израиля от всичките му беззакония.“
Проповедници и всички църковни членове, нека това бъде нашият език от сърца, откликващи на великата доброта и любов на Бога към нас като народ и като отделни личности: „Нека се надява Израил на Господа отсега и довека!“ „Които престоявате в дома Господен, в дворовете на дома на нашия Бог, хвалете Господа, защото е благ Господ! Пейте хваления на името Му, защото това е угодно. Защото Господ избра Якова за Себе Си, Израиля за Свое собствено притежание. Защото аз познах, че Господ е велик и че нашият Господ е над всичките богове!“ Помислете си, мои братя и сестри, че Господ има един народ, един избран народ – Своята църква, която трябва да бъде Негова крепост, вярна на Него сред поразения от греха и разбунтуван свят. И Бог е определил в нея да не се признава никакъв друг авторитет, никакви други закони, освен Неговия авторитет и Неговия закон.
И Сатана има своя голям съюз – своята „църква“. Христос я нарича „синагогата на Сатана“, понеже членовете й са „чедата на греха“. Членовете на сатанинската църква постоянно действат, за да отхвърлят Божествения закон и да заличават разликата между добро и зло. Сатана влияе с голяма сила чрез чедата на непокорството, за да издигна предателството и отстъпничеството като истина и вярност. И в днешно време силата на неговото сатанинско вдъхновение подбужда живи „инструменти“, за да продължават големия бунт срещу Бога, започнал на небето.
Точно в това време църквата трябва да „облече своите красиви одежди“ – „Христос, нашата правда“. Трябва да възстанови ясно и решително разграничението между света и хората, които въздигат Божиите заповеди и имат вярата Исусова. Красотата на светостта трябва да се яви в своя естествен блясък в противовес на уродливостта и мрака на неверните, разбунтували се срещу Божия закон. По този начин признаваме Бога, признаваме и Неговия закон – основата на управлението Му в небето и във всичките Му земни владения. Неговият авторитет трябва да бъде ясно изявен пред света. Не трябва да бъдат признавани никакви закони, които влизат в противоречие със законите на Йехова. Ако в защита на Божиите разпоредби на света бъде позволено да влияе върху нашите решения или действия, Божието намерение ще бъде осуетено. Колкото и привлекателен или благовиден да е претекстът, ако църквата се поклати тук, срещу нея в небесните книги ще бъде записано: „предателство спрямо свещените истини и предателство спрямо Христовото царство“. Църквата трябва твърдо и решително да държи на принципите си пред цялата небесна вселена и пред царствата на този свят. Твърдата вярност и поддържането на честта и светостта на Божия закон ще привлече вниманието и ще предизвика възхищението дори на света. Когато гледат добрите ни дела, мнозина ще прославят нашия Отец на небесата. Верните и истинните носят в самите себе си „препоръчителните писма“ на Небето, а не на земни властелини. Всички трябва да знаят кои са Христовите ученици – избрани и верни – и да ги разпознават, когато бъдат увенчавани и прославяни като почитащи Бога и като такива, които Той почита и им дава „вечна тежина на слава“…
Господ е снабдил църквата Си със способности и благословения, за да може да представи пред света Своята превъзходна Личност и за да може Неговата църква да бъде съвършена чрез Него като постоянен представител на един друг свят – на вечния, и на закони, по-висши от земните. Божията църква трябва да бъде храм, издигнат по Божие подобие. Ангелският „архитект“ вече е донесъл от небето своята „златна тръстика“, та всеки камък да бъде одялан и оформен по Божествения еталон, и излъскан така, че да свети като емблема на Небето, пръскайки на всички страни светлите и ясни лъчи на Слънцето на правдата. Църквата трябва да се храни с манна от небето и да бъде под единствената защита на Христовата благодат. Облечена в пълното всеоръжие на светлината и правдата, тя навлиза в последната си битка. Сгурията в нея, ненужният материал ще бъдат поядени от огъня, а влиянието на истината ще свидетелства пред света за нейния освещаващ и облагородяващ характер…
Господ Исус прави експерименти с човешкото сърце, като предлага Своята милост и изобилна благодат. Той изработва в сърцата на вярващите такова удивително преобразяване, че Сатана с всичките си тържествуващи хвалби, с всичките си съюзи и обединения на зли сили и средства срещу Бога и срещу законите на Неговото управление, спира пред тях и ги гледа като непревземаема за своите софистики и измами крепост. За него те представляват неразгадаема тайна. Божиите ангели, серафими и херувими – силите, на които е заповядано да сътрудничат с човешките „инструменти“, гледат с удивление и радост как падналите в грях човеци, някога чеда на гнева, стават чрез възпитаващата, преобразяваща и развиваща характера по Божествено подобие сила на Христос, синове и дъщери на Бога, за да участват в делата и радостите на Небето.
На църквата Си Христос е дал необходимите способности, за да може да получи обратно голямо съкровище на слава от това Свое изкупено притежание. Църквата, на която е дарена Христовата правда, е Неговото хранилище, в което богатствата на Божията милост, любов и благодат ще бъдат изявени пред всички в своята пълнота и съвършенство. Изявлението, което Той е направил в посредническата Си молитва е, че любовта на Бог Отец към нас е толкова голяма, колкото към Неговия единороден Син. Фактът, че ще бъдем с Него „там, където е и Той“, навеки едно с Христа и с Отца – удивлява небесните множества и е повод за постоянна и голяма радост. Дарбата на Божия Свят Дух – богата, пълна и изобилна – трябва да бъде за Неговата църква като предпазваща огнена стена, която силите на пъкъла не ще могат да превземат. Христос вижда Своите чеда в тяхната неопетнена чистота и безгрешно съвършенство като награда за всичките Си страдания, за всичкото Си унижение, за цялата Си любов – като отражение на Своята слава. „Блажени са призваните на сватбената вечеря на Агнето.“

Джорджис Терас, Сенткилдъроу
Мелбърн, 23 декември 1892 г.

Австралийската конференция от 1893 г.
Петата сесия на Австралийската конференция била проведена в Северен Фицрой, Мелбърн, от 6 до 15 януари 1893 г. По време на заседанията Елена Вайт говорила седем пъти на теми, засягащи практическото благочестие.
Един ден тя разгледала възникването и развитието на издателското дело в църквата. Увещавала братята в Австралия да положат най-добрите си усилия, за да се развият като добри работници в тази и в други сфери на християнската дейност.

Работа в Нова Зеландия
В края на Австралийската конференция Елена Вайт решила да предприеме дълго отлаганото посещение в Нова Зеландия. Била придружена от Емили Кампбел, която и помагала и като секретарка, и като медицинска сестра. Синът и У. К. Вайт, старейшината Стар и съпругата му също били заедно с нея през по-голямата част от времето.
Пристигайки в Оукланд на 8 февруари, те били посрещнати от старейшината М. К. Израел и настанени в мебелирана вила, която Оукландската църква предоставила на нейно разположение.
През дванадесетте дни, прекарани в сериозна работа за Оукландската църква, Елена Вайт говорила осем пъти. След това прекарала три седмици с братята и сестрите в Каео, най-старата църква на адвентистите от седмия ден в Нова Зеландия. Тук открила група обещаващи младежи, за които положила много сериозен труд.
Както в Оукланд, така и в Каео Елена Вайт увещавала братята и сестрите да отидат със семействата си на годишната конференция, която щяла да се състои в края на март в Напиър. Тази конференция трябвало да представлява лагерно събрание, първото предприето от адвентистите от седмия ден на юг от Екватора. По отношение на това преживяване тя писала:
„Чувствахме, че това първо лагерно събрание трябва да бъде, доколкото е възможно, образец на всяко друго, което би се състояло в бъдеще. Отново и отново казвах на хората: „Внимавай, му каза Бог, да направиш всичко по образеца, който ти бе показан на планината“ (Евреи 8:5)… Исус е казал на учениците Си: „Бъдете съвършени и вие както е съвършен вашият небесен Отец“ (Матей 5:48).
„Но изглеждаше почти невъзможно да се предизвика интерес към заплануваното лагерно събрание. Лагери за сечене и извозване на трупи, както и палатки, разпънати за строителите на пътища – това бяха неща добре известни на хората, но не и много желани. Но удобен лагер за група хора, събрани да се покланят на Бога – това е нещо съвсем ново за Нова Зеландия.“
Било изключително трудно да се посети такова събрание и поради финансовата криза. До началото почти нямало изгледи да присъстват повече от 30 души. За такъв брой посетители били предвидени и палатките. Но точно когато събранието се откривало, започнали да се стичат хора от различни църкви, без да са обявявали предварително присъствието си, докато броят им станал двойно повече от очаквания. През последната седмица от събранието имало 18 разпънати палатки, заемани от 55 души. Мнозина други наели квартири в близост до лагера. Заедно с членовете на църквата в Напиър, те представлявали доста голямо събрание през деня. Всяка вечер голямата палатка се препълвала.
С напредването на събранието с желание бил приет план за други лагерни събрания и било гласувано следващата годишна конференция пак да се организира при лагерни условия. Били приети резолюции, чрез които се утвърждавало основаването библейско училище в австралийския и се внесли суми за различни фондове – 500 долара за мебелировка, 400 долара за подпомагане на студентите и 270 долара – за фонд лагерни събрания.
„След приключване на лагерното събрание в Напиър – писала Елена Вайт – решихме да посетим Уелингтън, а също и да прекараме няколко дена в Палмерстън Норт, за да поработим за малка група пазители на съботата там, която ни молеше за помощ. Макар моята немощ все още да ме придружаваше ден и нощ, Господ ми даде благодат да я понасям. Често когато не бях в състояние да изпълнявам ангажиментите си, казвах: „С вяра ще застана пред хората“ и когато правех това, даваше ми се сила да се издигна над слабостта си и да представя дадената ми от Господа вест.“
В Уелингтън Елена Вайт била посрещната в дома на госпожа М. Х. Тъксфорт, където прекарала няколко месеца. Този дом й служел като основна квартира, откъдето отивала отвреме навреме да говори на малки групи вярващи в Пиитон, Ормондвил, Даневърк, Палмерстън Норт и Гизборн.
Преди да се завърне в Австралия, Елена Вайт посетила за втори път новозеландското лагерно събрание, състояло се от 30 ноември до 12 декември 1893 г. в закътано предградие на Уелингтън. Присъствали двойно повече посетители, отколкото на събранието в Напиър. Старейшината О. А. Олсън, председател на Генералната конференция, пристигнал през първите дни на събранието. Неговата работа и навременни наставления били от неоценима полза. Той донесъл насърчителни доклади от големите мисионски полета, които неотдавна бил посетил, и апелирал към младите хора да се подготвят за служба в заключителното дело на евангелието.
От Уелингтън, придружена от старейшината Олсън и други служители, Елена Вайт отпътувала бързо за Мелбърн, за да посети първото лагерно събрание в Австралия.