III. Вяра

Тезис 13
Най-добрата дефиниция на вярата е доверие. Доверието е упование в друга личност.

Може би сте чули историята за въжеиграча, който прекосил Ниагарския водопад по въже. След като излязъл на отсрещния бряг пред смаяната публика, попитал: „Колко от вас вярват, че мога още веднъж да мина по въже, но с ръчна количка, в която има човек?“
Хората аплодирали. Били сигурни, че може да го направи. След това задал въпроса: „Кой ще дойде да седне в количката?“
Настъпила тишина. На публиката просто било напомнено, че има огромна разлика между вяра и доверие! Едно е да вярваш, че количката ще мине успешно над бездната, друго е да й повериш живота си.
В Яков 2:19 се прави същото разграничение: „Ти вярваш, че има само един Бог. Добре правиш; и бесовете вярват и треперят.“ За да притежавате спасителна вяра, имате нужда от нещо много повече от просто убеждение. Дори дяволите са убедени, но треперят. Те вярват, но не се уповават. Това е съдбоносната разлика.
Три думи описват отношенията на християнина към Бога: убеждение, вяра, упование. Думата убеждение в съвременното й значение често съдържа идеята за интелектуално съгласяване с нещо. Вярата понякога бива бъркана с позитивното мислене. Но думата упование вероятно най-точно описва библейското доверие в Бога. Където намерите в Свещеното писание думите убеждение или вяра, заменете ги с упование и ще откриете нови измерения на вече познати думи. Например „Повярвай в Господа Исуса Христа и ще се спасиш“ (Йоан 16:31). „Уповавай се на Господа Исуса Христа и ще се спасиш“.
„Избрани вести“, кн. 1, с. 389: „Вярата включва не само убеждение, но и упование.“ „Възпитание“, с. 253: „Вярата е упование в Бога.“
Вярата означава зависимост от Бога. Вероятно най-близката до нея дума е себепредаване. Тя носи в себе си значението на предаване на живота под контрола на Бога.
Самонадеяните хора не обичат зависимостта. Струва им се ужасяващо да приемат Божието ръководство. Това може да бъде удар по човешката гордост и надменност. Но „без вяра не е възможно да се угоди Богу“ (Евр. 11:6), т.е. „без упование не е възможно да се угоди Богу.“ Само когато се откажем от собствената си воля и се доверим на Божията сила да спасява, Бог може да осъществи Своя план за живота ни.
Истинската вяра, упованието, позволява на Бога. Тя довежда до зависимост. Човешкият разум и логика могат да стигнат до един предел, отвъд който е необходимо да направим стъпка в това, което не може да се докаже по пътя на опита. Теолозите наричат тази истина „скок на вярата“.
Но упованието в Бога не е скок в тъмното. Той ни е дал достатъчно доказателства, въз основа на които да Му се доверим.
В Матей 15 гл. четем за сирофиникийката. Тя отишла да търси Исус, Който се отклонил на 50 мили от пътя Си, за да възнагради търсенето й. Но когато отправила молбата си към Него, Той като че ли я пренебрегнал. Настоявала и Исус казал думи, които биха могли да се приемат за обида. В погледа, в гласа и поведението Му обаче имало нещо, което я насърчило да Му се довери въпреки очевидния неуспех. Тя упорствала, докато вярата й била възнаградена. Отговорът дошъл в резултат на това, че не престанала да се уповава.

Тезис 14
Познаването на Бога води до доверие в Него. Ако не Го познавате, няма да Му имате доверие. Ако Му нямате доверие, не Го познавате.

Необходими са само две неща, за да имате доверие на някой човек. Първо, необходимо е да откриете достойна личност. Второ, трябва да я опознаете. И обратното е вярно. За да загубите доверие, необходимо е след като откриете някоя недостойна личност, да я опознаете.
Докато учех в университета едно лято работих в сервиз за коли. Оттогава нямам никакво доверие в сервизите! Хората, с които работех, имаха хиляди начини за измъкване на пари от нищо неподозиращите клиенти. Усукваха ремъка за перката по такъв начин, че да го повредят и след това казваха на шофьора: „Вижте какво открих. Имате късмет, че го забелязах.“ После прибираха комисионната от продажбата на нов ремък. Често „сменяха“ маслото на една кола, като използваха смененото масло от друга. Така вземаха по две такси за едно масло. След като ги опознах, разбрах, че не може да им се има доверие. Оттогава изпитвам подозрение към всички монтьори по сервизите.
Веднъж спрях на една бензиностанция, за да си напълня резервоара. Бензинаджията дойде до прозореца и ми показа пречупен ремък. Казах му: „Ти си го пречупил, ти го смени.“
Изглеждаше шокиран. „Какво искате да кажете?“
„Някога работех в сервиз.“
„О, разбирам.“
Веднага смени ремъка, без да ми вземе и цент.
Напълно възможно е някъде по света да има честни бензинаджии. Но за да имам доверие на някой от тях, трябва да го опозная много добре. Беглото познанство не би било достатъчно. Необходимо е не само да бъде почтен, но и да имам време да го опозная толкова добре, че да му се доверя.
В Библията се казва, че на Бог може да се има доверие. Но никога няма да Му се доверите, докато сами не Го опознаете. Вече отбелязахме състоящото се от едно изречение изказване от „Животът на Исус“, с. 668: „Когато познаваме Бога така, както имаме привилегията да Го познаваме, животът ни ще бъде живот на постоянно послушание.“ Прибавете и мисълта от „Пътят към Христа“, с. 61: „Послушанието е плодът на вярата.“ Ако е необходимо да познавате Бога, за да Му се подчинявате, и ако послушанието идва от вяра, тогава трябва да познавате Бога, за да имате вяра или доверие в Него.
Понякога забравяме тази истина и започваме да се борим с греха и с дявола. Правим усилия да се подчиняваме, проваляме се, после пак се проваляме. Вярно е, че сме призовани да се борим, но е важно да се заемем точно с тази борба, която е необходима. „Подвизавай се в доброто войнстване на вярата“, се казва в 1Тим. 6:12. Как се подвизаваме в доброто войнстване на вярата? Като направим усилия да опознаем Бога, за да можем да Му се доверим.
Как опознаваме Бога? По същия начин, по който опознаваме и хората. За да се запознаем с някой, са необходими три неща. Първо, да говорим с него. Второ, да го слушаме, когато ни говори. Трето, да вършим съвместно някои неща. Това са съставните части на комуникирането.
Говорим на Бога чрез молитви. Слушаме Го да ни говори чрез Словото Си. Работим заедно с Него, като се включваме в християнски дейности, свидетелстваме и евангелизираме.
Понякога хората се смущават от идеята да общуват с някой, когото не познават. Веднъж един човек дошъл при Х. М. С. Ричардс и му казал: „Не вярвам в Бога.“
„Защо?“, попитал Ричардс.
„Защото не мога да Го видя.“
Ричардс отговорил: „Не вярвам, че имате мозък.“
„Защо?“
„Защото не мога да го видя.“
Използваме много неща, които не можем да видим. Виждали ли сте електричество? Виждали ли сте радиовълни? Освен ако не живеете в Южна Калифорния, едва ли ще видите въздуха, който дишате! Не виждаме вятъра. Не виждаме микробите и бактериите. Не виждаме онова тайнствено нещо, наречено „живот“. Но можем да видим резултатите от всички изброени по-горе неща!
Макар че не можем да видим Бога или да чуем гласа Му посредством технически средства, възможно е да видим действието на Неговата сила. Възползвайки се от средствата за комуникация, които ни е дал, можем да Го опознаем. Когато Го опознаем, научаваме да Му се доверяваме, защото е достоен за нашето доверие.

Тезис 15
Вярата е плод на Духа, а не на човека. Тя не е нещо, над което работим, или което можем да изработим.

Ако се интересувате от произвеждане на плодове, вариращи от ябълки до пъпеши, как трябва да започнете? Работили ли сте в градина? Знаете ли как се прави? Не са необходими големи познания, за да се види, че някои неща са причина, а други резултат. Ако искате да имате успех в градината, не насочвате усилията си към резултата, нали така?
Какво благословение би било да можем да видим разликата между причина и резултат, когато стане дума за духовно израстване. Колко от нас са пропилели години и огромни усилия в опита си да постигнат резултати, да работят върху резултатите! Павел изброява плодовете в християнския живот. Забележете, че те са плодове на Духа, а не на човека. „А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание; против такива неща няма закон“ (Гал. 5:22, 23 – ЦП).
Писанието винаги представя вярата като плод или дар, или резултат. Тя никога не е наше дело. В Римл. 12:3 се казва, че Бог е дал на всекиго известно „количество“ вяра. В Римл. 10:17 е записано, че вярата идва от слушане, а слушането е от Божието слово. Вярата винаги е резултат от нещо друго. Не можете да я създадете. Не работите върху плода. Напротив, насочвате усилията си към това, което произвежда плод. Не работите върху получаването на дар. Насочвате усилията си към отиване в присъствието на Дарителя и приемане на предложения дар. „Никой не може да създаде вяра. Светият Дух, Който действа върху човешкия ум и го просвещава, създава вярата в Бога“ (Е. Вайт, АБК, т. 7, с. 940).
Лесно е да объркаме вярата с чувства и да се опитваме да изработим вяра, работейки върху чувствата. Кога ви е по-лесно да вярвате, че Бог ще отговори на молитвите ви? Дали когато чувствате, че ще отговори или когато сте сигурни, че няма да го стори? Кога имате повече вяра в Божието обещание да прощава изповяданите грехове? Когато се чувствате опростен, или когато се чувствате изоставен? Кога ви се струва, че имате силна вяра? Когато нещата вървят добре, или когато сте изправени пред изпитания и бедствия?
Казано е, че „чувството не е вяра. Това са две различни неща“ („Ранни творби“ , с. 73). Още един спорен момент: защо не сме в състояние да изработваме вяра? Може да чуете подходяща музика, може да бъдете завладян от красноречието на човек, който се опитва да ви ентусиазира, може да се повлияете от осветлението или от духа на хората около вас. Възможно е да се създадат изключителни чувства и тълпата да бъде насочвана в определена посока. Но след като светлините угаснат и множествата си отидат по домовете, вие оставате сам. Какво се случва тогава? Възможно е да се почувствате по-зле отпреди. Случвало ли ви се е? Милиони съвременни хора вървят от една емоционална височина към друга, изразходвайки жизнените си сили в лудешко търсене на нещо, което да повдигне духа им и да им помогне да забравят, че последното направено от тях нещо е било съвсем мимолетно и преходно.
Неприятелят така успешно е завладял света с този метод, че все още го използва като едно от най-добрите си средства дори в църквата. Когато някой реши да отиде при Исус, за да намери трайното щастие, предлагано от Него, врагът идва и казва: „Искаш да отидеш при Исус? Добре, но ще трябва да оправиш живота си, така че Той да може да те приеме.“ Сатана кара този човек да работи върху резултатите и го държи настрана от Исус, докато нещастникът отчаяно се опитва сам да си изработи праведност. Но идва моментът, когато чува за праведност чрез вяра. Звучи добре. Решава да я приеме, но врагът идва с друга уловка. Казва му: „Това е точно, праведността идва чрез вяра. Недей да работиш върху праведността си; работи върху вярата.“ Така може да се постави още една бариера между грешника и Спасителя.
Истината е, че не трябва да работите нито върху праведността, нито върху вярата си. И двете са дар. И двете са плод. И двете идват в резултат от познаването на Исус. Познаването на Исус е резултат от общуването с Него. Ако отидете при Исус, Той ще ви даде истинската вяра, от която се нуждаете. Първият вторичен продукт от търсенето на Исус е истинската вяра. Праведността е вторият.

Тезис 16
Позитивното мислене не поражда истинска вяра, но вярата поражда позитивно мислене.

Хус и Йероним са герои на Реформацията. Работели в Бохемия и свидетелстването им предшествало проповедите на Мартин Лутер в Германия. Писанията на Уиклиф оказали влияния върху тях. Скоро след като Ян Хус започнал да проповядва евангелието с голяма сила, Йероним, живеещ по това време в Англия, приел идеите му.
Тъй като учението на Хус станало широко известно, бил извикан в Констанс, за да отговаря за проповедите си. Получил документ, гарантиращ сигурността му, но скоро след като го изслушали, бил хвърлен в затвора. Предложили му да се отрече от идеите си. Отказал и не след дълго го изгорили на глада. Прахът му бил разпръснат по река Рейн. Гонителите му се надявали, че гласът му е замлъкнал завинаги.
Когато Йероним чул, че приятелят му е в опасност, бързо тръгнал за Констанс, без да чака документ за сигурност, който и без това се оказал толкова безполезен за Хус. Веднага след пристигането си бил арестуван и хвърлен в затвора, където преседял много месеци. Смелостта му го напуснала и той приел предложението да се отрече от идеите си.
После направил едно трагично откритие. Оказало се, че има нещо по-лошо от изгарянето на клада, а именно – да не бъдеш изгорен на клада; да живееш с угризението, че си се отрекъл от Господа. Йероним оттеглил думите си и не след дълго тръгнал към кладата с песен. Когато палачът приближил отзад, за да запази огъня, мъченикът извикал: „Ела отпред. Запали огъня пред мене. Ако се страхувах, нямаше да бъда тук.“
Историята на Хус и Йероним ни дава голям урок за истинска вяра. Днес в света и в църквата има псевдо вяра, която всъщност не е никаква вяра, а позитивно мислене. Тя ви води до убеждението, че вярата се състои просто във вярване, че каквото и да поискате, ще се осъществи; че ако намерите в Писанието някакво обещание, можете да го поискате за себе си. Франк Синатра пее за това положително мислене в песента си „Направих го по моя начин“. Дори в собствената ни църква можете да намерите тази разновидност на вярата. Хора проповядват: „Можеш да го направиш.“
Но в Библията съвсем не е казано, че всички обещания се отнасят за тебе точно в сегашното време и точно при тези обстоятелства. Ако изискването да се изпълнят тези обещания бе всичко, от което се нуждаем, за да бъдем избавени, тогава Хус и Йероним са се провалили. В Исая 43:2 има чудесно обещание, което те биха могли да изискат за себе си: „Когато ходиш през огъня, ти няма да се изгориш.“ Но и двамата отишли на кладата не защото нямали вяра, а заради вярата си.
Ако имаме вяра, ние се уповаваме на Бога дори когато нещата не вървят така, както ни се иска. Лесно е да се доверяваме на Бога при положение, че всичко е наред. Истинското изпитание на вярата идва, когато на молитвите ни сякаш не се отговаря. „Господ желае да се уповавате на Неговата любов и милост както сред облаци и тъмнина, така и в слънчева светлина“ („Свидетелства“, т. 2, с. 274).
Човешкото ни естество не може да не предпочита историята на Даниил в рова на лъвовете пред доклада за Йоан Кръстител. Трудно ни е да разберем изказването, според което „от всички дарове на Небето, участието в Христовите страдания е най-важното поръчение и най-високата чест“ („По стъпките на великия Лекар“, с. 478). Харесва ни началото на Евр. 11 гл., но ни е трудно да приемем края. И все пак този текст съществува в Библията. Чели ли сте го наскоро? След блестящия разказ за избавлението, извършвано от Бога за народа Му при различни кризисни ситуации, става дума и за „други“. Да не забравяме другите! „А други бяха мъчени, защото, за да получат по-добро възкресение, те не приемаха да бъдат избавени. Други пък изпитваха присмехи и бичувания, а още и окови и тъмници; с камъни биваха убити, с трион претрити, с мъки мъчени. Умираха заклани с нож, скитаха се в овчи кожи и търпяха лишение, бедствия и страдания. Те, за които светът не беше достоен, се скитаха по пустините и планините, по пещерите и рововете на земята. Но всички тия, ако и да бяха засвидетелствани чрез вярата им, пак не получиха изпълнението на обещанията“ (Евр. 11:35-39).
Духовните обещания – за прощение на греха, за Светия Дух, за сила да се върши Неговото дело – винаги са наше разположение. Но обещанията за земни благословения, дори за живот, са дадени при определени случаи и се оттеглят при определени случаи според Божието провидение. Желаете ли да бъдете сред „другите“, ако Бог ви призове да се присъедините към тях в час на изпитание на вярата.