Виж с нови очи истинската красота на Божия характер – КАК БОГ ИЗГЛЕЖДА В ОГЛЕДАЛОТО – Част пет – Тай Гибсън

Прозорецът в твоето сърце…..през който мислиш, че виждаш Бога….е огледало.

Веднъж видях Бог
Като през прозорец се взирах в моята душа.
Той изглеждаше точно, както предполагах
Точно, както се страхувах. Така себичен и жесток
се появи;
толкова грозен
не приличащ на мен.
Тогава погледнах по-вглъбено
по-далеч във времето;
Това беше огледало
и образът там беше мой.

Бог много проницателно наблюдава човеците: “Понеже си сторил това и Аз премълчах, ти си помислил, че съм съвсем подобен на тебе; но Аз ще те изоблича и ще изредя [твоите грехове каквито са] пред очите ти” (Пс.50:21).

Вината е присъща на греха. Но грешното сърце, естествено, се опитва да избегне своята вина като я прехвърли на другите и накрая на Бог. Искаме да се почустваме добре като се успокоим с идеята, че не сме по-лоши от другите, а вероятно сме по-добри от повечето. Проблемът се задълбочава повече като представяме нашия паднал образ, като образ на Бога. Склонни сме да си въобразим, че Той е като нас, приписвайки Му нашите собствени лоши качества. Ние “разменихме славата [характера] на безсмъртния Бог срещу подобие на образ на смъртен човек” (Римл. 1:23).

Нашата сигурност, че Божият характер е като нашия, има причина, въпреки че рядко заставаме срещу нея с чисто смирение. В най-дълбоките глъбини на нашата паднала душа ние сме движени от несъзнателно желание да Го унижим, за да бъдем издигнати. “Ще Ме осъдиш ли”, Бог поставя пръста Си на чуствителния нерв, “за да оправдаеш себе си?” (Йов 40:8). Ако Той изглежда зле, тогава ние изглеждаме добре или, най-малкото, не толкова зле.Не е необходимо да погледнем в очите нашата вина и да се поклоним пред Него, ако Той не е невинен и свят в очите ни. Обвиняваме Го в егоцентричен опит за себеоправдание. Човечеството използва премахнето на вината като мотив да изфабрикува образ на Бога, който да прилича на нас, за да избяга от реалността – болезнена, изцеляваща реалност, че Бог е безкрайно добър в пълен контраст на нашата греховност. Ако трябваше да вярваме, че Той е напълно справедлив, нашата собствена грозота би се появила в истинския си вид, като напълно неоправдана – болката?????. И при все това ще видим Бога такъв, какъвто е – изцеляващ.

Да хвърляме вината върху другите и върху Бог е една от първоначалните характеристики на проблема грях, когато се появи в Едем. Адам обвини Ева.Ева обвини змията (дяволът ме накара да го направя). В края на краищата, те двамата обвиниха Бога, понеже Бог сътвори Ева и змията. Единствената друга алтернатива щеше да бъде, да поемат пълната отговорност за своя грях и да вярват, че Бог е достатъчно добър да прости.Явно този курс /линия/ също беше много болезнен за понасяне, така че те избраха да отхвърлят обвинението. Като едно от трагичните завещания на падението, човешките същества се обвиняват взаимно, обвиняват и Бог ,от Едем до сега.

Да приписваш на Бога злото и трагедиите, които измъчват нашия свят, действа като посредствен психологически буфер, който да прикрие факта, че ние сме отговорни за всички страдания, които се изсипват върху човешкия род, като преки последици от нашия грях. Размахваме виновния си юмрук срещу Него като механизъм за емоционално оцеляване.. И понеже Той е Бог с несебична любов, Той няма друг избор, освен да позволи погрешно да разберем Неговия характер, да се замъгли погледа ни към Него за известно време. Единствената Му алтернатива беше да затвори напълно Своята пълна невинност и доброта, които биха разкрили истинската ни вина. Ако допусне пълното развиделяване с внезапна истинска яснота, реалността за Божията любов и справедливост биха ни унищожили чрез неразредената вина, която естествено ще падне върху нас. За да ни спаси от смъртоносната вина, Бог себепожертвователно позволи цялата истина за Неговата святост да бъде скрита зад вината, която ние отчаяно хвърляме върху Него.

И все пак, Той не мълчи съвсем, защото знае, че нашето пълно спасение е възможно само чрез изявата на Неговата чудесна любов. Той не може и няма да остане завинаги обвита в мрак в нашето изкривено възприятие. Той пое пълната отговорност за нашия грях и страдание, понасяйки нашата вина с милост и едновременно с това ,по-скоро разкривайки Своята любов и доброта в изцелителни дози, отколкото в една мегадоза на разрушително привличане. В мъдрия Си и състрадателен план: “Сега виждаме през огледало, мрачкаво…”

Впрочем, тъмнината не е приятел, но враг, въпреки че е толерирана за известно време, за да можем да бъдем очистени чрез постепенно разкриване. “Сега виждаме неясно, като в огледало, а тогава ще Го видим лице в лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная, както съм бил познат напълно” (1Кор. 13:12). Бог води Своите чада напред, стъпка по стъпка, докато накрая Го видят и познаят, и себе си, както Той ни познава. Съвършена правдивост е краят, към който е насочено нашето спасение.

Осуълд Чамбърс забелязал, че “Характерът на личността определя как тя интерпретира Божията воля” (“My Utmost for His Highest, 26 април). Тогава той насочва читателите си към Пс. 18:25,26 като доказателство за този психологичен феномен в човешката опитност: “Към милостивия, Господи, милостив ще се явиш, към непорочния, непорочен ще се явиш; към чистия чист ще се явиш; и към своенравния противен ще се явиш”.

Като отваряме Писанието на тази глава, този пасаж внушава /подсказва/, че ние сме склонни да интерпретираме Божия характер извън нашия собствен. Ако ние сме милостиви в отношенията си с другите, ще имаме възприятие /разбиране, схващане, долавяне/ чрез което да видим Божията милост към самите нас. Ако сме почтени и чисти в сърцата и живота си ще бъдем по-способни да възприемем Божия характер като праведен и чист. От друга страна, ако сме “своенравни” в нашия характер, ние изопачаваме нашия умствен и емоционален капацитет, за да видим и повярваме, че Бог е чист и милостив. Склонни сме да Го смятаме за “своенравен” като нас.Това, какви сме по характер действа като вътрешен обектив, който изопачава нашето разбиране на Божия характер. Добрата камера прави добри снимки. Лошата камера прави лоши снимки.

Исус представи този принцип в следващите две изявления:

“Ако човек не се роди отново, не може да види Божието царство” (Йоан 3:3).

“Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

В тези два стиха думата вижда се отнася не до оптичното зрение, но до погледа на възприемането, схващането, разбирането. Само онези, които са “новородени” с духовно раждане могат да разберат принципа, който управлява Божественото царство. Само онези, които упражняват чистота в сърцето, са способни да разпознаят истината за Божия характер.

Тогава можете ли да постигнете лична чистота, преди да познавате Бога в някаква степен?

Това е едно от онези неща, които касаят /се отнасят/ кой от въпросите е подходящ /уместен/: “Кое е първото, пилето или яйцето?” Трябва да попитаме: “Кое е първо, изявяването на Божия характер или преобразяването на нашия?” Изглежда Библията ни подсказва, че има смисъл, в който и двете становища са истина и необходимост.

От една страна, ние сме зависими от истината за Божията доброта, проникваща в нашите сърца, за покаяние от нашите грехове и новорождение (виж римл. 2:4; 1Йоан 4:19). Не можем да се очистим сами без най-малкото, на елементарно ниво, разбиране на Божията милостива любов.

От друга страна, когато откровението започва да просветва в нашите сърца, придвижването към светлината създава емоционален климат в душата, в която може да стане велико просвещение. “В Твоята светлина ще видим светлина” (Пс. 36:9). Когато приемем всеки лъч на Божията красота, проникнал в нашия ум, очите на нашето възприятие се приспособяват към светлината и зрението ни се изостря. “ Пътят [духовното пътуване] на праведните е като виделото на разсъмването, което се развиделява, докато стане съвършен ден” (Пр. 4:18).

Когато с искрено желание да познаем Бога, ние позволим нашите характери да бъдат формирани в светлината, която Той ни дава, ние поставяме себе си в духовна връзка, която прави възможно по-нататъшното ни разбиране на Божия характер. С всяко прогресиращо откровение и всяко приемане на светлината, която ни се открива, ние все повече и повече се освобождаваме от погрешно схващане на Божествения характер и от деформация на нашите собствени характери. Разбирането ни за Него и израстването ни в Негово подобие се сливат в един процес. Изявяването и променянето са конкурентни. И в края, “когато стане явно [при второто пришествие на Христос] ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както е” (1Йоан 3:2).

Когато отхвърлим Божественото откровение, промяната в нас намалява и се обръщаме към всяко погрешно разбиране, което може би ни е удобно или приемливо за прикриване на нашето отричане. Ако грехът е по-скоро любим, отколкото склонността ни да го оставим в светлината на Божията любов, светлината намалява, докато се установи тъмнината. И когато нашите очи свикнат с тъмнината, мислим, че можем да видим края на времето, вярвайки, че нашата тъмнина е светлина. Като описва тази психологична трагедия, Писанието говори за онези, които “ наричат злото добро и доброто зло, които турят виделина за тъмнина, а тъмнината за виделина” (Ис. 5:20).

В Своето мъдро провидение, Бог е позволил Писанието да бъде съставено по такъв начин, че онези, които търсят в страниците му, с чистото желание да Го разберат, ще видят в него да блести истинския Му характер. Обратно, същият източник на светлина е измамна клопка за онези, които по-скоро оформят Бога по техен собствен образ, за да избягат от необходимостта на личността си да се преобрази по Неговия образ. Това е върховната истина, която Исус посочи, когато каза: “За съдба дойдох Аз на този свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да ослепеят” (Йоан 9:39).Тук Исус не иска да каже, че желае някой да вижда, а друг да бъде сляп. По-скоро, Той просто описва два възможни отговора на светлината. “Понеже всеки, който върши зло, мрази светлината и не отива към светлината да не би да се открият делата му; но който постъпва според истината отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени от Бога” (Йоан 3:20,21).

Никое човешко същество не ще открие познанието за Бога чрез гледане на себе си. Прозорецът за възприятие в нашето сърце, през който мислим, че Го виждаме, съвсем не е прозорец, но огледало, което мами. “Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно” (Ер. 17:9). Трябва да търсим извън себе си да видим Отца. Извън себе си, към един истински портрет на Божествен характер. Извън себе си към Исус Христос, който заяви за себе Си: “Аз съм пътят [към Бога], истината [за Бога], и живота [на Бога] ; никой не идва при Отца освен чрез Мен…..Този, който е видял Мен, видял е Отца” (Йоан 14:6,9).

Виждам Бог сега
взирам се в Неговия Син;
Така красиви с добротата Си
Са всичките Му пътища.
Като продължавам да се взирам по-дълбоко,
Още по-дълбоко с времето, Неговият любвеобилен характер
Намира отражение в мен.

ОТЧЕ В НЕБЕСАТА: Наистина ми говориш директно. Прости ми, че си мисля, че си като мен. Прости ми, че приписвам моя собствен лош характер на Теб. Благодаря Ти, че така милостиво понасяш моя упрек и обвинение, за да запазиш моя разсъдък здрав, а и цялото ми същество. Води ме в славната светлина на Твоя Син. Научи ме какъв Си в действителност, като гледам на Него. Моля се в Неговото име. Амин.