VIII. Кръстът

Тезис 36
Бог опрощава грешници, а не грехове, но Библията нарича това прощение на грехове. Исус умря, защото греховете не биха могли да бъдат простени.

Ще бъде добре да призная, че този тезис е игра на думи. Някой го намират за логичен, а други – за обезпокояващ. Но с една история ще се опитам да обясня какво имам предвид.
Веднъж пътувах с много висока скорост по странични пътища и се опитвах да наваксам загубеното време. Закъснявах за погребение! Внезапно облак прах изникна зад мене и вътре в този облак видях полицейска кола.
Полицаят ми нареди да спра покрай пътя и много строго ми поиска книжката и регистрацията на колата. Поомекна малко, след като чу кой съм и къде отивам.
Каза ми: „Мислех, че сте откраднал колата. Сега не знам какво да правя с вас. Ако ви глобя, това ще излезе в утрешния вестник и ще ви компрометира пред вашите вярващи. Не мисля, че глобата ще разреши проблема.“
„Не сър, и аз не вярвам, че това е разрешението“, отговорих аз.
Поколеба се за миг и ми нареди: „Хайде, продължавай. Свободен си.“ Той си тръгна по своя път, а аз по моя (но бавно!).
Този полицай направи нещо, което Бог не прави. Примерът показва разликата между прощение на грешници и прощение на грехове. Полицаят ми „прости греха“ каране с превишена скорост, но не постъпи честно спрямо закона на страната, който забранява шофиране със скорост над позволената.
Бог не променя закона Си. Не прави изключения. Когато човек съгреши, Бог не може да каже: „Няма значение. Не се безпокой. Този път няма да го взема предвид.“
„Но ако беше възможно законът да бъде променен или анулиран, тогава не би имало нужда Христос да умира. Да се отмени законът би означавало беззаконието да се обезсмърти и светът да бъде поставен под властта и контрола на Сатана. Именно защото законът е непроменим, защото човек не би могъл да се спаси само чрез послушанието на неговите предписания, Исус бе издигнат на кръста“ („Животът на Исус“, с. 762).
Това, което Бог прави, е да прощава на грешници. Има голяма разлика! Ако полицаят трябваше да се отнесе към мене така, както Бог се отнася, не би имал друг избор освен да ми връчи квитанцията. Щях да бъда извикан в съда и съдията щеше да ме обяви за виновен и да ме глоби някаква сума.
Ако нямам пари, би трябвало да прекарам известно време в затвора. Когато присъдата бъде издадена, полицаят би трябвало да излезе отпред, да извади портфейла си и да плати, за да мога да си отида свободен. Ако бе направил това, би спазил закона и в същото време би ме спасил от наказанието за моето закононарушение.
Човечеството наруши Божия закон. Тъй като не би могъл да прости греховете, Бог не каза на Адам и Ева: „Вървете си. Свободни сте.“ Ако бе направил това, цялата вселена би била в опасност.
Властите в страната понякога ни пускат да се измъкнем. Възможно е да нарушим закона и да не ни хванат. Всъщност според някои изчисления най-малко 80 % от всички престъпления остават ненаказани. Дори когато ни хванат, могат да ни освободят от наказанието за греховете.
Но не е така с Божественото управление. Грехът не може да остане неразкрит, не може да бъде подминат. Винаги остава в сила правилото от Римл. 6:23: „Заплатата на греха е смърт.“
Поради любовта Си Бог намери изход. Христовата смърт на кръста Му даде свободата да опрощава грешници. Така Той не само задоволява Своята справедливост, но и осигурява нашето спасение.

Тезис 37
Христос умря за греховете ни според Писанието.

Съдете вие. По време на Втората световна война Хитлер е заловен и изправен във вашия съд. Свидетелствата срещу него идват едно след друго, кое от кое по-ужасни. Чувате за газовите камери. Чувате за хора, принуждавани да копаят собствените си гробове и след това разстрелвани. Чувате за гладуващи деца, изтръгнати от ръцете на родители си и след това осакатени от германски войници. Виждате фотографии на отворени рани, подути трупове, избодени очи. Вие сте съдията. Каква присъда бихте произнесли?
Чакайте малко! Забравихте ли любовта! Искате ли да имате репутация на свиреп и жесток съдия? Ако решите да накажете Хитлер, няма ли да паднете до неговото ниво?
Напоследък много се говори за една нова концепция – Бог е Бог на любовта и следователно не може да нарани никого. Христовата смърт се отхвърля като езическа идея. Казват ни: „Той не е гневен Бог, нуждаещ се от умилостивение. Не е осъждащ Бог. Това, което ни изглежда божествено наказание, всъщност е последица от собствения ни лош избор. Не е възможно любящият Бог да унищожава и да умъртвява.“
Може би Хитлер е краен пример. Да вземем една история от Стария завет. Израилтяните си направили празненство. Възползвали се от това, че Мойсей отсъства, а Аарон ръководи всички дела. С негова помощ направили златно теле, но в разгара на угощението Мойсей се върнал неочаквано. Спомняте ли си последиците? Покаялите се трябвало да изпият своя идол, а останалите били убити. Звучи жестоко. Проявил ли е Бог любов в тази ситуация?
„По Божия милост хиляди трябваше да пострадат, за да се избегне наказанието над милиони. С цел да спаси мнозинството, Той трябваше да накаже неколцина. Хората бяха пренебрегнали верността си към Бога, бяха отхвърлили Божествената закрила и бяха лишени от защита. Това би довело до завладяване на народа от враговете му. Ако злото не беше незабавно изкоренено, скоро щяха да станат плячка на многочислени и мощни неприятели. За доброто на Израил и за урок на всички следващи поколения бе необходимо престъплението да бъде веднага наказано. За самите грешници бе не по-малка милост, че ще бъдат спрени в злия си път. Ако животът им бе пощаден, същият дух, довел до бунт срещу Бога, щеше да се прояви в омраза и борби помежду им и те неизбежно щяха да се самоунищожат. Именно заради любовта към света, към Израил и дори към нарушителите престъплението бе наказано с ужасна строгост“ („Патриарси и пророци“, с. 325).
Грехът никога не е безнаказан. Той донася смърт и не е възможно просто да се избяга от последствията. Само по един начин справедливостта може да се справи с греха – ако някой друг поеме наказанието. „Христос умря за греховете ни според писанията“ (1Кор. 15:3). Това е ясното изявление на Библията по този въпрос. „Но Той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония“ (Исая 53:5).
В справедливостта има толкова любов, колкото и в милостта. Ако синът ти бие дъщеря ти, няма да проявиш любов към нито един от двама, ако не направиш нещо, за да ги спреш. Христовата смърт заради тези, които ще приемат жертвата Му, както и окончателното наказание в огненото езеро на тези, които няма да я приемат, е най-висшата проява на любов от страна на Съдията на вселената, като се има предвид отвратителния характер на греха. Смъртта на Христос и окончателното унищожение на нечестивите разкриват любовта Му толкова, колкото и милостта Му, проявена към покаялия се грешник. В истинската любов трябва да има съчетаване на справедливост и милост.

Тезис 38
Кръстът даде възможност на Бога да бъде справедлив и въпреки това да прощава.

Отначало Луцифер ликуваше. Истина е, че бе загубил последната битка и бе изхвърлен от небето, но сега си имаше свое царство и почти една трета от всички ангели му бяха подчинени. При такова начало би могъл скоро да прегрупира силите си и да предприеме нова атака. Кой знае, следващата битка би могла да бъде спечелена от него.
Но не след дълго започнаха да се проявяват проблемите на неговото управление. Нямаше единство в армията му. След завършването на конфликта с Божия Син падналите ангели започнаха да се бият помежду си. Постоянните им свади безпокояха дори Сатана!
В сърцето му обаче зрееше още по-голям конфликт. Сатана бе самотен. Чувстваше го най-болезнено, когато небесният хор започваше да славослови Бога. Някога бе ръководител на този хор. Започна да усеща безнадеждността на своя избор. Очакваше бъдеще по-черно от всичко, което някога си бе представял.
В книгата „История на изкуплението“ се дава следното описание: „Сатана трепереше, когато размисляше за делото си. Той бе самотен в обмислянето на миналото, на настоящето и на бъдещите си планове. Мощната му фигура трепереше като че ли брулена от буря. Ангел от небето мина покрай него. Луцифер го повика и помоли за разговор с Христос. Бе обещано, че молбата му ще бъде изпълнена. После каза на Божия Син, че се покайва за бунта и желае да си възстанови Божията благосклонност… Христос заплака поради мъката на Сатана, но му каза, че според Божия промисъл никога не би могъл да бъде приет в небето. То не бива да бъде излагано на опасност. Цялото небе би било осквернено, ако Сатана се върне там, защото той е родоначалник на греха и бунта. Семето на бунта все още бе в него“ (с. 26).
Сатана си тръгна от разговора с Христос решен да опита с нова интрига. Реши да постигне падането на човечеството. Така би осъществил онова, което не бе успял с други методи. Някога първата работа на Сатана бе да обвини Бога в несправедливост. Сега щеше да се опита да докаже обвинението си.
Ако човечеството извършеше грях, това щеше да докаже, че Божият закон е несправедлив и не може да бъде спазван. Най-малкото, което щеше да постигне, бе поемането на контрола над Земята. Ако Бог предложеше някакъв план за възстановяване на човечеството, тогава Сатана би имал възможността, към която всъщност се стремеше – шанс за възстановяване. Защото ако Бог дадеше на хората друга възможност, би било справедливо и Сатана да получи шанс.
Но Бог вече бе предвидял всичко. Още от вечността съществуваше план, с който да се осъществи както възстановяването на падналото човечество, така и оправдаването на Бога от сатанинските обвинения.
Чрез Христовата смърт на кръста може „да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса“ (Римл. 3:26). Жертвата на Христос за всички нас даде възможност на Бога да прояви както справедливост, така и прощение. Кръстът разкри Божията справедливост и даде средство, с което човек да бъде опростен, без да се премахва тази справедливост.
Бунтовното сърце на Сатана не можеше да бъде променено и от най-силната изява на Божията любов, защото бе съгрешил съзнателно и въпреки пълната светлина и познание на Божия характер. Но за измаменото и объркано човечество Бог можеше да даде нова възможност. За хората, желаещи да се възползват от нея, любовта и справедливостта на Бога, изявени чрез Христовата смърт, щяха да имат огромно значение. Бе дадено средство за спасение на тези, които биха пожелали да го приемат.

Тезис 39
Христовата смърт бе необходима, за да бъдем опростени.

Представете си, че искате да разкриете Божията любов на хората от Чикаго. Отивате в центъра на града и започвате да ходите по улиците, като помагате на тези, които са в беда, изслушвате самотните и правите всичко по силите си, за да споделите Божията любов с хората, които срещате.
Но Чикаго е опасно място, особено след мръкване. Ходейки по улиците през нощта, неизбежно поемате риск. Продължавате с плана си за известно време и успявате да помогнете на много хора. Но една нощ вървите по тъмна уличка, където дебне жесток престъпник, и той ви убива.
Онези, с които сте се запознали в Чикаго, разбират какво се е случило с вас. Казват и на други как сте умрял, за да покажете Божията любов. Така хората започват да уважават това, което сте направили, защото сте жертвали живота си, за да разкриете Божията любов на жителите на града.
Мислите ли, че това е добра аналогия за Христовата смърт на кръста? Беше ли смъртта Му необходима, за да бъдем опростени? Или може би смъртта на Христос е нещо случайно? Дали Той дойде на земята просто да разкрие Божията любов и дали умря само защото земята е едно доста опасно място за живеене? Или може би смъртта Му бе основна част от плана за спасяване на човечеството?
Има една теория за изкуплението, наречена „морално влияние“, според която Христовата смърт не е била необходима. Казва се, че на човечеството би могло да бъде простено дори Христос да не бе умрял. Една от грешките, които тази теория се опитва да обори, е идеята за разгневения Бог, нуждаещ се от „кило месо“, за да бъде умилостивен гнева Му. Истина е, че целта на Христовата смърт не бе да се задоволи Божията отмъстителност. Бог бе в Христос и примири света със Себе си. Но дали Христовата смърт бе необходима по други причини?
В книгата „Великата борба“ е даден проникновен отговор: „Христос умря като жертва за човека, защото падналият човешки род не може да направи нищо, за да се похвали пред Бога. Заслугите на един разпънат и възкръснал Спасител са основата на християнската вяра“ (с. 73).
Свещеници и управници се събраха около кръста в деня на разпятието. Не желаеха да приемат един разпънат Христос. Казваха: „Ако е цар израилев, нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него“ (Матей 27:42 – ЦП). Възможно ли е и днес да повтаряме същата мисъл? Възможно ли е Христос да слезе от кръста, за да можем да повярваме?
Удар по човешката гордост е признанието, че имаме нужда от спасение, а не от образование. Но основата на християнската вяра е условието, че човечеството се нуждае от Спасител.
В Библията ясно е казано, че Христос е наш Заместник. Може би най-известният текст е в Исая 53 гл. „Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари. А ние Го счетохме за ударен, поразен от Бога и наскърбен. Но той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония. На Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние се заблудихме както овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни“ (ст. 4-6).
Цялостната жертвена система, от Адам и Ева край портите на Едем до храмовия ритуал по времето на Исус, се основаваше на разбирането, че за да бъде спасен грешния човек, е необходимо някой друг да заеме неговото място. Христос бе „Агнето, заклано от създанието на света“ (Откр. 13:8 – превод „Кинг Джеймс“).
Колкото и съкрушително да е за човешкото сърце, спасението идва единствено в резултат на приемането на разпънатия и възкръснал Спасител. „Коленичейки с вяра пред кръста, той [грешникът] е достигнал най-високото място, достъпно за човека“ („Деяния на апостолите“, с. 210).

Тезис 40
Не можем да прибавим нищо към това, което Исус е направил на кръста, но Бог може да добави нещо много.

По време на сесията на Генералната конференция в Далас, щата Тексас, една от точките в дневния ред бе дискусия и ново проучване на църковните доктрини. Едно от ученията, на което църквата отдели особено внимание, бе доктрината за изкуплението. Имаше коментари „за“ и „против“ – някои твърдяха, че вярваме в цялостно изкупление, а други бяха сигурни, че изкуплението не е пълно. Седях на балкона и наблюдавах как Х.М.С. Ричардс, старши, стоеше в галерията и четеше Библията, очевидно без да забелязва какво става около него!
Бях го чул веднъж да коментира една библейска конференция по следния начин: „Получих толкова голямо благословение през онази седмица. Успях да прочета целия Нов завет по време на заседанията!“
Искаше ми се да стане и да каже нещо, с което да помогна на присъстващите. Внезапно У.Г.С. Мърдок отиде до платформата. Каза: „Адвентистите от седмия ден винаги са вярвали в цялостно изкупление, което още не е завършило.“
Христовата жертва на кръста бе цялостна. Когато извика „Свърши се“, Исус каза истината. Той бе завършил делото, за което бе дошъл на тази земя. „Битката бе спечелена. Неговата десница и святата Му сила бяха спечелили победата. Като победител поби Той знамето Си върху вечните височини. Тогава не трябваше ли сред ангелите да царува радост? Цялото небе триумфираше от победата на Спасителя. Сатана беше победен и знаеше, че царството му е загубено“ („Животът на Исус“, с. 758).
Нищо не можем да прибавим към Неговата жертва. Добрите ни дела не прибавят нищо. Нашето послушание и себепожертвувателност не прибавят нищо. Можем само да приемем цялостната жертва на Христос за нас.
Но изкуплението още не е завършено. В старозаветната аналогия с деня на изкуплението денят не завършваше, когато първосвещеникът принесеше жертва. Греховете на хората трябваше да бъдат пренесени на козела за отпущане и след това козелът да бъде заведен в пустинята. Когато Исус умря на кръста, борбата Му да стане наш Заместник за греха бе спечелена. Но войната не бе (и все още не е) завършила.
Ако Бог нямаше намерение след разпятието да прави нищо за нашето възстановяване, тогава никога не бихме преживели и един ден на болка, страдание, мъка или смърт. След като Христос възкръсна, би трябвало всички умрели да възкръснат заедно с Него, а не само няколко „първи плодове“. При възнесението Му всички, които Го бяха приели – от Адам до разбойника на кръста – би трябвало да отидат на небето заедно с Него. Но както добре знаем, това не се случи.
Ще е голямо недоразумение да мислим, че можем да прибавим каквото и да било към това, което Исус направи за нас на кръста. Ще бъде не по-малко недоразумение да мислим, че целият спасителен план свършва с кръста. Кръстът е основата на християнската вяра, но никоя сграда не завършва само с поставяне на основата, колкото и здрава и солидна да е тази основа.
Допълнителното време, необходимо за целта на Сатана да стане известен и признат от цялата вселена, също е част от Божия план. Разнасянето на евангелието по целия свят, за да може всеки човек да има възможност да приеме или отхвърли Исус, също е част от Божия план. Идването на Исус в сила и слава, за да вземе чадата Си в техния небесен дом, също е част от Божия план. Хилядата години на небето и даването на възможността на всеки човек да прегледа доклада на съда и да разбере, че Бог е бил справедлив, също е част от Божия план. Последният сблъсък със силите на врага и разобличаването на Сатана пред наблюдаващото множество, когато всяко коляно ще се преклони и всеки език ще изповяда, че Исус Христос е Господ – и това е част от Божия план.
Унищожаването на нечестивите, последвано от създаването на новата земя, също е част от чудния Божи план за спасение и възстановяване. Този план току-що е започнал. Краят ще бъде много по-славен, отколкото можем да си представим, „защото от древността не се е чуло, до уши не е стигнало, око не е видяло друг бог освен Тебе да е извършил такива дела за ония, които Го чакат“ (Исая 64:4).