II. Грях

Тезис 8
Всеки се ражда грешен (т.е. себелюбив), защото се ражда отделен от Бога

Като човешки същества имаме поне две общи неща. Първо, ние сме били родени. Второ, родени сме грешни. Проблемът с греха започва още при раждането ни, защото се раждаме отделени от Бога.
Понякога хората трудно възприемат тази истина. Поглеждат новороденото бебе и казват: „Как е възможно това малко безпомощно създание да има грях?“ Но малко хора могат да отрекат факта, че новороденото е себелюбиво! Няма значение, че майката е изморена, а бащата трябва да става рано за работа. Ако бебето иска да бъде нахранено, почистено или забавлявано, винаги намира начин да го съобщи. Бебето е изключително себелюбиво.
Трагично е да се родиш в този свят! „Децата наследяват греха. Той ги отделя от Бога“ („Възпитание на деца“, с. 475). Поради греха на Адам потомството му се ражда с вродената склонност към непослушание (виж Адвентен библейски коментар (АБК), т. 5, с. 1128).
В първите седем тезиси разгледахме въпроса за правдата. Тъй като обратното на правдата е грях, изглежда логично да проучим по-задълбочено тази тема. Ясното разбиране на правдата и греха е жизнено необходимо за вникване в учението за спасение чрез вяра. Мнението по въпроса за правдата и греха може да бъде малка пукнатина в тротоара, която по-късно да се превърне в Големия каньон.
От прочетеното досега можем да обобщим, че праведността идва чрез връзката ни с Исус и не се основава на поведение. Ако това е истина, тогава трябва да дефинираме и греха като нещо повече от поведение. Ние сме грешни по рождение, грешни сме по естество. Именно естеството ни е греховно, а лошите дела са само последица.
В Еф. 2:3 Павел казва, че по естество сме чада на гнева. В Пс. 58:3 е записано: „Още от рождението си нечестивите се отстраняват. Заблуждават, говорейки лъжи, щом се родят.“ В случай че не знаете кои да причислите към „нечестивите“, спомнете си Римл. 3:10: „Няма праведен ни един.“
Имало един скорпион, който искал да пресече реката. Срещнал жаба на брега и я помолил да се качи на гърба й.
„О, не – казала жабата. – Ако те пусна да се качиш на гърба ми, ще ме ужилиш и аз ще умра.“
„Защо ще го правя? – попитал скорпионът. – Ако те ужиля и умреш, тогава и двамата ще потънем.“
Аргументът на скорпиона изглеждал разумен и жабата му позволила да се качи на гърба й. Заплували по реката.
По средата на реката скорпионът ужилил жабата. Със сетни сити тя попитала: „Защо го направи? Сега и двамата ще умрем!“
Скорпионът отговорил тъжно: „Знам, но не можах да се сдържа. Такава ми е природата.“
Това е дилемата на човечеството. Естеството ни е паднало. Не можем да си помогнем. Дори да разбираме, че се унищожаваме, не можем да спрем да грешим, тъй като природата ни е зла. „Последиците от изяждането на плода от дървото за познаване на добро и зло се виждат в преживяванията на всеки човек. В самото му естество има склонност към злото, сила, на която не може да се противопостави, ако не получи помощ“ („Възпитание“, с. 29). Поради Адамовия грях „нашето естество стана също така паднало и ние вече не можем да направим себе си праведни“ („Пътят към Христа“, с. 62).
Тъй като проблемът с греха е нещо повече от вършене на злини и ние сме грешни по естество още от момента на раждането ни, грехът трябва да бъде търсен по-дълбоко от простото изучаване на поведението. Бог ни предлага да започнем отначало. Той ни предлага новорождение и напълно ново естество.
Исус обясни на Никодим в среднощната Си проповед пред аудитория, състояща се от един човек, че ако няма новорождение, нямаме надежда да видим небесното царство. Първото рождение не е за вечен живот. Необходимо е да има второ. Добрата вест за спасение е, че заради Исус можем да получим ново естество и като споделим Неговото божествено естество, да избягаме от покварата на греховния свят, в който сме родени.

Тезис 9
Бог не ни държи отговорни за това, че сме родени грешни.

Веднъж в Южна Калифорния полицай ме спря и ме накара да изтегля колата извън платното. Този участък от пътя бе в ремонт и аз бях извършил нарушение. Бях карал не в това платно, в което трябва, но без да да осъзнавам, че съм се объркал, тъй като маркировката бе покрита с кал. Макар че знаех закона за движение, не бях разбрал, че го нарушавам.
Полицаят ме глоби и каза, че незнанието не е извинение. Бях на мнение, че то е възможно най-доброто извинение. Вместо да си платя, отнесох въпроса до съда. За щастие съдията погледна на нещата от моя гледна точка и отмени глобата.
Кой мислите е прав, съдията или полицаят? Смятате ли, че незнанието е оправдание за дадено нарушение? Как Бог гледа на незнанието ни и смята ли ни отговорни за нарушаването на закона Му?
Бихме могли да проучим няколко библейски текста, за да открием отговора. В Ез. 18:20 се казва: „Душата, която греши, тя ще умре. Синът няма да понесе наказанието на бащиното беззаконие, нито ще понесе бащата наказанието на синовото беззаконие. Правдата на праведния ще бъде за него и беззаконието на беззаконника ще бъде на него.“ В Йоан 15:22 Исус заяви: „Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не биха имали; сега обаче нямат извинение за греха си.“ В Йоан 9:41 е записано: „Исус им рече: Ако бяхте слепи, не бихте имали грях, но понеже казвате: Виждаме, грехът ви остава.“
Запитвали ли сте се защо е трябвало да изминат толкова много години до унищожаването на Ерусалим, след като Исус бе говорил на еврейския народ и го бе оставил без извинение? Защо не падна огън от небето веднага след възкресението, за да бъдат убити тези, които разпънаха Божия Син?
В книгата „Великата борба“ са представени две причини: Първо, не всички бяха чули, дори сред възрастните. Второ, децата. „Все още сред евреите имаше твърде много хора, непознаващи характера и делото на Христос. А децата нямаха същите благоприятни случаи да приемат светлината, която техните родители бяха отхвърлили. Чрез проповядването на апостолите и на техните последователи Бог щеше да направи тя да огрее и тях и да им даде да видят как пророчеството е било изпълнено не само с раждането и животът на Христос, но и с Неговата смърт и възкресение. Децата не трябва да бъдат осъждани заради греховете на родителите. Но когато въпреки познанието на цялата светлина, дадена на родителите им, те отхвърляха допълнителната светлина, подарена им специално, ставаха участници в греха на родителите си и превишаваха мярката на своето нечестие“ (с. 27, 28).
Не е ли добра вест, че Съдията на целия свят взема под вниманието непознаването на закона Му, преди да произнесе присъдата? Макар че сме грешни по рождение, Той не ни държи отговорни за състоянието ни, докато не получим достатъчно светлина и възможност за покаяние.
Грехът в света ни създава най-малко три проблема. Първият е греховното ни естество, с което сме родени. Вторият е списъкът с грехове, които сме извършили. Третият е съгрешаването в настоящия момент. Понякога хората си мислят, че ако спрем да грешим и никога повече не извършваме грях, няма да имаме повече нужда от Исус. Но докато сме живи, ще се нуждаем от оправдаващата Му благодат, която да покрива както греховното ни минало, така и греховното ни естество.
От друга страна, някои са убедени, че трябва да направят нещо, за да изкупят греховното си естество. Тъй като вярват, че сме грешни по рождение, решават да кръщават бебета, за да се справят с проблема. Августин проповядвал това, което обикновено се нарича доктрина за първородния грях, макар че би било по-точно да се нарече „първородна вина“. Той вярвал в греховното състояние на човека при раждане и в отговорността ни за това състояние.
Но Бог никога няма да ни държи отговорни за греховете – независимо дали става въпрос за греховно естество, отминали грехове или настоящи грешки – докато не разберем две неща: Първо, кое е грях; второ, какво да правим с него. Едва тогава започва да ни държи отговорни.
Бог не се занимава с правенето на сметки колко души няма да пусне в небето. Напротив, поради голямата Си любов прави всичко, което един Бог на любовта може да направи, за да ни помогне да бъдем там. Разрешението на проблема за греховното естество, греховното минало и днешното съгрешаване е дадено чрез Неговата благодат.

Тезис 10
Съгрешаваме, защото сме грешни. Не сме грешни, защото съгрешаваме.

Група студенти по медицина трябвало да изучат един труп. Събрали се в моргата и започнали да дискутират проблема.
„Изглежда много блед“, казал първият студент.
„Просто лежи и не прави нищо“, добавил вторият.
„Сигурен съм, че не прави достатъчно физически упражнения, за да е здрав“, отбелязал третият.
„Мисля, че първата ни цел ще бъде да го изправим и пораздвижим, за да му се възстанови кръвообращението“, заключил четвъртият. Започнали да се опитват да убеждават трупа да се раздвижи, но той просто стоял на масата, студен и мълчалив. Не обръщал никакво внимание на казаното.
Естествено това е притча! Вече се досетихте! Но като използваме тази страховита аналогия, нека перифразираме тезис 10: „Трупът лежи, защото е мъртъв. Той не е мъртъв, защото лежи.“ „Поведението“ на един труп произлиза от факта, че е мъртъв. То не е причина за смъртта.
В духовно отношение всички се раждаме мъртви. В Еф. 2:1 Павел казва, че сме „мъртви чрез нашите престъпления и грехове“. Греховните дела, вършени от грешни човеци, са само резултат от състоянието им, а не причина.
Не искам да кажа, че да се греши не е грях! Просто казвам, че не грешенето ни прави грешни. Ако можете на момента да спрете да грешите, това ще ви направи ли праведни? Не! Ще станете само по-благовъзпитани.
В „Животът на Исус“, с. 21 е записано: „Грехът произлезе от себелюбието.“ Помислете за миг. Луцифер бе възвеличен повече от всички небесни ангели. Той бе най-висшето сътворено същество. Но вместо да продължи да търси Бога и да се стреми към общуване с Него, вместо най-висшата му цел да бъде стремежът към прославяне на Бога, Луцифер започна да се стреми към самовъзвеличаване. Грехът не започна с открадването на ябълки от дървото на живота. Началото му бе стремежът към самовъзвеличаване и прославяне на творението вместо на Твореца.
Има един универсален закон: не е възможно да се опитваме да прославяме едновременно и Бога, и себе си. Първият от трите ангели, описани в Откр. 14 гл., идва с вест до всеки народ и племе, език и люде. „Бойте се от Бога и въздайте Нему слава“ (ст. 7). В евангелското дело няма място за човешка слава. Оправданието чрез вяра „се извършва от Бога, Който смачква в праха човешката слава и прави за човека онова, което самият човек няма сила да направи за себе си“ („Свидетелства към проповедници“, с. 456). Поклонението пред личното „аз“ вместо пред Бога е причината за всички следващи грехове.
Човек със силна воля може да контролира поведението си. Но дори и най-силните не могат да променят състоянието си на греховност. „Невъзможно е за нас самите със собствени сили да се избавим от ямата на греха, в която сме затънали. Сърцата ни са зли и ние не можем да ги променим“ („Пътят към Христа“, с. 18).
Всяка външна промяна, която постигнем, отделени от Христос, може да доведе само до собственото ни прославяне и до хвърляне на Божията слава в праха. След това се отделяме още повече от Христовия живот, който ни се предлага чрез връзка и общуване с Него.
Един труп може да бъде умит, сресан и облечен в най-хубави дрехи. Може да не е виновен за нищо. Може дори да е бил изнесен от църква. Но си остава труп! Само нов живот отвътре, даден от Бога, може да осъществи промяна от смърт към живот. Новият живот се приема чрез общуване с Исус. „Защото законът на животворящия Дух ме освободи в Христа Исуса от закона на греха и на смъртта“ (Римл. 8:2).

Тезис 11
Грехът (единствено число) – живот далеч от Бога – води до грехове (множествено число), т.е. до вършене на лоши неща.

Има голяма разлика между грях в единствено число, живот далеч от Бога, и грехове в множествено число, вършене на лоши неща. Животът далеч от Бога е основата на греха. Лошите дела, които често наричаме грях, са само резултат от греховното ни състояние.
Понякога разглеждаме проблема отпред назад. Мислим, че лошите постъпки ни отделят от Бога. Истината е, че отделянето от Бога води до лоши постъпки. Грях в единствено число води до грехове в множествено число.
Да погледнем Соломон. Очевидно той започнал царуването си със сърце, съвършено разположено към Бога. Но с течение на годините настъпила промяна. „Защото когато остаря Соломон, жените му преклониха сърцето му към други богове; и сърцето му не беше съвършено пред Господа неговия Бог, както сърцето на баща му Давида“ (3Царе 11:4).
Какво се случило със Соломон? Дали е започнал да прави лоши неща и упорствал във вършенето на зло, докато накрая сърцето му вече не било съвършено? Не, точно обратното. Е. Вайт коментира неговото падение: „Всички грехове и крайности в живота на Соломон водят началото си от една голяма грешка: престана да иска мъдрост от Бога и да ходи смирено пред Него“ (АБК, т. 2, с. 1031).
Същото важи и за Ева. Някои мислят, че тя паднала, защото изяла ябълката, а истината е, че изяла ябълката, защото паднала. Още преди да се стигне до случая с плода, в нея вече имало недоверие към Бога и упование в собственото „аз“. Последвалият акт бил само последица.
За отделения от Бога човек може да е необходимо известно време, преди да извърши явен грях. И на Соломон било необходимо време. Също така за този, който търси Бога, е необходимо време, за да постигне победа. Възможно е да търсим Бога и същевременно да израстваме по отношение на поведението си. Но в края на краищата отношението на сърцето към Бога е решаващият фактор както за външните прояви, така и за вътрешния живот.
Ако грехът (живот, отделен от Бога) е причината за греховете (вършенето на лоши неща), тогава откъде идват греховете, след като се стремим към всекидневно общуване с Бога?
В „Животът на Исус“, с. 668 е даден отговор, състоящ се от едно-единствено изречение: „Когато познаваме Бога така, както имаме привилегията да Го познаваме, животът ни ще бъде живот на постоянно послушание.“
Дори когато ежедневно се стремим да Го опознаваме, възможно е да не Го опознаем така, както имаме привилегията да Го познаваме. Затова може да има моменти, когато отклоняваме погледа си от Него. Може да има моменти, когато преставаме да се уповаваме на Него и започваме пак да разчитаме на себе си. Направим ли това, ще се провалим. Но ако продължим да Го търсим, Той ще ни доведе до състояние, при което непрестанно да се уповаваме на Него, така че и в поведението ни да няма грешки.

Тезис 12
Всеки, който живее отделен от Бога, живее в грях.

Ако въпросът за греха се крие в областта на взаимоотношенията, а не в поведението, тогава всеки, който живее отделен от Бога, живее в грях. Всъщност дори „добрите“ дела, извършени настрана от общуването с Бога, основано на вяра, са грях. „И всяко [нещо], което не бива от вяра, грях е“ (Римл. 14:23 – ЦП). Описвайки работата на Светия Дух да убеждава за грях, Исус казва: „За грях, защото не вярват в Мене“ (Йоан 16:9). Докато се опитваме да разберем тази истина, нека помислим за двора на една вдовица.
Представете си, че от другата страна на улицата, точно срещу моята къща, живее вдовица. Всеки неделен следобед аз й помагам в градинската работа. Това добро дело ли е или лошо? Вероятно е добро дело, поне така си мислят съседите. Но какво да кажа за сърцето си? Този тезис настоява, че дори да помагам на вдовицата, това би било грях, ако живея отделен от Бога.
Атеист би могъл да реши да помага на съседа си. Това ще го направи ли християнин? Някой, който е просто добър църковен член и няма намерение да прави нищо лошо, но не отделя време за лична молитва, изучаване на Библията и всекидневно общуване с Бога, може да помогне на вдовицата. Но ако действието е извършено настрана от жизнено важните отношения с Бога, сърцето не е наред и постъпката му става греховна за самия него.
Например бих могъл да помагам на вдовицата, за да си помислят съседите, че съм добър човек. Бих могъл да помагам на вдовицата, защото се опитвам да изкупя някакъв минал грях. Бих могъл да помагам на вдовицата, защото съм чул, че е скътала доста пари и се надявам един ден да ме спомене в завещанието си. Отделен от Бога, мотивите ми ще бъдат егоистични, а постъпките ми, добри или лоши, ще бъдат греховни.
Възможно е най-приветливият външен вид да бъде покривало на най-ужасен грях. От много векове насам светът се чуди защо понякога най-слабите и най-грешните отиват близо до Бога, а най-силните и най-благородните Го отхвърлят. Сред апостолите този, който имаше най-голям шанс за успех, стана предател. Религиозните водачи отхвърлиха Исус и Го разпнаха, а бирниците, блудниците и разбойниците станаха най-твърдите му последователи. „Често изкусителят действа най-успешно чрез онези, за които най-малко подозираме, че са под негов контрол… Много образовани хора с висок интелект и изискано поведение, които никога не биха се унижили да извършат нещо, оценяващо се обикновено като безнравствена постъпка, са само шлифована маша в ръцете на Сатана“ („Великата борба“, с. 509). В „Пътят към Христа“, с. 58 е казано: „Стремежът към влияние над другите, както и желанието от наша страна те да ни ценят и уважават, може да доведе до един порядъчен живот. Себеуважението също може да ни накара да избягваме външния вид на злото. И едно себелюбиво сърце може да извърши благородни постъпки.“
Ако сърцето е греховно, порядъчният живот може да бъде само една огромна измама. Кое е по-опасно: тъмна бутилка в килера, на която има череп и кръстосани кости и е пълна с отрова, или бутилка в хладилника, на която има етикет от Пепси, но е изпълнена с отровна течност?
Сега живееш ли в грях? Няма значение дали си слаб и грешащ или си фарисей от фарисеите, подобен на Павел преди да срещне Исус по пътя за Дамаск? Пътят към свобода от греха – независимо дали грехът се изявява в „добро“ или в „лошо“ поведение – е да отидем при Исус за спасение и да не се отделяме от Него. Само Исус може да ни изведе от грях към праведност.