VI. Покаяние

Тезис 27
Покаянието е скръб за греха и отвръщане от него. То е дар. Следователно скръбта за греха е дар и изоставянето на греха също е дар.

В началото на проповедническата си дейност изпаднах в незавидно положение. Не бях преобразен и не знаех как да се преобразя. Не бях спасен и не знаех как да бъда спасен. За всеки човек, който не е преобразен и не е спасен, евангелската дейност е възможно най-неудобното занятие на този свят!
Дойде лято. Време за лагерно събрание. Като нов служител едно от задълженията ми бе да помагам в разпъването на палатки. Определените за целта проповедници издигнаха първия ред палатки, така че да имат отправна точка за подравняване на следващите. Всички се умориха. Не бяхме свикнали с такава работа. Докато почивахме между палатките, започнаха разговори по различни богословски въпроси. Разисквахме къде ще бъде армагедонската битка и дали ангелските крила имат пера (шегувам се, разбира се). Видях, че имам удобен случай.
Отидох при един възрастен пастор и го попитах: „Какво би казал на някой, който те попита как да бъде спасен“ (формулировката на въпроса изглеждаше съвсем безобидна).
Отговори ми: „Казвам му да се покае.“
„А ако попита как да се покае.“
„Покаянието е съжаление за греховете и отвръщане от тях.“
„Добре, как изоставяш греховете?“
„Просто се покайваш!“
„Чакай малко. Искаш да ми кажеш, че единственият начин да изоставиш греховете е да изоставиш греховете, а единственият начин да се покаеш е да се покаеш?“
Точно така“, отговори той с лъчезарен поглед, очевидно доволен от ясното ми разбиране на проблема.
Класическата дефиниция за покаяние се намира на с. 23 от „Пътят към Христа“: „Покаянието включва скръб за греха и отвръщане от него.“ Истината, която бях пропуснал, е, че покаянието е дар. То не е нещо, което постигаме, а което получаваме. Тук е цялата разлика.
В Деяния 5:31 се казва, че покаянието е дар от Бога. В „Избрани вести“, кн. 1, с. 351 е записано: „Покаянието, подобно на прощението, е дар на Бога чрез Христос.“ Следователно всяко покаяние, което се опитваме сами да изработим, всяко покаяние, породено от самите нас, няма да бъде истинско. Възможно е да съжаляваме за последиците от злите си дела. Възможно е да съжаляваме за последиците от греховния си живот. Но ако не получим покаяние като дар от Бога, няма да можем да отидем по-далеч.
Скръбта за греха, скръбта за живота на отделяне от Бога може да дойде единствено чрез самия Бог. Не сме в състояние истински да съжаляваме. Истинската скръб за греха е дар.
Изоставянето на греха също е дар. Не се отвръщаме от греха, за да се покаем. За покаяние отиваме при Исус, за да се покаем! В Римл. 2:4 се казва, че Божията благост ни води до покаяние. Най-добре осъзнаваме злината на греха, когато най-пълно осъзнаем любовта на Исус. Изучавайки Исусовия живот и размисляйки за Неговата жертва за нас, сърцата ни се съкрушават и ние преживяваме истинско покаяние. Грехът престава да бъде привлекателен. Когато сърцата ни се променят, действията ни също се променят и ние получаваме дара на покаянието – покаяние, от което няма да се срамуваме. Нашият дял е да отидем при Исус.

Тезис 28
Ние не променяме живота си, за да отидем при Исус. Отиваме при Него такива, каквито сме, и Той променя живота ни.

Веднъж една медицинска сестра дойде в канцеларията ми. Каза ми: „Изморена съм и отвратена от живота. Знам, че се нуждая от Бога и бих искала да отида при Него. Можете ли да ми помогнете?“
Всеки проповедник се вълнува от такива случаи. „Разбира се – отговорих аз. Просто трябва да отидете при Него чрез молитва и да Го помолите да ви прости греха и да стане Господар на живота ви. Това може да стане още сега.“
„Не – възпротиви се тя. – Чакайте малко. Имам планове за уикенда.“ Започна да ми разказва за плановете си. Възнамеряваше да излезе с женен мъж. Желаеше да се приближи до Христос, но не искаше да променя плановете си за уикенда. Беше едва четвъртък следобед.
Тогава отговорих: „Можете да отидете при Христос такава, каквато сте. Не е необходимо да променяте плановете си за уикенда. Приближете се при Христос такава, каквато сте, и Той ще се погрижи за плановете ви.“
„Наистина ли вярвате в това“, попита тя.
Сега искам да ви задам въпроса: Кой беше прав? Дали трябваше да промени плановете си за уикенда, за да може да отиде при Христос, или Той би я приел с нейните планове? Какво мислите?
„Само признай беззаконието си, че си станала престъпница против Господа, твоя Бог“ (Еремия 3:13). Тази медицинска сестра бе стигнала дотук. Признаваше, че плановете й за уикенда са погрешни. Въпреки това не желаеше да се откаже от тях.
Как се постига покаянието? Дали отиваме при Христос, за да се покаем, или се покайваме, за да отидем при Христос? По въпроса за покаянието често се озоваваме в положението на човека, чийто клаксон на колата не работел. Отишъл в сервиза, но на вратата имало надпис „Звънецът е на ремонт“.
В една от главите на „Пътят към Христа“ се обяснява какъв е изходът от тази дилема. „Точно тук е точката, върху която мнозина грешат и затова не успяват да приемат помощта, която Христос желае да им даде. Те смятат, че не могат да дойдат при Христос, ако най-напред не са се покаяли, и че покаянието подготвя пътя за прощаването на греховете ни. Вярно е, че покаянието трябва да предшества прощението на греховете; защото само съкрушеното, разкаяно сърце може да почувства нуждата от Спасител. Но трябва ли грешникът да чака да се разкае, преди да дойде при Исус? Трябва ли покаяние да бъде пречка за идването на грешника при Спасителя?“ (с. 26).
Отговорът на този въпрос е даден на същата страница. „Както не можем да се покаем, без Христовият Дух да пробуди съвестта, така не можем и да получим прощение без Христос.“ Покаянието не е нещо, което ние постигаме. То е дар. За да получим дара, трябва първо да отидем в присъствието на Дарителя.
И така, ако си като младата медицинска сестра през онзи четвъртък следобед, копнееща за нещо по-добро в живота си, но неспособна да промени плановете си за уикенда, можеш да отидеш при Христос такъв, какъвто си. Никога няма да успееш да промениш греховния си живот, ако си отделен от Него. Когато отидеш при Исус, Той ще ти даде покаяние, прощение и благодат, с която да побеждаваш. Ще сътвори в тебе това, което Му е угодно. Твоят дял е винаги да отиваш при Него, винаги да приемаш предложените дарове.

Тезис 29
Бог ни дава покаяние, преди да ни даде прощение.

Да помислим за момент къде е мястото на покаянието в пътя ни към Христос. Вече отбелязахме, че първата стъпка е желанието за нещо по-добро. Второ, получаваме познание за това, което е добро. Трето, убеждаваме се, че сме в състояние на греховност. Четвърто, осъзнаваме, че сме безпомощни сами да спасим себе си. Това е моментът на себепредаване и отиване при Христос.
Бог не иска от нас да се покайваме, преди да отидем при Христос. Всъщност за нас би било невъзможно да го направим. Първо отиваме при Христос и тогава Той ни дава покаяние.
„Евреите проповядваха, че преди Бог да прояви любовта Си, грешникът трябва първо да се покае. Според тях покаянието е дело, с което човек си спечелва Божията благосклонност. Точно тази представа подтикваше фарисеите да възкликват с недоумение и гняв: „Този човек приема грешници.“ Според идеите им Той не би трябвало да допуска никой до Себе Си освен покаялите се. Но в притчата за изгубената овца Христос учи, че спасението не идва чрез нашето търсене на Бога, а чрез Божието търсене на човека. „Няма никой разумен, няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха. Няма кой да прави добро, няма ни един“ (Римл. 3:11, 12). Ние не се покайваме, за да може Бог да ни обича, но Той ни разкрива любовта Си, за да можем да се покаем“ („Притчи Христови“, с. 189).
И така, когато отидем при Христос, осъзнаваме смъртоносния характер на греха, виждайки любовта Му към нас и пожелавайки да приемем Божия дар на покаянието.
Покаянието не е нещо, което ние постигаме, макар че то е нещо, което ние постигаме! Покаянието въобще не е наше дело; то е Боже дело в нас. Покаянието идва с прощението и следователно предшества оправданието. „Преди да даде прощение, Христос довежда душата до покаяние“ („Мисли от планината на благословението“, с. 7). В Деяния 2:38 съвсем ясно се казва, че покаянието трябва да бъде преди прощението: „Покайте се и всеки от вас нека се кръсти в името Исус Христово за прощение на греховете ви; и ще приемете тоя дар, Светия Дух.“
Понякога хората се съмняват в стойността на такъв точен списък от действия за отиване при Христос за спасение. Наистина не е възможно да се направи списък и тогава да започнем да проверяваме всеки етап. Врагът на Бога и на хората е подготвил множество недоразумения. Те могат да издигнат бариера между нас и Бога. Ако мислим, че сме в състояние сами да постигнем праведност или вяра, или себепредаване, или покаяние, или послушание, или който и да е друг Божи дар, можем да пропуснем да отидем при Него. Отиването при Него е единственият начин да получим даровете Му.
Много от отделните аспекти на отиването при Христос – покаяние, новорождение, прощение и оправдание – се случват почти едновременно. Разделяме ги, за да можем да ги дискутираме, така че да сме в състояние ясно да определим какъв е нашият дел и какъв е Божият, каква е причината и какво е следствието.
Според Римл. 2:4 Божията благост ни води до покаяние. Не можем да изработваме покаяние, но можем да изберем да четем Словото Му или да слушаме проповедник, прославящ Божията доброта. Не можем да си изработим покаяние, но можем да отидем при Христос. Не можем да си изработим истинска скръб за греха; не сме в състояние със собствени сили да се отвърнем от греха. Можем обаче да търсим Господа, Който да постигне всичко това. Бог се радва да помага на тези, които не могат да помогнат на себе си.

Тезис 30
Светската скръб е съжаление за това, че сме нарушили закона и са ни хванали. Християнската скръб е съжаление за това, че сме съкрушили сърцето на най-добрия ни Приятел и сме Го наранили.

Карали ли сте някога с повече от 55 мили в час? Случвало ли ви се е да ви спрат и да ви глобят? Съжалявали ли сте за това? За какво сте съжалявали? За това, че са ви хванали, или за бързото каране?
Искали ли са някога от вас да се извините? Всички сме наблюдавали някое дете, което е извършило лоша постъпка, но ни най-малко не съжалява за нея. Родителите идват и казват: „А сега се извини.“
Детето навежда глава, поклаща крака и изглежда ужасно смутено. Накрая произнася едно „извинявай“ и родителят смята въпроса за приключен. Наистина ли детето съжалява? Да, съжалява за това, че е трябвало да се извини!
В Библията се говори за два вида скръб. „Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние, но светската скръб докарва смърт“ (2Кор. 7:10). Значи има благочестива скръб и светска скръб. Първата е въпрос на взаимоотношения, втората се ограничава само с поведението. Първата променя живота ви, втората променя само действията ви, и то временно. Първата е жизнено необходима, втората не струва пукната пара.
Юда бе завладян от светска скръб. Съжаляваше, че е хванат. Изчака до последния момент, за да види дали наистина се е провалил. И когато накрая стана очевидно, че Исус няма да се освободи, а свещениците и управниците ще Го осъдят, Юда стигна до разкаяние. В Матей 27:3 е записано, че Юда се разкая.
Типично за светската скръб е, че човекът чака, докато го заловят с кръв по ръцете. Едно е да се покаеш, след като са доказали, че си виновен, съвсем различно е да се покаеш, преди още да са те обвинили.
Каин е друг библейски пример за светска скръб. Той също чакал до последния момент и дори тогава се опитал да надхитри Бога. „Брат? Какъв брат? А да, Авел. Искаш да кажеш, че съм длъжен да се грижа за него?“
От друга страна, благочестивата скръб е съвсем различна по характер. Тя е съжаление за това, че сме наранили някого, когото обичаме. „Често страдаме, защото злите ни дела водят до неприятни за нас последствия, но това не е покаяние. Истинската мъка за греха е резултат от действието на Светия Дух. Духът разкрива неблагодарността на сърцето, което е обидило и наскърбило Спасителя, и чрез покаяние ни води до подножието на кръста. С всеки нов грях Христос е наранен отново. Когато погледнем към Този, Когото сме проболи, ние изпитваме мъка за греховете, които са Му причинили страдание. Такава скръб води до отхвърляне на греха“ („Животът на Исус“, с. 300).
Така стигаме и до още една причина, поради която покаянието трябва да дойде като резултат от отиването при Христос. Не можем да скърбим, че сме наранили някой, когото обичаме, ако всъщност не го обичаме. Спомнете си, когато сте били малки, и сте направили нещо лошо на онова ужасно съседско хлапе. После е трябвало е да се извините и да кажете, че съжалявате.
Израствайки, ние научаваме (надявам се) какво означава любов към хората и любезността ни започва да се проявява извън кръга от най-близки приятели. И все пак, вярно е, че колкото повече обичате някого, толкова повече ви боли, ако го нараните.
Когато опознаем Исус и се доверяваме на любовта Му към нас, ще открием, че съжаляваме истински, ако Му причиним скръб. Това е покаянието, т.е. благочестивата скръб, „която не причинява разкаяние“.