IV. Себепредаване

Тезис 17
Себепредаването означава предаване на собственото „аз“, а не на греховете. Предаването на греховете е резултат от себепредаването и от търсенето на Бога.

Вземали ли сте новогодишни решения? Някои от нас са вземали такива решения не само за новата година, но и за първо число от месеца, първия ден от седмицата, рождения ден, началото на учебната година или преместването в друг град!
Праведност чрез вземане на решение. „Отсега нататък аз ще…“ или „Отсега нататък аз няма да…“ Правили ли сте го? Случвало ли ви се е да откриете, че нищо не излиза от тази работа?
В следващите няколко глави ще говорим за себепредаване и един от основните му принципи е, че ако не е включено всичко, въобще няма себепредаване. То е нещо повече от отказване от някакъв лош навик. Можем да сгрешим дори като кажем, че предаваме „всичко“. Себепредаването въобще не се отнася до неща. Единственият начин да предадем всичко е да предадем себе си. Предаването на собственото „аз“ е основата на себепредаването.
Когато силите от Оста капитулирали в края на Втората световна война, какво всъщност предали? Само оръжията и амунициите? Танковете и ръчните гранати? Униформите и материалните средства? След като се предали, това автоматично уредило въпроса с оръдията, бомбите, танковете и всичко останало.
Предаването не може да бъде на части. Просто не съществува частично предаване, както не съществува и частична бременност. Или си, или не си. Няма средно положение.
Ако проучите какво казват вдъхновените писания, предназначени за църквата, ще откриете, че и там въпросът се поставя така: всичко или нищо. Христос изисква цялостно и безрезервно себепредаване (виж „Избрани вести“, кн. 1, с. 110), безусловно себепредаване (виж „Свидетелства, т. 4, с. 120), пълно себепредаване (виж „По стъпките на великия Лекар, с. 473). Списъкът е много по-дълъг.
Когато говорим за себепредаване, използваме термин, който не се среща в библейския превод „Кинг Джеймс“. Там е използвана думата покоряване. „И тъй, покорявайте се на Бога“ (Яков 4:7). Това е пример, който ни показва какво се включва в пълното, цялостно и безрезервно себепредаване. Както вече отбелязахме, не подчиняваме само някои неща. Подчиняваме себе си. В процеса на подчиняване, т.е. себепредаване, ние предаваме собственото „аз“ заедно с всичко останало. В „Свидетелства“, т. 9, с. 182 идеята е представена по следния начин: „Всеки от нас ще има трудна борба, за да победи греха в сърцето си. Понякога това е болезнено и обезсърчително, защото, виждайки собствените си недостатъци, продължаваме да гледаме към тях, макар че би трябвало да погледнем към Исус и да облечем одеждата на Неговата праведност. Всеки, който влезе през бисерните порти на Божия град, ще бъде там като победител. Най-голямото му завоевание ще бъде победата над собственото „аз.“
Себепредаването и вярата са тясно свързани. Само когато се доверим на Бога и се предадем, т.е. откажем се от собственото „аз“, можем да разчитаме на Него, а не на себе си. Чрез себепредаването Той поема контрола. Едва тогава може да действа в нас така, че да желаем и да вършим Неговата воля.

Тезис 18
Усилията да се откажем от греховете си могат да ни попречат да се откажем от собственото „аз“.

Да предположим, че решите да предавате библейски уроци. Отивате при пастора, за да ви насочи към заинтересувани хора, и той ви казва: „Да, има две семейства, пожелали да изучават Библията. Изберете си едно от тях.“ След това ви ги описва.
Мъжът от първото семейство е преуспяващ бизнесмен. Той и съпругата му имат добра репутация в града. Тя работи доброволно в местната болница, а той е ангажиран в местната политика. Децата им са възпитани. Домът им е безупречен. Не пушат и не пият. Преди няколко години са се заинтересували от здравните въпроси и сега тичат по пет мили на ден, а освен това са вегетарианци. Всъщност точно интересът им към здравето ги е подтикнал да се обърнат към Църквата на адвентистите от седмия ден.
Второто семейство живее в предградията, в малък апартамент над магазин за алкохол. Съпругът и съпругата – е, може би трябва да кажа мъжът и жената, защото живеят заедно, без да са женени – са безработни. Единственият им доход идва от Социални грижи. Мъжът е бил известно време в затвора за сравнително дребни нарушения – кражби, притежаване на малко количество наркотици и други подобни. Жената е алкохолик и страда от затлъстяване. Има три деца, но от различни бащи, като нито едно от тях не е на настоящия „съпруг“. Преди няколко дни агенцията за защита на децата ги е взела за известно време и е обвинила родителите в небрежно отношение и малтретиране. Тази криза довела до първите контакти с адвентната църква. Майката решила да запази децата си и осъзнала, че те се нуждаят от Бога.
При кое семейство искате да отидете? Изборът е ваш! Според вас кои имат по-голяма възможност да станат добри християни, добри адвентисти?
Спомням си, че посетих дома на една жена от църквата. Мъжът й бе алкохолик. Опитах се да го заговоря, но той ме погледна със замъглени очи и каза: „Наистина се възхищавам от адвентистите. Трябва да си силен човек, за да бъдеш адвентист.“ Съгласни ли сте с това? Или е възможно слаб човек да стане добър адвентист? Възможно ли е да напълним църквата със силни хора, които не биха и помислили да направят нещо лошо, но въобще не осъзнават нуждата си от Христос?
За дявола няма значение дали един човек е погубен извън или вътре в църквата. Един от капаните му да ни държи настрана от истинско преживяване на себепредаването е да ни накара да насочваме усилията си към греховете си и упорито да опитваме да живеем добър живот.
Да се занимавате с греховете си означава да стигнете до задънена улица, без значение дали сте силни или слаби. Ако сте силни, доброто ви поведение може да стане бариера между вас и Спасителя. Ако сте слаби, може така да се обезсърчите и отчаете от неуспехите си, че напълно да се откажете. „Не трябва да гледаме към себе си. Колкото повече размисляме за собствените си несъвършенства, толкова по-малко сила ще имаме да ги победим“ (Е. Вайт, сп. „Ривю енд херълд“, 14 януари, 1890 г.).
Еврейският народ от времето на Христос демонстрира този принцип. Еврейската църква бе изпълнена със силни хора. Само силен човек би могъл да стане фарисей! Но точно силните хора бяха тези, които отхвърлиха Исус и накрая Го разпънаха на кръст.
Слабите хора бяха отвън. Осъждаха ги като грешници. Ръководителите им отдавна ги бяха отлъчили заради греховете им. Бяха се отказали от надеждата, че е възможно да стигнат до небесното царство. Но точно слабите хора се тълпяха около Исус, приемаха Неговата благодат, ставаха най-ревностните Му последователи.
Като че ли положението на силните е безнадеждно. Но това означава ли, че трябва да се напием, за да признаем нуждата си от Спасител? Най-добре е всички ние, силни и слаби, отново да осъзнаем, че поведението ни нито ни спасява, нито ни погубва. Всички трябва да отидем при Исус за спасение.
Ти силна личност ли си? Такъв бе апостол Павел, такъв бе Никодим. Слаб ли си? Такава бе Мария, такива бяха Петър и Матей, такъв бе обзетият от бесове. Всички имаха една обща нужда – да се откажат от собственото „аз“ и да отидат при Исус. Всички те откриха, че са приети от Него.
Днес Той ще приеме и тебе.

Тезис 19
Никой не може да се саморазпъне или да стигне до себепредаване. Някой друг трябва да направи това за него.

Може би една от най-трудните за приемане истини по въпроса за себепредаването е, че не можем сами да го направим! Ако можехме, въобще нямаше да имаме нужда от себепредаване, защото себепредаването, т.е. отказването от собственото „аз“, е признаване, че не можем да направим нищо. Следователно себепредаването е Божие дело. То не е нещо, което можем да направим за себе си.
Както вече отбелязахме, за тези, които осъзнаят нуждата си от Христос и решат да отидат при Него, дяволът е приготвил странични пътечки на всяка стъпка. Той казва: „Ти си грешник и нямаш праведност. Започвай да си изработваш собствена праведност.“ Може да пропилеем дни и години, опитвайки се да постигнем праведност чрез силата на волята.
Тогава чуваме истината, че праведността идва единствено чрез вяра. Дяволът скача и казва: „Това е точно така. Имаш нужда от вяра. Започни да си изработваш вяра.“
След като разберем, че вярата е дар, а не наше дело, той отново застава пред нас на последното стъпало по пътя ни към Христос, т.е. към себепредаването, и казва: „Добре, сега това, от което се нуждаеш, е да направиш усилия за себепредаване.“
Понякога родители, учители, духовни лица и различни църковни ръководители несъзнателно помагат на дявола в неговата кампания! Били ли сте на богослужения, на които проповедникът е отправял покана да правите усилия за себепредаване? Виждали ли сте огън, запален от малки листчета, събрани в църквите? Просто записвате греха, от който искате да се откажете, и хвърляте листчето в огъня. Това ли е себепредаване?
Сигурно ви се е случвало да се чудите как да се откажете от някой грях в живота си и при вас да дойде човек, който да ви каже, че единственото необходимо нещо е просто да се откажете. И вие правите опити да се откажете. Казвате: „Отказвам се от нечестието си“ или „Отказвам се от нечистите си мисли.“ Молите се с тези думи, но откривате, че нечестието и нечистите мисли все още не са ви напуснали.
Библията използва аналогията с разпятието като символ за себепредаването. „Съразпнах се с Христос“, казва Павел в Гал. 2:20. Исус многократно е използвал този символ и е поканвал последователите Си да вземат своя кръст и да Го последват (виж Матей 10:38; Лука 14:27; Марко 8:34). Всъщност всеки път, когато Исус говори за кръста, има предвид нашия кръст, а не Своя.
Помислете за разпятието. Как са го правели? Лесно е да си спомним. Колко много пъти сме виждали картини или сме слушали за пироните и дървото. Но забележете едно важно нещо. Не можете да се саморазпънете. Някой друг трябва да го направи за вас.
Ако искате да се убиете, можете да го направите по десетки начини. Но никой не е извършил самоубийство, като се е разпънал на кръст.
В „Притчи Христови“ тази истина е изразена по следния начин: „Никой не може да се освободи от собственото „аз“. Можем само да се съгласим Христос да извърши това дело“ (с. 159). Как се съгласяваме? Необходимо е нещо много повече от думи и молитви. „Устните могат да изразят нещо, което сърцето не признава. Докато говорим на Бога за нищия си дух, сърцето може да се пръска от гордост поради голямото си смирение и възвишена праведност. Истинското познаване на собственото „аз“ може да бъде постигнато по един-единствен начин. Трябва да гледаме към Христос“ (пак там).
Когато направим избора всеки ден да отделяме време, за да размишляване за Христос и когато Го поканим да извърши делото Си в живота ни, Той ще ни води стъпка по стъпка до момента на себепредаването. То е възможно само когато бъдем доведени от Него до този етап.

Тезис 20
Ние сме контролирани или от Бога, или от Сатана. Единственото нещо, което можем да контролираме, е изборът кой да ни контролира.

Искате ли да отговорите на една малка анкета? Отбележете само по един отговор от всяка точка.

1. Аз съм
а) републиканец
б) демократ
нито а, нито б

2. Аз съм
а) милионер
б) просяк
нито а, нито б

3. Аз съм
а) гений
б) ненормален
нито а, нито б

4. Аз съм
а) красив
б) грозен
нито а, нито б

5. Аз съм
а) контролиран от Бога
б) контролиран от Сатана

Точно тук се нарушава моделът на нашата малка анкета. В този свят е възможно да заемате всякакви междинни позиции. Възможно е да сте безразличен към политиката, да сте от средната класа, да сте средно интелигентен, умерено привлекателен. Но когато стане въпрос за контрол над живота ви, няма средно положение. Предложението е всичко или нищо.
„Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на оня, комуто се покорявате, било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда“ (Римл. 6:16). Две възможности: грях и смърт или послушание и правда. Това е единственият избор. Исус каза в Лука 11:23: „Който не е с Мене, той е против Мене.“
„Ако не се поставим под ръководството на Христос, ще бъдем завладени от Лукавия. Не е възможно да не сме под контрола на една от двете сили, които се борят за господство над света. Не е необходимо преднамерено да си изберем дали да служим в царството на тъмнината, за да влезем в територията му. Достатъчно е само да пренебрегнем съюзяването си с царството на светлината“ („Животът на Исус“, с. 324).
„Всеки, който отказва да се предаде на Бога, е под властта на друга сила. Той не принадлежи на себе си. Може да говори за свобода, но е в най-жалко робство“ (с. 466).
Понякога тази идея предизвиква нервност у някои хора. „Къде остава нашата индивидуалност? питат те. – Ако сме напълно контролирани от Бога, няма ли да загубим възможността да избираме? Няма ли да се превърнем в марионетки?“
Всъщност отказът да се подчиним на Бога ни прави марионетки и унищожава нашата индивидуалност! Божият контрол ни дава свободата да го отхвърлим, когато пожелаем. Врагът е този, който държи здраво хората, попаднали под негова власт, и отказва да ги пусне.
Като човешки същества ние сме инструменти. В Римл. 6:13 е заявено, че можем да бъдем оръдия на Божията правда или на неправдата. Вие инструменти ли сте? Инструментът се управлява от друг. Брадвата не е добра или лоша сама по себе си. С нея можем да цепим дърва за отопление на къщата или да убием някого. Важно е кой контролира инструмента. Цигулката може да издава небесни звуци или да стърже. Важно е кой свири с нея.
Ние също сме инструменти. Кой ни контролира днес?

Тезис 21
Себепредаването е предаване на правото на избор, но ние използваме правото си на избор да постигнем себепредаване. Отказваме се от избора да работим върху поведението; запазваме правото на избор да работим по въпроса за общуването.

Вземете си лупата и нека заедно разгледаме с. 47 от „Пътят към Христа“.
„Мнозина питат: „Как мога аз да предам себе си на Бога?“ Вие желаете да Му отдадете себе си, но моралната ви сила е твърде слаба, понеже робувате на съмнението и сте управлявани от навиците на вашия греховен живот. Вашите обещания и решения са като пясъчни въжета. Не можете да контролирате нито мислите си, нито подбудите си, нито чувствата си. Съзнанието за нарушените обещания и престъпените клетви разколебава доверието в собствената ви искреност и ви кара да смятате, че Бог няма да ви приеме; но не трябва да се отчайвате.“
Първият път, когато прочетох това, си казах: „Как е възможно авторката на „Пътят към Христа“ да ме познава толкова добре?“ В тази страница има и добра вест. „Но не трябва да се отчайвате. Това, което трябва да разберете, е истинската сила на волята.“
„Точно така – помислих си аз. – Нямам достатъчно сила на волята. Не мога да се отделя от бонбониерата. Не мога да реша да тичам всеки ден. Не мога да контролирам избухливия си характер. Имам нужда от повече сила на волята.“ Започвах отново с обещания и решения, направени от пясъчни въжета, и стигах до там, откъдето бях започнал. Беше толкова обезсърчително, че когато отварях 47 с., си казвах: „О, пак ли това!“ и минавах направо на 49-а страница!
Но обяснението се намира в контекста, стига да намерите време да потърсите. „Това, което трябва да разберете, е истинската сила на волята. Тя е управляващата сила в живота на човека – силата, която взема решение или прави избор.“
И така, какво е волята? Силата да се прави избор. Има голяма разлика между волята – силата да се прави избор – и силата на волята – самодисциплиниране и твърдост. Да продължим да четем, като заместваме думата воля със силата да се прави избор.
„Всичко зависи от правилното действие на волята. [Добре, да направим замяната. „Всичко зависи от правилното действие на силата да се прави избор.“] Бог е дал на човеците силата да избират; тяхно право е да упражняват тази сила. Ти не можеш да промениш сърцето си, не можеш със свои сили да заобичаш Бога, но ти можеш да избереш да Му служиш. Ти можеш да Му отдадеш волята си. [„Можеш да Му отдадеш силата си да избираш.“] Тогава Той ще действа в тебе и да желаеш, и да вършиш според Неговата добра воля. Така цялото ти естество ще бъде доведено под контрола на Христовия Дух…
Мнозина ще бъдат завинаги погубени, макар да се надяват и желаят да станат християни. [Те никога не стигат до оная точка, когато силата им да избират е вече подчинена на Бога.]…
Чрез правилното упражняване на волята [силата да избираш] в твоя живот може да настъпи една цялостна промяна. Чрез подчиняване на твоята воля [силата да избираш] на Христос ти се свързваш със силата, която стои над всички началства и власти. Ще ти се даде сила отгоре, за да устоиш и да останеш твърд; и така, чрез постоянно предаване на Бога, ти ще си в състояние да водиш новия живот, живота на вярата“ (с. 47, 48).
Необходимо е да използвате силата си да избирате, за да се откажете от силата си да избирате! Още веднъж виждаме разликата между поведение и общуване. Отказваме се от силата си да избираме в полза на поведението. Запазваме силата си да избираме в полза на общуването с Исус. Когато продължим да избираме всеки ден да имаме лична връзка с Христос, Той действа в нас. Не можем сами да стигнем до положение, при което да се откажем от волята си, с други думи, да постигнем себепредаване. Можем обаче да се съгласим Христос да извърши това дело, като се поставим в ръцете Му и потърсим лична връзка с Него.

Тезис 22
Единственото съзнателно усилие в християнския живот е да се търси Бога. Спонтанните усилия за постигане на други неща ще са естествен резултат.

Представете си, че някоя неделна сутрин решите да си смените гумите на колата. Вдигате я на крикове и сваляте джантите. Точно тогава съпругата ви казва, че закуската е готова.
Преди още да свършите с яденето, 4-годишната ви дъщеря отива да си играе в двора. Топката й се търкулва под колата и тя изпълзява отдолу, за да я вземе, но по невнимание бута единия крик.
Чувате писък и поглеждате през прозореца. Виждате колата и веднага разбирате какво се е случило. Тогава…
Какво правите в този момент? Дали се облягате на стола и казвате на съпругата си: „Струва ми се, че колата е паднала върху Мери. Май ще е по-добре да изляза и да я вдигна на крик. Но би ли ми дала първо още едно парче от ябълковия пай?“
Или хуквате към двора и напрягате всичките си човешки сили, за да повдигнете колата от единия край и да освободите детето?
Кое би било по-лесно за вас? Чакайте, не бързайте да отговаряте. Кое е по-лесно от гледна точка на съзнателните усилия? Да останете на масата и да си вземете още едно парче пай, или да повдигнете колата, дори тя да е Датсун? За кое е необходимо повече енергия, разход на калории и усилия?
От друга страна, ако обичате детето си, кое би било по-трудно? Няма две мнения. Може да са необходими свръхчовешки усилия, за да се вдигне колата от единия край и детето да бъде спасено, но ще са нужни невероятни усилия да останете седнал до масата!
Важно е да разберем разликата между съзнателно и спонтанно усилие, за да осъзнаем какво усилие е необходимо в християнския живот. Тъй като говорим, че не е възможно да се борим с греха и с дявола чрез собствените си усилия, хората мислят, че проповядваме религия, отхвърляща усилията. През миналия век имало една странна секта, наречена куаятисти , чиито привърженици вярвали, че не е необходимо да се правят каквито и да е усилия. Просто трябва да си стоим. Каквото трябва да се направи, Бог ще го направи без наше участие.
Но Бог никога не ни дарява спасение, ако нямаме никакво участие. Проблемът ни е, че често насочваме усилията си в погрешна посока. Тази дилема често е карала теолозите да спорят до среднощ, но отговорът се крие в два текста, които са един мини курс на тема праведност чрез вяра. Както ще откриете, те са най-сбитото изявление по въпроса за Божията сила и човешките усилия.
Двата текста са Йоан 15:5 и Фил. 4:13. Исусовите думи: „Отделени от Мене не можете да сторите нищо“ и коментарът на Павел: „Всичко мога чрез Христа“ – ЦП. Съединете двете изказвания. Ако без Христос не можем да направим нищо, а чрез Него можем всичко, тогава какво да сторим. Да отидем при Исус и да останем с Него.
„Всичко, което човек може да направи за собственото си спасение, е да приеме поканата: „Който е жаден, нека вземе даром водата на живота“ („Избрани вести“, кн. 1, с. 343). Не забравяйте, че терминът спасение включва не само прощение на греха, но и сила за послушание, а накрая и небето. С други думи, оправдание, освещение и прославяне.
Как отиваме при Христос? Как вземаме водата на живота? „В общуването с Христос нашите гладни души ще бъдат нахранени чрез молитва и изучаване на великите и ценни истини на Неговото слово, а жаждата ни ще бъде утолена от извора на живота“ („Мисли от планината на благословението“, с. 113).
За родителя съзнателното усилие е било проявявано, когато ден след ден е общувал с детето. Това понякога може да му е коствало много. Но когато настъпи кризисен момент, усилието е съвсем спонтанно. Никой родител, който обича чадото си, не би се спрял, за да мисли каква енергия му е необходима, а би скочил да помогне на изпадналото в беда дете.
Така е и с християнина. В християнския живот са необходими всички видове усилия. Но единственото съзнателно усилие е да търсим общуване с Бога. Спонтанното усилие да се направи нещо друго ще бъде само неизбежен резултат.

Тезис 23
Духовно израстващите християни преживяват променливо себепредаване. Понякога разчитат на Бога, понякога на себе си.

Учениците вървяха по пътя за Капернаум. Ходът им ставаше все по-бавен и по-бавен, докато накрая съвсем изостанаха от Исус. Спореха разгорещено и едва ли бяха забелязали, че Исус вече не е с тях.
Спореха по любимата си тема: кой ще бъде по-велик в небесното царство. Веднъж бяха отишли дотам, че включиха Исус в дебата, надявайки се на някакъв отговор, който да уреди спора. Но вместо да даде очаквания отговор, Той им бе разказал една притча за малки деца. Щяха да се почувстват неудобно, ако разбереше, че все още има спорове по този въпрос.
Това съвсем не бе последният случай, когато учениците се караха, макар че Исус полагаше много усилия да ги наставлява. Бяха чули думите Му в Капернаум. Бяха осъзнали грешката си, че се стремят към най-високия пост – същия грях, довел до падането на Луцифер. Не след дълго Яков и Йоан щяха да дойдат и чрез майка си да отправят молба за получаване на най-висши постове – съответно от лявата и от дясната страна на Исус. Това отново щеше да породи спорове сред учениците. След време Петър, Яков и Йоан щяха да бъдат включени в тайнственото пътуване до хълма, а останалите деветима щяха да прекарат нощта в спорове кой е по-велик. Дори унижението от неуспеха да изгонят демона на следващата сутрин не бе достатъчно, за да научат важния урок. В горницата през нощта преди разпятието те отново бяха на ръба на кавгата, защото никой не искаше да отстъпи и да приеме ролята на слуга.
Учениците вършеха грях. Знаеха, че това е грях. Въпреки това го вършеха отново и отново.
Кои бяха тези ученици? Мъже, които имаха щастието да прекарат три години в тясна връзка с Исус. Всеки ден бяха заедно с Него. Те бяха преобразени хора. Исус им бе казал след завръщането им от мисионерското пътуване да се радват не толкова на силата да изгонват бесове, колкото на това, че имената им са записани на небето. (Виж Лука 10:20.) Книгата на живота не съдържа имената на хора, които не са били преобразени. (Виж Йоан 3 гл.)
Мнозина са смутени от историята на учениците. Но тя е взета от Библията и е истина, че моделът „от време на време“ не започва и не завършва с учениците. Авраам, Яков, Илия, Давид, Мария и Марта и дори Павел разкриват същия модел. Това е обезпокоително, но такава е реалността. Действителност, отбелязана съвсем точно от Свещеното писание.
Вече споменахме, че не е възможно да има частично себепредаване. То изисква или всичко, или нищо. Но има вероятност от непостоянно себепредаване. Всъщност, като имаме предвид описаните в Библията биографии, можем да стигнем дотам, че да кажем: Непостоянното себепредаване не е само една вероятност. Много често са необходими време, изпитания и грешки, преди човека, който се е предал на Бога, да научи как да остане в това състояние постоянно, без да се люшка като махало.
В тезис 72 се разглежда още по-подробно моделът „от време на време“ в християнския живот. Но сега нека разгледаме само следното предположение: Представете си, че сте на мястото на учениците. Представете си, че откриете, че веднъж се уповавате на Бога и постигате победа, а следващата минута започвате да се уповавате на себе си и падате и отново съгрешавате. Какво ще направите?
Тук има указание и насърчение точно за такива хора. „Ако човек, който всеки ден общува с Бога, се отклони от пътя, ако за миг се отдели от Исус, това не е защото съгрешава умишлено. Той вижда греха си, връща се и отново отправя поглед към Исус. Фактът, че е съгрешил, не го прави по-малко скъп за Бога“ (Е. Вайт, сп. „Ривю енд херълд“, 12 май 1896 г.).