“Мълчи! Утихни!” – 35 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – “Мълчи! Утихни!” – 35

Тази глава е основана на Матей 8:23-34; Марко 4:35-41, 5:1-20; Лука
8:22-39.

“Мълчи! Утихни!”

Този ден в живота на Исус бе изпълнен с много събития. Край
Галилейското езеро Той бе изговорил първите Си притчи, като използваше
познати примери, за да обясни отново на хората естеството на Своето
царство и начина, по който то трябва да бъде основано. Исус оприличи
работата Си с труда на сеяча, развитието на царството Си – с растежа на
синапено семе и с действието на кваса в тестото. Окончателното разделяне
между праведните и нечестивите бе представено в притчите за житото и
плевелите и за рибарската мрежа. Изключителната стойност на истините,
които Исус проповядваше, бе илюстрирана със скрито съкровище и
скъпоценния бисер, докато с притчата за домоуправителя научи учениците
Си как да работят като Негови представители.
През целия ден Той бе проповядвал и лекувал, но и след падането на
нощта тълпите все още Го притискаха. Дни наред им бе помагал, без да Му
остава време дори за храна и почивка. Злобните упреци и тенденциозни
тълкувания, с които фарисеите Го преследваха непрекъснато, бяха
направили делото Му още по-трудно и мъчително. В края на този ден Той бе
толкова изтощен, че реши да се оттегли в някое усамотено място от
другата страна на езерото. Източният бряг на Генисарет не бе съвсем
безлюден – тук-там имаше градчета, разположени покрай езерото; и все пак
районът бе спокоен в сравнение със западния бряг. Населението му бе по-
скоро езическо, отколкото юдейско и нямаше почти никакви връзки с
Галилея. Така Исус можеше да намери усамотението, което търсеше, и
затова нареди на учениците Си да Го придружат до там.
След като разпусна множествата, Го взеха в лодката “тъй както бе” и
бързо отплуваха. Не успяха обаче да потеглят сами. Близо до брега стояха
други рибарски лодки, които се напълниха с хора, тръгнали след Исус със
силното желание още да Го гледат и слушат.
Най-после Спасителят бе освободен от натиска на тълпата. Изтощен от
умора и глад, Той легна в задната част на ладията и скоро заспа.
Вечерният здрач бе тих и приятен и над водите цареше тишина. Внезапно
тъмнина покри небето, вятърът се понесе устремно по планинските клисури
покрай източния бряг и над езерото се разрази силна буря.
Слънцето се скри и тъмнината на нощта обхвана бушуващото езеро.
Вълните, яростно тласкани от ревящия вятър, се сгромолясваха върху
лодката на учениците и заплашваха да я погълнат. Тези калени рибари бяха
прекарали живота си сред езерото и умело бяха превеждали ладиите си през
много бури, но сега силата и умението не можеха да им помогнат. Оказаха
се безпомощни в прегръдката на бурята и изгубиха всякаква надежда,
когато видяха как лодката се пълни с вода.
Погълнати от усилията да се спасят, учениците бяха забравили, че Исус
е сред тях. След като видяха, че усилията им са напразни и са изправени
пред смъртта, спомниха си по чия заповед бяха тръгнали да прекосяват
езерото. Единствената им надежда бе в Исус. Безпомощни и отчаяни
извикаха: “Наставниче! Наставниче!” Но непрогледна тъмнина Го скриваше
от техните погледи. Гласовете им бяха заглушени от тътена на бурята и
отговор не последва. Обзе ги съмнение и страх. Дали Исус ги е забравил?
Нима Този, Който бе побеждавал болести, демони и дори смъртта, сега е
безпомощен да помогне на Своите ученици? Или може би не Го е грижа за
тяхното бедствено положение?
Отново Го повикват, но не идва друг отговор освен гневното свистене
на вятъра. Лодката им вече потъва. Още минута и ще бъдат погълнати от
яростните вълни.
Внезапно светкавица пронизва тъмнината и учениците виждат Исус
заспал, необезпокояван от грохота. Удивени и отчаяни, те възкликват:
“Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?” Как е възможно да почива
така спокойно, докато са в опасност и се борят със смъртта?
Викът им събужда Исус. Когато светкавицата Го осветява, те виждат
лицето Му, излъчващо небесен мир, погледът Му – себеотрицателна, нежна
любов и сърцата им се обръщат към Него с вика: “Господи, спаси!
Загиваме!”
Никога душа не е произнасяла тази молба, без да бъде чута. Когато
учениците се хващат за греблата с последно усилие, Исус се изправя.
Застава посред тях, а в същото време бурята бушува, вълните ги заливат и
светкавиците осветяват фигурата Му. Вдига ръка, толкова често използвана
за вършене на добрини, и заповядва на бурното езеро: “Мълчи! Утихни!”
Бурята престава. Огромните вълни се смаляват и утихват. Облаците се
отдръпват и звездите се показват. Ладията е застинала спокойно върху
тихите води. След това обръщайки се към учениците Си, Исус ги пита със
съжаление: “Защо сте страхливи? Още ли нямате вяра?” ( 4:40 Марко 4:40).
Всички останаха безмълвни. Дори Петър не се осмели да изрази
страхопочитанието, което изпълваше сърцето му. Лодките, тръгнали след
Исус, бяха в такава опасност, в каквато бе и лодката на учениците.
Пътуващите бяха обхванати от ужас и отчаяние, но Исусовата заповед
замени бурята с покой. Яростта на вятъра бе доближила лодките една до
друга и всички видяха чудото. В последвалата тишина страхът бе забравен.
Хората започнаха да си шепнат: “Какъв е Тоя, че и ветровете и вълните Му
се подчиняват?”
Когато Исус бе събуден, за да се справи с бурята, в Него цареше
съвършен мир. В думите и в погледа Му нямаше и следа от страх, защото и
в сърцето Му нямаше страх. Той обаче не разчиташе на притежаването на
непобедима сила. Исус си почиваше в мир не защото е “Господар на земята
и морето, и на небето”. Той бе изоставил тази сила и според думите Му
“не може да върши нищо от Себе Си” (5:30 Йоан 5:30). Исус вярваше в
могъществото на Отец. Той се надяваше на вярата – вярата в Божията любов
и грижа. Силата на думите, които укротиха бурята, принадлежеше на Бога.
Както Исус се остави с вяра в ръцете на Отец, така и ние трябва да се
оставяме в ръцете на нашия Спасител. Ако учениците Му се бяха доверили,
те щяха да запазят мира си. Страхът при опасността разкри неверието им.
В усилията си да се спасят те забравиха Исус. Едва когато се отчаяха от
собствените си възможности и се обърнаха към Него, Той можа да им
помогне.
Колко често ние преживяваме същата опитност като учениците! Когато
се разразяват бурите на изкушението и свирепите светкавици проблясват, и
вълните ни заливат, ние се борим сами с бурята, като забравяме, че има
Един, Който може да ни помогне. Уповаваме се на собствената си сила,
докато загубим надежда и сме готови да загинем. Тогава си спомняме за
Исус и ако Го призовем да ни спаси, няма да е напразно. Въпреки че Му е
мъчно да укорява нашето неверие и самонадеяност, Той никога няма да
пропусне да ни даде помощта, от която се нуждаем. На суша или по море,
ако имаме Спасителя в сърцата си, няма защо да се боим. Живата вяра в
Изкупителя ще укроти морето на живота и ще ни избави от опасността по
начин, за който Той знае, че е най-добър.
Има и друг духовен урок в чудото на укротяването на бурята. Животът
на всеки човек свидетелства за истинността на думите от Писанието: “А
нечестивите са като развълнувано море, защото не може да утихне- Няма
мир за нечестивите, казва моят Бог” (57:20,21 Исая 57:20,21). Грехът е
разрушил нашия мир. Докато душата е непокорна, не можем да намерим
покой. Никаква човешка сила не може да контролира властващите в сърцето
страсти. Ние сме толкова безпомощни, колкото бяха учениците при
укротяването на бурята. Но Този, Който усмири с думи вълните в Галилея,
е изрекъл думи на мир за всяка душа. Колкото и да е свирепа бурята,
тези, които извикат към Исус “Господи, спаси ни”, ще се избавят.
Неговата благодат, примиряваща душата с Бога, укротява бушуващите
човешки страсти и сърцето намира покой в Божията любов. “Превръща бурята
в тишина и вълните – утихват. Тогава те се веселят, защото са утихнали;
така Той ги завежда на желаното от тях пристанище” (107:29,30 Пс.
107:29,30). “И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия
Господ Исус Христос” ( 5:1 Римл. 5:1). “Правдата ще издейства мир; и
сетнината на правдата ще бъде покой и увереност до века” (32:17 Исая
32:17).
В ранната утрин Спасителят и Неговите спътници се приближиха до брега
и светлината на изгряващото слънце докосна водите и сушата сякаш с
благословението на небесния мир. Но едва стъпили на твърда земя, очите
им съзряха гледка, по-ужасна и от вихъра на бурята. Излизайки от някакво
скривалище между гробниците, двама луди се втурнаха към тях, като че ли
с намерение да ги разкъсат на парчета. От телата им висяха части от
вериги, скъсани при бягството от мястото, където са били вързани. Плътта
им бе раздрана и кървеше там, където ги бяха нарязали острите камъни.
Очите им светеха зловещо изпод дългите, сплъстени коси; човешкият им
образ бе заличен от демоните, които се бяха вселили в тях, и те
приличаха по-скоро на диви зверове, отколкото на хора.
Учениците и техните спътници се разбягаха ужасени, но след малко
забелязаха, че Исус не е с тях и се обърнаха, за да Го потърсят. Той
стоеше там, където Го бяха оставили. Този, Който бе укротил бурята,
Който бе срещнал Сатана и го Бе победил, не избяга и от демоните. Когато
мъжете се приближиха, скърцайки със зъби и с пяна на уста, Исус вдигна
ръката, която бе успокоила вълните, и лудите не можаха да се приближат.
Те застанаха пред Него разгневени, но безпомощни.
Исус властно заповяда на нечистите духове да излязат от тях. Думите
Му проникнаха в замъглените умове на нещастниците. Те с мъка започнаха
да разбират, че до тях стои Един, Който може да ги освободи от
измъчващите ги демони. Мъжете паднаха в нозете на Спасителя, за да Му се
поклонят; но когато устните им се отвориха, за да Му се помолят за
милост, демоните проговориха чрез тях с яростни викове: “Какво имаш Ти с
мен, Исусе, Сине на Всевишния Бог? Моля Ти се, недей ме мъчи.”
Исус попита: “Как ти е името?” Отговорът бе: “Легион ми е името,
защото сме мнозина.” Използвайки болните мъже като медиуми, демоните
помолиха Исус да не ги отпраща извън страната. Върху близкия планински
склон пасеше голямо стадо свине. Демоните поискаха разрешение да влязат
в тях и Исус им позволи. Внезапно стадото бе обхванато от паника.
Свинете се втурнаха лудо по склона и без да могат да се спрат на брега,
се хвърлиха в езерото и загинаха.
Междувременно с обзетите от демони бе станала чудна промяна. Умовете
им се бяха прояснили, очите им излъчваха разум. Външният им вид, така
дълго оформян по образа на Сатана, стана изведнъж приветлив;
окървавените ръце се отпуснаха спокойно и мъжете с радостни гласове
започнаха да славят Бога за своето избавление.
От склона свинарите видяха всичко, което се случи, и бързо тръгнаха
да разкажат новината на своите господари и на всички хора. Със страх и
удивление цялото население се събра да посрещне Исус. Двамата луди бяха
наплашили цялата околност. Никой не смееше да минава през мястото,
където те живееха, защото свирепи като демони нападнаха пътниците. Сега
тези хора бяха облечени и смислени, застанали в нозете на Исус, за да
слушат думите и да славят Този, Който ги бе спасил. Но хората, видели
тази чудна гледка, никак не се зарадваха. Загубата на свинете им се
струваше по-важна, отколкото освобождаването на пленниците на Сатана.
Именно от милост към тях Бог допусна притежателите на свинете да
понесат такава загуба. Те бяха погълнати от земни грижи и не се
интересуваха от великите въпроси на духовния живот. Исус пожела да
разчупи леда на себелюбие и безразличие, за да приемат те Неговата
благодат. Но съжалението и възмущението, предизвикани от земната загуба,
им попречиха да видят милостта на Спасителя.
Изявата на свръхестествена сила възбуди суеверието на хората и
предизвика страх. Можеха да се случат и други нещастия, ако оставят този
странник сред тях. Те предположиха, че ще бъдат разорени и решиха да се
избавят от Него. Тези, които бяха прекосили езерото заедно с Исус,
разказаха за всичко, случило им се предишната нощ; разказаха за
опасността по време на бурята, за това как вятърът и водите бяха
усмирени. Но думите им бяха изречени напразно. Ужасени хора се тълпяха
около Исус, умолявайки Го да си замине от тях. Той се съгласи и веднага
се качи на една ладия, за да отиде на отсрещния бряг.
Пред гадаринците бе живото свидетелство на Христовата сила и милост.
Те видяха хората, на които им бе възвърнат разсъдъкът, но се уплашиха
толкова много за земните си притежания, че Този, Който пред очите им бе
победил княза на тъмнината, бе счетен за натрапник. Така те не допуснаха
небесния Дар до своите врати. Ние нямаме възможност да отблъснем
личността на Христос, както направиха гадаринците, но въпреки това
мнозина отказват да се подчинят на Неговото слово, тъй като подчинението
би изисквало жертване на земни придобивки. За да не им причини Исусовото
присъствие някаква материална загуба, много хора отхвърлят Неговата
благодат и отблъскват Духа Му.
Доста по-различно обаче бе отношението на излекуваните луди. Те
жадуваха за близост със своя избавител. В Неговото присъствие се
чувстваха защитени от демоните, които ги бяха измъчвали и провалили
живота им. Докато Исус се канеше да се качи на ладията, те се хванаха
здраво за Него, коленичиха в нозете Му и Го помолиха да ги допусне близо
до Себе Си, за да могат постоянно да слушат думите Му. Но Исус им поръча
да си отидат у дома и да разкажат за великите неща, които Господ им е
сторил.
Ето делото, което трябваше да извършат – да си отидат в езическите
домове и да разкажат за благословението, получено от Исус. Тежко им бе
да се разделят със Спасителя. Знаеха със сигурност, че ги очакват големи
трудности при общуването със сънародниците им езичници. Продължителната
изолация от обществото изглежда ги бе лишила от качествата, необходими
за делото, което Той им възложи. Но след като Исус им посочи тяхното
задължение, те се подчиниха с готовност. Разказаха за Него не само на
своите семейства и съседи, но преминаха през цялата област Декаполис,
като навсякъде говореха за силата Му да спасява и описваха как ги е
освободил от демоните. Чрез това дело те можеха да получат много по-
голямо благословение, отколкото ако бяха останали при Исус, за да имат
полза само за себе си. Ние сме по-близо до Спасителя най-вече когато
разпространяваме благата вест за спасение.
Двамата излекувани бяха първите мисионери, които Христос изпрати да
проповядват евангелието в областта Декаполис. Тези мъже имаха щастието
да чуят учението на Христос, макар и за много кратко време. Никога преди
не бяха слушали Негова проповед. Не можеха да поучават народа като
учениците, които бяха всеки ден заедно с Христос. Но те изпитаха върху
себе си доказателството, че Исус е Месия. Можеха да разкажат онова,
което знаят, което сами бяха видели, чули и почувствали от Христовата
сила. Всеки, чието сърце е било докоснато от Божията благодат, може да
постъпи така. Йоан, любимият ученик, писа: “Това, което беше отначало,
което чухме, което видяхме с очите си, което изгледахме и ръцете ни
попипаха, за Словото на живота- това, което сме видели и чули, него
възвестяваме и на вас” ( 1:1-3 1Йоаново 1:1-3). Като свидетели за
Христос ние трябва да разказваме това, което знаем, което сме видели,
чули и почувствали. Ако сме следвали Исус стъпка по стъпка, ще можем да
разказваме много верни неща за начина, по който Той ни е водил. Ще можем
да обясняваме как сме изпитали Неговото обещание и сме открили, че то е
вярно. Ще можем да свидетелстваме за онова, което сме узнали за
Христовата благодат. Това е свидетелството, за което ни призовава нашият
Господ. Светът загива, защото е лишен от Него.
Въпреки че гадаринците не Го приеха, Исус не ги остави в тъмнината,
избрана от тях. Те Го помолиха да си отиде, преди да са чули Неговите
проповеди. Не познаваха това, което отхвърлиха. Ето защо Исус им изпрати
светлината чрез онези, които не биха отказали да слушат.
Причинявайки смъртта на свинете, Сатана възнамеряваше да отдалечи
хората от Спасителя и да предотврати проповядването на евангелието в
този район. Но точно това събитие развълнува повече от всичко цялата
област и насочи вниманието към Христос. Макар че Спасителят си замина,
излекуваните мъже останаха като свидетели за Неговата сила. Тези, които
бяха медиуми на княза на тъмнината, станаха проводници на светлината,
посланици на Божия Син. Хората се чудеха, когато слушаха новината. В
цялата област се отвори врата за навлизане на евангелието. Когато Исус
се върна в Декаполис, народът се насъбра около Него и в продължение на
три дни не само жителите на един определен град, а хилядно множество от
цялата област чу вестта за спасение. Дори силата на демоните е под
контрола на нашия Спасител и действието на злото бива победено за добро.
Срещата с лудите в Гадаринската земя съдържаше урок за учениците. Тя
показа дълбоката деградация, в която Сатана иска да завлече цялото
човечество, и мисията на Христос за освобождаване на хората от неговата
власт. Тези нещастни човешки същества, живеещи в гробище, завладени от
демони, поробени от необуздани страсти и отвратителна похот,
представляваха това, в което би се превърнало човечеството, ако бъде
предадено под властта на Сатана. Той постоянно влияе върху хората с цел
да притъпи сетивата им, да ръководи разума им към вършене на зло и да ги
подбужда към насилия и престъпления. Изтощава тялото, замъглява
разсъдъка и унижава душата. Всеки път, когато хората отхвърлят поканата
на Спасителя, се поддават на Сатана. И днес мнозина от всяко съсловие –
у дома, в работата и дори в църквата, вършат същото. Затова насилията и
престъпленията са залели земята и морална тъмнина, подобно на мъртвешки
саван, покрива домовете. Чрез замаскирани изкушения Сатана води хората
към все по-големи злини, докато ги постигне пълно падение и окаяност.
Единственото защитно средство срещу неговата сила е Исусовото
присъствие. Сатана е разкрит пред човечеството и пред ангелите като враг
на хората и унищожител; Христос – като Приятел и Избавител. Неговият Дух
ще развие в човека всичко, което облагородява характера и извисява
душата. Той ще го направи достоен за Божията слава в тяло, душа и дух.
“Защото Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение”
(2Тимотей; 1:7 2Тимотей 1:7). Той ни е призовал, за да получим славата –
характера, на нашия Господ Исус Христос; призовал ни е да бъдем
“съобразни с образа на Сина Му” (2Сол.; 2:14 8:29 по 2Сол. 2:14; Римл.
8:29).
А душите, които са изпаднали дотам, че са станали инструменти на
Сатана, все още могат да бъдат преобразени чрез Христовата сила във
вестители на правдата и Божият Син да ги изпрати да разкажат “какви неща
им е сторил Господ и как се е смилил за тях”.